— Ако го кажа, ще изпълня моята мисия — да изразя становището на имперските теолози. Но кажа ли го, моята мисия ще пропадне, защото аз би трябвало да направя така, че да последва втора среща в Авиньон, а не мисля, че Йоан ще се съгласи да отида там и да приказвам тия неща.

— Тогава?

— Тогава значи, че съм в плен на двете противоречащи си сили, като магаре, което не знае от кой от двата чувала сено трябва да яде. Там е работата, че условията още не са назрели. Марсилий бленува за преустройство, което сега е невъзможно, а Лудвиг не е по-добър от своите предшественици, въпреки че сега-засега е единствената опора срещу такъв негодник като Йоан. Може би ще се наложи да говоря, стига тия да не се изпотрепят взаимно. За всеки случай, Адсон, ти пиши, та поне да остане някаква следа от това, което става днес.

— А Микеле?

— Боя се, че си губи времето. Кардиналът знае, че папата не търси посредничество, Бернар Ги знае, че ще трябва да направи така, че срещата да се провали; а Микеле знае, че ще отиде в Авиньон, каквото и да стане, защото не иска орденът да скъса отношенията си с папата. И ще рискува живота си.

Докато разговаряхме така — и аз не знам как можехме да се чуваме, — разпрата бе достигнала своя връх. По знак на Бернар Ги стрелците се намесиха, за да разтърват двете групи. Но подобно на обсаждащи и обсадени от двете страни на стените на крепост, те си отправяха взаимно възражения и обиди, които отбелязвам наслуки, без да мога да кажа кой ги изричаше; пък и трябва да знаете, че тези фрази не се произнасяха една след друга, както би станало по време на спор в моите краища, а по средиземноморския обичай: едни думи покриваха другите като вълни в разбунено море.

— В Евангелието е казано, че Христос е имал кесия?

— Я не говори за тази кесия, която вие изписвате дори и по разпятията! Какво ще кажеш за това, че когато нашият Господ е бил в Ерусалим, всяка вечер се е прибирал във Витания 242?

— Добре де, ако Господ е искал да спи във Витания, кой си ти, че съдиш за неговото решение?

— Не, стар пръч такъв, Господ се е връщал във Витания, защото не е имал пари за странноприемница в Ерусалим!

— Ти си пръч, Бонаграций! А какво е ял Господ в Ерусалим?

— А ти би ли казал, че конят, който получава сено от стопанина си, за да живее, е собственик на сеното?

— Я го виж, седнал да сравнява Христа с кон…

— Не, ти оприличаваш Христа на прелат, занимаващ се със симония, от твоя двор, дето е като сметище!

— Така ли? Ами колко пъти сее налагало Светият престол да води процеси, за да защитава вашите имоти?

— Имотите на църквата, не нашите! Ние само ги използвахме!

— Използвахте ги, за да ги ядете, да си правите хубави църкви със златни статуи, лицемери недни, носители на зараза, варосани гробници, огнища на пороци!

Знаете много добре, че именно милосърдието, а не бедността е основният принцип на съвършения живот!

— Това го е казал онзи лакомия, вашият Тома!

— Внимавай какво говориш, глупако! Тоя, когото наричаш лакомия, е светец на Светата римска църква!

— Ами, хубав светец, канонизиран от Йоан, за да направи напук на францисканците! Вашият папа не може да канонизира светии, защото е еретик! Нещо повече, той е ересиарх!

— Това определение ни е отдавна известно! То се съдържа в декларацията на баварската марионетка от Заксенхаузен, подготвена от вашия Убертино!

— Внимавай какво говориш, свиня такава, син на блудницата Вавилон и на още много други пачаври! Знаеш много добре, че тогава Убертино не беше при императора, а в Авиньон на служба при кардинал Орсини, а папата се готвеше да го прати с мисия в Арагон!

— Знам, знам, че даваше обет за бедност на софрата на кардинала, както го дава и сега в най-богатия манастир на полуострова! Убертино, щом ти не си бил там, кой е подсказал на Лудвиг да използва твоите писания?

— Какво съм виновен, дето Лудвиг чете какво съм писал? Ех, да, той не може да чете твоите, защото си неграмотен!

