— Достопочтени Хорхе, мисля, че е несправедливо да наричате Абелар скопен, защото знаете, че той изпадна в това достойно за съжаление положение поради злобата на други хора…

— Заради греховете си. За сляпата си вяра в човешкия разум. Така вярата на простолюдието бе подложена на присмех, Божите тайнства бяха изпразнени от съдържание (или пък се опитаха да го сторят и тези, които се опитаха, бяха глупци), въпроси, отнасящи се до най-възвишени дела, бяха разглеждани най-безочливо, а отците, които смятаха, че тези въпроси е по-добре да бъдат премълчавани, отколкото решавани, бяха подложени на присмех.

— Не съм съгласен, достопочтени Хорхе. Бог иска ние да използваме нашия разум за много неясни въпроси, по които Светото писание ни дава пълна свобода да вземаме решение. А когато някой ви предлага да повярвате на определено съждение, вие първо трябва да размислите дали то е приемливо, защото нашият разум е дело Божие и което се харесва на нашия разум, не може да не се харесва и на Божия разум, за който знаем само това, до което стигаме благодарение на нашите разсъждения, по аналогия и често по пътя на отрицанието. Така че понякога и смехът може да бъде подходящо средство за подронване мнимия авторитет на някаква абсурдна мисъл, която бива отхвърлена от разума. Често пъти смехът е средство за объркване на злонамерените и за изтъкване на тяхната глупост. Разказват, че езичниците потопили свети Мавър 109във вряла вода, а той се оплакал, че водата била много студена; тогава владетелят езичник от глупост потопил пръст във водата, за да провери, и се изгорил. Чудесна проява на светеца мъченик, който осмял враговете на вярата. Хорхе се ухили.

— И в приказките на проповедниците се срещат много глупости. Потопеният във вряла вода светия страда заради Христос и сдържа виковете си, а не крои детски шеги на езичниците!

— Виждате ли? — рече Уилям. — Вие смятате, че тази случка е противна на разума и я определяте като смешна! Макар и мълчаливо, стискайки устни, вие се смеете на нещо и искате и аз да не го приемам за сериозно. Присмивате се на смеха, но се смеете.

Хорхе махна с ръка от досада.

— С тия игрословици за смеха ме въвличате в празни спорове. Но вие знаете, че Христос не се е смял.

— Не ми се вярва. Когато приканва фарисеите първи да хвърлят камък, когато пита чий е ликът върху монетата, когато си играе с думите и казва „Ти си камък“ 110, мисля, че казва остроумни приказки, и то за да обърка грешниците, да поддържа духа на своите последователи. Прибягва до остроумие и казвайки на Каяфа: „Ти го каза.“ 111А Йероним, като коментира Йеремия, там, където Господ казва на Ерусалим „nudavi femora contra faciem tuam“, пояснява: „Sive nudabo et relevado femora et posteriora tua.“ 112Следователно и Бог си служи с остроумни приказки, за да обърка тия, дето иска да накаже. Знаете много добре, че когато борбата между клюнийците и цистерцианците бе достигнала връхната си точка, първите, за да направят за посмешище другите, ги обвиниха, че не носели гащи. А в „Speculum stultoram“ 113се разказва за магарето Брунело, което се пита какво ще стане, ако някоя нощ вятърът повдигне завивките и монахът си види срамотиите…

Монасите около нас се разсмяха, а Хорхе кипна.

— Въвличате моите събратя в някаква лудешка вакханалия. Знам, че францисканците, за да спечелят симпатиите на простолюдието, си служат с подобни щуротии, но във връзка с това ще ви напомня словата, които чух от един от вашите проповедници: „Tum podex carmen extulit horridulum.“ 114

Забележката бе прекалено остра, Уилям прекали, а сега Хорхе го обвиняваше, че пърди през устата си. Попитах се дали с този рязък отговор старият монах не искаше да ни прикани да напуснем скриптория. Но Уилям, който малко преди това беше толкова борчески настроен, сега изведнъж стана по-нисък и от тревата.

— Моля ви да ме извините, достопочтени Хорхе — рече той. — Моята уста измени на мислите ми, не исках да проявя неуважение към вас. Може би сте прав, а аз съм сбъркал.

След тази изящна проява на смиреност Хорхе изръмжа нещо, което можеше да бъде израз и на доволство, и на прошка, и се върна на мястото си, а монасите, които по време на разговора постепенно се бяха струпали около нас, се разотидоха на работните си места. Уилям коленичи отново пред масата на Венанций и продължи да се рови сред книжата. Със смирения си отговор Уилям спечели няколко мига спокойствие. А това, което успя да види междувременно, му послужи за разследването през следващата нощ.

Но бяха наистина само няколко мига. Бенций побърза да се приближи към нас, като се престори, че когато бе дошъл да слуша разговора ни с Хорхе, е забравил стилото си на масата; прошепна на Уилям, че искал да му каже нещо много важно, и му определи среща зад баните. Каза му да излезе пръв, а той щял да дойде малко по-късно.

Уилям се поколеба, после повика Малахий, който от работното си място при каталога бе проследил цялата случка, и го помоли, като му напомни заръката на абата (при това наблягайки на тази своя привилегия) да постави някого да пази масата на Венанций; Уилям поясни, че ще бъде полезно за разследването, с което е натоварен, през целия ден, докато той не се върне отново, никой да не се доближава до масата. Изрече това на висок глас, защото така задължаваше не само Малахий да надзирава монасите, но и монасите да надзирават Малахий. На библиотекаря не му остана друго, освен да се съгласи, и ние с Уилям излязохме.

Докато прекосявахме градината на път за баните, които бяха до сградата на болницата, Уилям забеляза:

— Май на мнозина не им се ще да намеря нещо, което е върху или под масата на Венанций.

— За какво става дума?

— Мисля, че не го знаят и тези, на които не им се ще да го намеря.

— Значи ли това, че Бенций няма какво да ни разкаже и че иска само да ни накара да се отдалечим от скриптория?

— Ще разберем веднага — отвърна Уилям.

Малко след това Бенций дойде при нас.

Когато Бенций разказва странни неща, от които стават известни твърде непристойни явления от живота в манастира

Разказът на Бенций бе твърде объркан. Като че ли наистина бе пожелал да се срещнем тук, за да ни отклони от скриптория; но в същото време си рекох, че като не можеше да измисли по-благовиден предлог, той започна да ни разказва частици от истина, надхвърляща далеч онова, което той знаеше.

Каза ни, че сутринта не искал да говори, но сега, след като размислил добре, сметнал, че Уилям трябва да знае цялата истина. По време на прословутия разговор за смеха Беренгарий бе намекнал за „finis Africae“. За какво ставаше дума? Библиотеката бе пълна с тайни и най-вече с книги, които никога не били давани на монасите за прочит. Думите на Уилям за рационалното обмисляне на съжденията бяха поразили Бенций. Той смяташе, че всеки монах, занимаващ се с научни изследвания, има право да се запознае с всичко, което се съхранява в библиотеката, и говори с голямо възмущение против събора в Соасон, който бе осъдил Абелар; докато говореше, разбрахме, че този все още млад човек, който се занимаваше с риторика, проявяваше стремеж към независимост и трудно понасяше ограниченията, които дисциплината в манастира поставяше пред любопитния му ум. Винаги са ме учили да се пазя от подобно любопитство, но знам много добре, че моят учител се отнасяше благосклонно към такива интереси, дори забелязах, че Бенций му е симпатичен и той му вярва. С една дума, Бенций разказа, че не знаел за какви тайни са споменавали Аделмо, Венанций и Беренгарий, но той нямал нищо против, ако тези мрачни случки хвърлят малко светлина върху начина, по който е ръководена библиотеката; хранеше надежда, че моят учител, независимо от това как ще приключи разследването, ще намери основания да подтикне абата да отслаби интелектуалната дисциплина, която е истинско бреме за монасите; те — добави той — също като него били дошли отдалеч именно за да подхранят ума си с чудесата, съхранявани в просторната утроба на библиотеката.