Но защо именно в този момент френският крал започнал да се грижи толкова за евреите? Може би защото почнал да се бои от това, което тези пастирчета биха могли да извършат в цялото кралство, или че техният брой ще се умножи прекомерно. И ето, изведнъж почнал да се безпокои за евреите — било защото евреите били полезни за търговията на кралството, било защото сега се налагало пастирчетата да бъдат изтребени; та затова всички християни трябвало да започнат да се възмущават от техните престъпления. Но мнозина християни не се подчинили на краля; те били убедени, че евреите не трябвало да бъдат защитавани, защото винаги били смятани за врагове на християнската вяра. В много градове по-бедните хорица, които вземали назаем пари под лихва от евреите, сега се радвали, че пастирчетата ги наказвали за натрупаните богатства. Тогава кралят издал заповед, че всеки, който подпомага пастирчетата, ще бъде осъден на смърт. Събрал многобройна войска и ги нападнал; мнозина от тях били убити, други успели да избягат и се изпокрили в горите, където измрели от глад. Скоро всички били изтребени. Кралският наместник ги изловил и почнал да ги беси по двайсет-трийсет души наведнъж на най-големите дървета, та труповете им да служат за назидание и никой да не се осмелява да смущава мира в кралството.

Странното беше, че Салваторе ми разказа тази история, сякаш ставаше дума за добродетелно начинание. Той продължаваше да вярва, че пастирчетата искали да завоюват Божия гроб и да го освободят от неверниците; не можах да го убедя, че това прекрасно дело е било извършено още по времето на Петър Пустинника 154и свети Бернар, и по времето на френския крал Луи Свети 155. Така или иначе, Салваторе не стигнал до земите на неверниците, защото се наложило да се измъкне колкото е възможно по-скоро от френска земя. Каза ми, че отишъл в областта Новара, но разказът му за случилото се по-нататък бе твърде смътен. Най-сетне стигнал в Казале, където намерил убежище в манастира на миноритите (мисля, че именно тук срещнал Ремиджо); по това време мнозина минорити били преследвани от папата, затова често сменяли расото си и за да не бъдат изгорени на кладите, търсели убежище в манастирите на другите ордени. Понеже придобил ловкост и умение за редица работи (които вършел и с нечестиви цели, докато скитал насам-нататък, и за прослава на Господа, когато бродел от обич към Христа), Салваторе веднага бил назначен от ключаря за негов помощник. Именно затова живеел тук от толкова години, без да го е еня за богатствата на ордена, но пък полагал много големи грижи за избата и складовете, радвал се на пълната свобода да яде, без да трябва да краде, и да възхвалява Бога, без да бъде изгорен на кладата.

Ето какво ми разказа той, докато се хранехме, а аз се питах какво измисляше и какво премълчаваше.

Оглеждах го с любопитство, но не заради необичайните му преживявания, а защото си мислех, че всичко, което бе преживял, е чудесен синтез на толкова много събития и движения в тогавашна Италия, които я правеха и интересна, и неразгадаема.

Какво излезе на преден план от тези приказки? Образът на човек с бурен живот, способен да убие себеподобния си, без да си дава сметка за извършеното от него престъпление. И въпреки че по онова време всяко нарушение на Божия закон ми се струваше равнозначно на всяко друго нарушение, започнах да проумявам някои от явленията, за които ми разказваха; разбирах, че клането, което беше в състояние да извърши почти изпаднала в екстаз тълпа, която бърка законите на нечестивия със законите на Господа, е едно, а личното престъпление, извършено хладнокръвно, безмълвно и с хитрост — друго. И не мислех, че Салваторе е могъл да се опетни с подобно престъпление.

От друга страна, исках да си изясня някои от нещата, за които намекна абатът, преследваше ме мисълта за брат Долчино, за когото не знаех почти нищо. А ми се струваше, че призракът му витаеше над много от разговорите, на които бях свидетел през предните два дни.

Затова го запитах внезапно:

— Срещал ли си по време на твоите странствания брат Долчино?

Реакцията на Салваторе бе необичайна. Облещи очи — ако изобщо за него можеше да се каже подобно нещо, нали очите му бяха винаги опулени, — прекръсти се няколко пъти, измърмори някакви неясни думи на език, който изобщо не можах да разбера. Но ми се стори, че отричаше. До този момент ме гледаше със симпатия, бих казал приятелски. Но сега ме изгледа почти с ненавист. После измисли някакъв повод и излезе.

Не можех повече да се владея. Кой беше този монах, че внушаваше такъв ужас у всекиго, който чуваше името му? Реших, че нямаше да изтрая много, без да задоволя любопитството си. Изведнъж ми мина през ума: Убертино! Той бе споменал това име още първата вечер, когато го срещнахме, той знаеше всичко за светлите и тъмните дела на монасите, за просещите монаси и разни други сбирщини през последните години. Къде ли можех да го намеря по това време? Сигурно беше в църквата, отдаден на молитва. Нататък се и запътих, тъй като в момента нямах друга работа.

Но не го намерих, нещо повече, намерих го чак вечерта. И така любопитството ми остана незадоволено, а в това време станаха други събития, за които се налага да разказвам.

Когато Уилям говори на Адсон за голямата еретическа река, за ролята на нисшите в църквата, за съмненията си по отношение на възможността да се знаят всеобщите закони и почти случайно обяснява как е разчел магическите знаци, оставени от Венанций

Заварих Уилям в ковачницата; работеше заедно с Никола и вниманието на двамата беше погълнато от техните занимания. Бяха наредили на тезгяха голям брой малки стъкла, вероятно приготвени, за да бъдат сглобени за голям прозорец, и с разни сечива им бяха придали желаната дебелина. Уилям ги изпробваше, като ги поставяше пред очите си. А Никола упътваше ковачите как да направят рамките, в които след това трябваше да се поставят най-подходящите стъкла.

Уилям мърмореше; беше ядосан, защото засега лещите, които най подхождаха за очите му, имаха изумруден цвят, и разправяше, че не желаел, гледайки през тях, пергаментите да му се виждат като ливади. Никола отиде да надзирава ковачите. Докато Уилям се занимаваше със своите стъкълца, аз му разказах за разговора си със Салваторе.

— Този човек е имал какви ли не преживелици — рече той. — Може би наистина е бил с хората на Долчино. Този манастир е същински микрокосмос; а когато пристигнат пратениците на Йоан XXII и Микеле Чезена, ще бъдем в пълен състав.

— Учителю — казах аз, — вече нищо не разбирам.

— Какво по-точно, Адсон?

— Най-напред за различията между еретическите движения. Но за това ще ви питам по-късно. Сега ме занимава самата същност на различието. Останах с впечатлението, че когато разговаряхте с Убертино, вие се опитвахте да му докажете, че всички, и светиите, и еретиците, са еднакви. А когато разговаряхте с абата, вие се стремяхте да му обясните различията между еретическите движения и между еретиците и ортодоксалните. Или с една дума, вие укорявахте Убертино, загдето смята за различни тези, които в края на краищата са еднакви, а абата — загдето смята за еднакви тези, които всъщност са различни.

Уилям остави за миг лещите на тезгяха.

— Драги ми Адсон — рече той, — нека се опитаме да набележим някои различия, като при това изходим от становището на парижките школи. И така, там твърдят, че всички хора имат еднаква субстанциална форма; така ли е, или греша?

— Разбира се — отвърнах аз, като се гордеех с моите знания. — Те са животни, но рационални животни и характерната им особеност се състои в това, че могат да се смеят.

— Много добре. Ала Тома е различен от Бонавентура; Тома е дебел, докато Бонавентура е слаб, а може да се случи и така, че Угочоне да е лош, а Франциск — добър, Алдемар да е флегматичен, а Агилулф — жлъчен. Или не си съгласен?