Старецът млъкна, като се задъхваше. Аз се възхитих от свежата му памет, която — въпреки че може би бе отдавна ослепял съживяваше у него образите, за чиято непристойност ни говореше. Рекох си, че щом все още бе в състояние да ги описва толкова страстно, навремето, когато ги е разглеждал, сигурно са го тласкали в голямо изкушение. Често ми се е случвало да откривам най-изкушаващи описания за греховността именно в страниците, писани от люде с неподкупни добродетели, осъждащи нейния р и последици. А това показва, че тия люде са подтиквани от такъв плам да удостоверят истината, че от любов към Бога не се разколебават да опишат злото с всички изкушения, с които то се прикрива, та хората да знаят по-добре с какви средства ги примамва нечестивият. И наистина словата на Хорхе събудиха у мен голямо желание да видя тигрите и маймуните във вътрешния двор, които все още не бях разгледал. Но Хорхе прекъсна моите мисли, защото продължи да говори, но сега по-спокойно.

— Господ бог наш не се е нуждаел от подобни глупости, за да ни сочи правилния път. В неговите притчи няма нищо, което да ни подтиква към смях или боязън. А Аделмо, когото сега оплаквате, понеже е мъртъв, изпитваше такава наслада от чудовищата, които рисуваше, че се беше откъснал от основното, на което тези образи трябваше да бъдат материален израз. И той измина всички, казвам всички — тук неговият глас прокънтя тържествено и заплашително пътеки на чудовищността. А Бог умее да наказва.

Настана гробна тишина. Венанций от Салвемек се осмели да я наруши.

— Достопочтени Хорхе — рече той, — вашата добродетелност ви кара да сте несправедлив. Два дни преди Аделмо да умре, вие бяхте свидетел на научна дискусия, която се състоя тук, в скриптория. Аделмо държеше неговото изкуство, въпреки че изобразява чудати и невероятни същества, да бъде разбирано като изкуство, прославящо Бога, средство за опознаване на небесните дела. Преди малко брат Уилям цитираше Ареопагита относно познанието чрез уродливостта. А същия ден Аделмо цитира друг голям авторитет — учителя Аквински, заявявайки, че е по-подходящо Божите работи да бъдат изобразени чрез уродливи образи, отколкото чрез благородни образи. Първо, защото така човешката душа се предпазва по-добре от грешка; защото е ясно, че някои свойства не могат да бъдат приписвани на небесните твари; ако тези свойства бъдат изобразени чрез благородни образи, това ще събуди съмнения. На второ място, защото този начин на изобразяване е по-подходящ за познанието за Бога, което имаме на земята: нали той се проявява пред нас повече чрез това, което не е, отколкото чрез това, което е; затова образите на тези неща, които се отдалечават най-много от Бога, ни карат да имаме — точна представа за него, защото по този начин знаем, че той стои над това, което казваме и мислим. И трето — защото по този начин Божиите дела стават по-недостъпни за недостойните люде, кратко, тогава ставаше дума да разберем как истината може да бъде разкрита посредством смайващи, остроумни и загадъчни образи. А аз му припомних, че в творбите на великия Аристотел съм намерил много ясни мисли по този въпрос…

— Не си спомням — прекъсна го рязко Хорхе. — Много съм стар. Не помня. Може би бях прекалено строг. А сега е късно, трябва да вървя.

— Чудно е, дето сте забравили — настоя Венанций. — Това беше прекрасна научна дискусия, в която взеха участие и Бенций, и Беренгарий. Въпросът беше да разберем дали метафорите, игрословиците и загадките, които на пръв поглед поетите създават за удоволствие, не ни карат да гледаме на нещата по нов, необичаен начин, а аз твърдях, че и това е добродетел, която е нужно да притежава един мъдрец… Присъстваше и Малахий.

— Щом достопочтеният Хорхе не си спомня, уважавай възрастта му и изморената му памет… която е запазила своята свежест — обади се един от монасите, които слушаха спора.

Тия думи бяха произнесени с вълнение, поне отначало, защото този, който се обади, като забеляза, че приканвайки за уважене към стареца, всъщност подчертаваше една негова слабост, бе смекчил тона на словата си, които накрая прозвучаха почти като прошепнато извинение. Беше се обадил помощник-библиотекарят Беренгарий от Арундел. Беше младеж с бледо лице и докато го наблюдавах, си спомних как Убертино беше охарактеризирал Аделмо: очите му приличаха на очи на сладострастна жена. Смутен от това, че всички го гледаха, той бе сплел пръсти като човек, който иска да потисне голямо напрежение.

Венанций реагира по много особен начин: изгледа Беренгарий така, че тоя наведе очи.

— Добре, братко — рече той, — ако паметта е дар Божи, то и способността да се забравя не е грях и трябва да бъде зачитана. Аз я зачитам във възрастния събрат, на когото говорех. Но очаквах, че ти ще си спомниш по-ярко това, което стана, когато бяхме тук заедно с един твой скъп приятел…

Не мога да кажа дали Венанций натърти на думата „скъп“. Но факт е, че сред присъстващите настана голямо смущение. Всички започнаха да гледат настрани, никой не поглеждаше Беренгарий, който бе пламнал като божур. Малахий се намеси веднага и каза властно:

— Елате, брате Уилям. Ще ви покажа други интересни книги.

Групата се разпръсна. Забелязах как Беренгарий хвърли гневен поглед към Венанций, който му отвърна със същото, като някакво нямо предизвикателство. А аз, като видях, че старият Хорхе си тръгва, подтикнат от смирена почит, се наведох да му целуна ръка. Старецът ми позволи да я целуна, после сложи ръка на главата ми и ме попита кой съм. Когато му казах името си, лицето му просветна.

— Ти носиш велико, прекрасно име — рече той. — Знаеш ли кой е бил Адсон от Монтие ан Дер? — попита ме той. Аз си признах, че не знам.

Затова Хорхе добави: — Той е автор на една голяма и страшна книга, „Libellus de Antichristo“ 65, в която прозря неща, които предстои да станат, но не се вслушаха достатъчно в словата му.

— Книгата е била написана, преди да изтече хилядолетието — обади се Уилям, — и ония неща не се сбъднаха.

— За този, който няма очи да гледа — рече слепецът. — Пътищата на Антихриста са бавни и лъкатушещи. Той идва, когато ние не го очакваме, и то не защото пресмятанията на апостола са погрешни, а защото не притежаваме неговите способности. — После викна колкото му глас държи, обърнат към залата, и гласът му проехтя под сводовете на скриптория: — Той идва! Не пропилявайте последните дни, като се смеете на разни чудовища с петниста козина и усукана опашка! Не пропилявайте последните седем дни!

Когато посещават останалата част от манастира, Уилям стига до някои изводи за смъртта на Аделмо, разговаря с монаха стъклар за лещи за четене и за привиденията на тия, които прекаляват с четенето

В този миг камбаните забиха за вечерня и монасите се наканиха да напуснат своите писалища. Малахий ни даде да разберем, че и ние ще трябва да си вървим. Той щял да остане с помощника си Беренгарий, за да подреди и (както се изрази) да приготви библиотеката за през нощта. Уилям го запита дали ще заключи вратите.

— Няма врати, които да препречват достъпа до скриптория откъм кухнята и трапезарията, както и до библиотеката откъм скриптория. Забраната на абата трябва да е по-властна от всякакви врати. Монасите могат да ползват кухнята и трапезарията само до повечерие. След това, за да се попречи на чужди люде и животни, за които забраната не е валидна, да влязат в Зданието, лично аз затварям долните порти, които водят до кухнята и трапезарията; от този момент Зданието бива изолирано.

Слязохме. Докато монасите се запътиха към хора, моят учител реши, че Господ ще ни прости, ако не присъстваме на църковната служба (а през следващите дни се наложи Господ да ни прощава много неща), и ми предложи да се поразходим из платото, за да се запознаем с разположението на манастира.

Излязохме през кухнята и прекосихме гробището: имаше по-нови надгробни камъни, и други, по които времето беше оставило своите следи, напомнящи за монаси, живели през миналите векове. Гробовете бяха безименни, над тях стърчаха каменни кръстове.