— Той сигурно няма какво повече да прави тук. Ще гледа да изпревари Микеле в Авиньон, но така, че пристигането му да съвпадне с процеса срещу ключаря минорит, еретик и убиец. Кладата, на която ще бъде изгорен ключарят, трябва да освети като знамение първата среща на Микеле с папата.

— А какво ще стане със Салваторе… и с момичето?

— Салваторе ще придружи ключаря, защото трябва да бъде сввдетел на процеса срещу него. Възможно е в замяна на тази услуга Бернар да му подари живота. Може да го остави да избяга, после ще нареди да го убият. Или пък наистина ще го пусне, защото човек като Салваторе не представлява интерес за човек като Бернар. Кой знае, може да стане разбойник в горите на Лангдок…

— А момичето?

— Нали ти казах, тя вече е изгорено месо. Но ще изгори по-рано, по пътя, за назидание на някое малко селище на катари по крайбрежието. Чух, че Бернар трябвало да се срещне с колегата си Жак Фурние (запомни това име, засега праща на кладите албигойци, но се стреми по-нагоре); поставят ли на кладата една красива магьосница, това ще повдигне авторитета и славата и на двамата…

— Но не може ли да се направи нещо, за да бъдат спасени? — викнах аз. — Не може ли абатът да се намеси?

— За кого? В полза на ключаря, признал, че е престъпник? Или заради един клетник като Салваторе? Или имаш предвид момичето?

— А защо не? — осмелих се аз. — В края на краищата тя единствена от тримата е наистина невинна, вие знаете, че не е магьосница…

— А ти наистина ли мислиш, че абатът след всичко, дето се случи, ще пожелае да заложи останките от своя авторитет заради една магьосница?

— Но той пое отговорността да помогне на Убертино да избяга!

— Убертино е негов монах, при това не е обвинен в нищо. Защо си седнал да ми говориш глупости. Убертино е важна личност, Бернар би могъл да го убие само от засада.

— Значи ключарят беше прав; простите хорица плащат винаги за всички, включително и за тези, които говорят в тяхна полза, включително и за хора като Убертино и Микеле, които с проповедите си за покаяние са ги тласнали към бунт! — Бях се отчаял, дори не си давах сметка, че момичето не беше никакъв просещ монах, примамен от мистиката на Убертино. Но беше селянка и плащаше за нещо, с което нямаше нищо общо.

— Така е — отвърна тъжно Уилям. — И ако наистина се стремиш към искрица справедливост, ще ти кажа, че един ден големите кучета — папата и императорът, — за да се помирят, ще прегазят труповете на по-малките кучета, които са се сбили, служейки на единия или на другия. А с Микеле или с Убертино ще постъпят така, както сега се отнасят с твоето момиче.

Днес знам, че Уилям пророчестваше или по-точно разсъждаваше, изхождайки от принципите на естествената философия. Но тогава неговите пророчества, неговите силогизми не можаха да ме успокоят. Единственото, в което бях уверен, бе, че момичето ще бъде изгорено. Чувствах, че и аз имам вина, защото ми се струваше, че на кладата тя ще трябва да изкупи и греха, който бях извършил с нея.

Разхлипах се най-непристойно и се втурнах в килията си; тук цяла нощ хапах сламеника и вих от безсилие, защото не ми беше позволено дори да плача, зовейки името на любимата — така както правеха в рицарските романи, които бях чел с моите другари в Мелк.

Не знаех името на единствената земна любов в живота ми и не го узнах никога.

Когато князете сядат, а Малахий се строполява на земята

Слязохме за утреня. Нощта си отиваше, за да отстъпи място на новия ден, но мъглата още не се бе вдигнала. Докато прекосявах вътрешния двор, усещах как влагата ме пронизва до кости, чувствах се като пребит от неспокойния сън. Въпреки че в църквата бе студено, коленичих с въздишка на облекчение под нейните сводове; намирах се под покрив, съгря ме топлината на другите тела, ревностната молитва.

Малко след като започнаха псалмите, Уилям ми показа едно празно място в редицата тронове срещу нас — между Хорхе и Пачифико от Тиволи. Това беше мястото на Малахий — той винаги сядаше до слепеца. Не само ние бяхме забелязали неговото отсъствие. Зърнах как абатът хвърляше нататък тревожни погледи; той знаеше много добре, че подобни отсъствия са предвестници на лоши вести. Освен това забелязах, че старият Хорхе бе необичайно развълнуван. Три четвърти от лицето му, от което обикновено не можеше да се разбере нищо поради изгасналите му, лишени от блясък белезникави очи, тънеше в мрака, но ръцете му бяха нервни, неспокойни. На няколко пъти той опипа трона до себе си, сякаш искаше да провери дали е зает. Вършеше го на равни промеждутъци, сякаш се надяваше, че отсъстващият ще се появи всеки миг, но и сякаш се боеше, че той няма да дойде.

— Къде може да е библиотекарят? — прошепнах на Уилям.

— Сега вече единствен Малахий притежава книгата — отвърна Уилям. — Ако той няма никаква вина за престъпленията, това значи, че може и да не знае за опасностите, свързани с тази книга…

Нямаше какво повече да говорим, Не ни оставаше друго, освен да изчакаме. Чакахме — ние, абатът, вперил очи в празния трон, Хорхе, който не преставаше да разпитва мрака с ръце.

Когато службата свърши, абатът припомни на монасите и на послушниците, че трябва да се подготвят за голямата коледна литургия; затова, както бе прието, до изобразителни цялото братство трябваше да репетира някои от химните, предвидени от церемонията. Тези предани Богу люде бяха настроени в съзвучие като един човек, като един глас, пееха заедно от дълги години и подхванеха ли песен, тя ги обединяваше, като да бяха една душа.

Абатът прикани да запеят химна „Sederunt“.

Запитах се дали абатът не бе решил този химн да бъде изпят тази нощ нарочно, когато на службата присъстваха пратениците на властелините, за да припомни, че от векове нашият орден е винаги готов да се съпротивлява срещу преследванията на властелините благодарение на привилегированите си връзки с Господа, Бог на войнствата. Началото на песента бе внушителна проява на мощ.

С първата сричка „se“ бе подхванато бавно и тържествено хорово изпълнение от десетки гласове, чието басово звучене отекна под сводовете и затрептя над главите ни и въпреки това ни се струваше, че иде някъде отдън земя. То не секна, защото, докато други гласове започнаха да изплитат върху тази дълбока, непрекъсната мелодия поредица от вокализи и мелизми, тя — подобно на тътен — продължаваше да властва и звучеше през цялото време, необходимо на четеца с отмерен и бавен глас да повтори дванайсет пъти молитвата „Аве Мария“. И сякаш отърсили се от всякаква боязън благодарение на увереността, която тази упорита сричка, алегория на дълговечността, вдъхваше на молещите се, останалите гласове (и най-вече гласовете на послушниците), опирайки се на тази гранитна, непоклатима основа, въздигаха шпилове, колони, върхове от нежни, разтапящи се невми. И докато сърцето ми замираше от сладост, щом проехтеше някой climacus или porrectus, на някой forculus или salicus 252, струваше ми се, че тези гласове идеха да ми напомнят, че душата (на молещите се и моята), като не можеше да издържи на изблика от чувства, с тяхна помощ се разтваряше, за да изрази чрез поривите на нежна звучност и радостта, и мъката, и възхвалата, и любовта. А през това време упоритото преливане на хтоничните гласове не секваше, сякаш застрашителното присъствие на враговете, на властелините, които преследваха поданиците на Бога, все още не бе отстранено. И така, докато този властен екот на една-единствена нота най-сетне като че ли бе надмогнат или поне увлечен и въвлечен от хвалебственото ликуване на тези, които му противостояха, и всичко се сля в един съвършен, величествен акорд, в една стихваща невма.