— Аз ли съм неграмотен? Нима вашият Франциск, дето разговарял с гъските, е бил грамотен?

— Ти богохулстваш!

— Ти богохулстваш, пияница такъв!

— Никога не съм бил пияница!

— Ами, така правеше с твоите монаси, когато се вмъкваше в постелята на Киара от Монтефалко!

— Бог да те порази! По това време бях инквизитор, а Киара бе предала Богу дух, и то като светица!

— Абе тя може да е ухаела на светица, ама ти си душел други ухания, когато си пял утринната молитва на монахините!

— Карай, карай, гневът Господен ще те порази, както ще порази и твоя господар, дал подслон на двама еретици като острогота Екхарт 243и оня английски магьосник, когото наричате Бранучертон.

— Почитаеми братя! Почитаеми братя! — викаха кардинал Бертрандо и абатът.

Когато Северин разказва на Уилям за някаква особена книга, а Уилям говори на пратениците за някакво особено схващане за светската власт

Докато кавгата продължаваше, един от послушниците, дето пазеха на вратата, влезе, мина през тая суматоха като човек, прекосяващ нива под градушка, приближи се до Уилям и му прошепна, че Северин искал да говори с него по много важна работа. Излязохме в нартиката; тук гъмжеше от любопитни монаси, които се опитваха да отгатнат по виковете и шумотевицата какво става в залата. В първата редица зърнахме Аймаро от Алесандрия, който ни посрещна с обичайната си гримаса, изразяваща състрадание към безсмислието на този Божи свят.

— Откакто се появиха просяшките ордени, християните станаха по-добродетелни — рече той.

Уилям го отблъсна, и то доста грубо, и се запъти към Северин, който ни очакваше в ъгъла. Беше неспокоен, искаше да разговаря с нас насаме, но в царящата бъркотия просто не можехме да намерим кътче, където да се уединим. Искахме да излезем навън, но от вратата на заседателната зала започна да наднича Микеле Чезена и подкани Уилям да се върне, — защото — казваше той — духовете започнали да се успокояват, та изказванията трябвало да продължат.

Уилям отново бе поставен в затруднение, но подкани Северин и билкарят заговори, като гледаше да не го чуят околните.

— Преди да отиде в банята, Беренгарий сигурно се е отбивал в болницата — рече той.

— Откъде разбра? — Неколцина монаси се доближиха, за да чуят за какво разговаряхме. Северин започна да шепне, като се оглеждаше.

— Ти ми бе казал, че този човек… сигурно е носел нещо със себе си… Виж какво, аз намерих нещо в моята лаборатория, сред другите книги… намерих една книга, ама не е моя, някаква особена книга…

— Сигурно е онази — рече тържествуващият Уилям. — Донеси ми я веднага.

— Не мога — отвърна Северин, — после ще ти обясня, открих… мисля, че открих нещо много интересно… Трябва да дойдеш, трябва да ти покажа книгата… ама внимателно… — И млъкна. Забелязахме, че край нас, внезапно и мълчаливо както обикновено, се бе появил Хорхе. Пристъпваше с протегнати ръце, сякаш, несвикнал да се движи из това място, се опитваше да разбере накъде се е запътил. Един нормален човек не би могъл да долови шепота на Северин, но ние знаехме отдавна, че Хорхе, подобно на всички слепци, имаше много остър слух.

Но като че ли старецът не бе чул нищо. Нещо повече — тръгна в обратна посока, докосна някакъв монах и му каза нещо. Монахът го хвана внимателно за ръка и го поведе навън. В този миг Микеле се появи отново и извика Уилям. Моят учител реши.

— Моля те — рече той на Северин, — върни се веднага там, откъдето си дошъл. Затвори се и ме чакай. А ти — обърна се към мен — тръгни след Хорхе. Дори и да е дочул нещо, не вярвам, че ще поиска да го заведат до болницата. Искам да разбереш къде е отишъл.

Понечи да се върне в залата и в същия миг забеляза (забелязах го и аз) Аймаро, който си пробиваше път в блъсканицата, за да последва излизащия Хорхе. Тук Уилям прояви непредпазливост, защото викна от единия край на нартиката на Северин, който прекрачваше прага на външната врата: