Веднъж чух да съветва един схоластик как да изтълкува рекапитулацията в текстовете на Тихоний според мисълта на свети Августин, та да се избегне донатистката ерес 90. Друг път чух да дава съвети как в тълкуванията еретиците да бъдат отличавани от схизматиците. На друг учен, който не знаеше какво да прави, каза коя книга трябва да търси в каталога на библиотеката, като спомена приблизително и страницата; при това го уверяваше, че библиотекарят сигурно щял да му я даде, тъй като била творба, вдъхновена от Бога. Веднъж го чух да казва, че еди-коя си книга не бивало да се търси; вярно е, била вписана в каталога, но била проядена от мишки още преди петдесет години и ако някой я докоснел сега, щяла да стане на прах. С една дума, той беше живата памет на библиотеката и душата на скриптория. Понякога, чувайки монасите да разговарят, им подвикваше:

— Побързайте да оставите свидетелства за истината, защото денят наближава! — И имаше предвид пришествието на Антихриста. — Библиотеката е свидетелство и за истината, и за прегрешението — рече Хорхе.

— Апулей от Мадаура наистина се е ползвал с името на вълшебник — рече Уилям. — Но под булото на своите измислици тази басня крие и добра поука, защото ни учи до каква степен човек плаща за собствените си грешки; а освен това мисля, че случката с човека, превърнат в магаре, намеква за метаморфозата на душата, изпадаща в грях.

— Възможно е — отвърна Хорхе.

— Едва сега разбирам защо Венанций по време на оня разговор, за който ми разказваше вчера, е проявявал такъв интерес към проблемите на комедията; защото и тези басни могат да бъдат причислени към комедиите на древните автори. И едните, и другите не разказват за действително съществуващите хора, както е в трагедиите, но, както казва Исидор, те са измислици: „Fabulaepoetae а fando nominaverunt quia поп sunt res factae sed tantum loquendo fictae…“ 91

Отначало не разбрах защо Уилям се впусна в такава учена дискусия, и то с човек, който май не обичаше подобни теми; но отговорът на Хорхе ми подсказа колко хитро постъпи моят учител.

— Тогава ние не дискутирахме за комедиите, а само за това дали смехът е допустим или не — възрази намусеният Хорхе.

А аз се досетих, че вчера, когато Венанций отвори дума за този спор, Хорхе ни увери, че не си спомнял.

— Аха — рече небрежно Уилям, — аз пък си мислех, че сте говорили за лъжите на поетите и за остроумните гатанки…

— Ставаше дума за смеха — отвърна рязко Хорхе. — Езичниците са писали комедии, за да възбудят смях у зрителите, и не са постъпили правилно. Нашият Господ бог Иисус Христос не е разказвал нито комедии, нито басни, а само ясни притчи, които ни учат иносказателно как да си спечелим място в рая, амин.

— Питам се — обади се Уилям — защо сте такъв противник на мисълта, че Иисус може и да се е смял. Според мен смехът също като къпането е добър лек против лошото настроение и другите телесни болести и особено против меланхолията.

— Къпането е хубаво нещо — отвърна Хорхе, — сам Тома Аквински го препоръчва като средство за прогонване на тъгата, която може да се превърне в лоша страст, когато не е насочена против злина, която не може да бъде отстранена чрез смелост. Баните възстановяват равновесието на настроенията. Смехът разтърсва тялото, деформира чертите на лицето, превръща човека в подобие на маймуна.

— Маймуните не се смеят, смехът е присъщ на човека, той е белег за неговия разум — рече Уилям.

— Но и словото и то е белег за човешкия разум, а със словото може да се богохулства. Не всичко, което е присъщо на човека, трябва да се смята поначало за добро. Смехът е белег за глупост. Който се смее, не вярва в това, на което се смее, но не го и мрази. Следователно да се смееш на злото, означава, че не се готвиш да се бориш против него, а да се надсмиваш над доброто, означава да не признаваш силата, благодарение на която доброто само се разпространява. Затова уставът казва: „Decimus humilitatis gradus est si non sit facilis ac promptus in ricu quia scriptum est: stultus in risu exatat vocem suam.“ 92

— Квинтилиан 93 — прекъсна го моят учител — твърди, че смехът трябва да бъде изключен от панегирика, това е въпрос на достойнство, но трябва да се препоръчва в много други случаи, Тацит 94възхвалява иронията на Калпурний Пизон 95, Плиний Млади писа: „Aliquando praeterea rido, jocor, ludo, homo sum.“ 96

— Те са били езичници — възрази Хорхе. — Уставът казва: „Scurrilitates vero vel verba otiosa et risum moventia aeterna clausura in omnibus locis damnamus, et ad talia eloquia discipulum aperire os non permittimus.“ 97

— Но след като словото Христово възтържествува по земята, Синесий от Кирена 98заяви, че Бог е съумял да съчетае хармонично комичното и трагичното, а Елий Спарциан 99казва за император Адриан, човек с възвишени нрави и природно християнска душа, че е съумял да съчетае мигове на веселие с мигове на сериозност. И накрай Авзоний 100препоръчва да се дозират умерено и сериозното, и веселото.

— Но Павлин Нолански 101и Климент Александрийски 102ни предупреждават да се пазим от подобни глупости, а Сулпиций Север 103казва, че никога никой не бил виждал свети Мартин нито обзет от гняв, нито да се смее.

— Но той припомня няколко остроумни отговора на светията — възрази Уилям.

— Те са били остроумни и мъдри, но не и смешни. Свети Ефрем 104е написал една паренеза против смеха на монасите, а в „De habitu et conversatione monachorum“ 105се препоръчва да се избягват непристойните изрази, сякаш става дума за змийска отрова!

— Но Хилдеберт е казал: „Admitenda tibi joca sunt post seria quaedam, sed tamen et dignis ipsa gerenda modis.“ 106Джон от Солсбъри 107разрешава сдържано веселие. И накрая, нека припомним Еклисиаста, откъдето цитирахте пасажа, отнасящ се за вашия устав, и където е казано, че смехът е присъщ на глупеца; но и там се допуска мълчаливият смях, присъщ на ведрата душа.

— Душата е ведра само когато съзерцава истината и се наслаждава от извършеното добро дело, а човек не се смее на истината и доброто. Затова Христос не се е смял. Смехът е източник на съмнения.

— Но понякога да се съмняваш е правилно.

— Не виждам защо. Когато човек изпитва съмнения, трябва да се обърне към някой авторитет, към някой свещеник или учен, така всяка причина за съмнение ще изчезне. Струва ми се, че сте натъпкан със съмнителни учения, като тия на парижките логици. Но свети Бернар се справи много добре със скопения Абелар 108, който искаше да подчини всички проблеми на студената и безжизнена преценка на разум, неосветен от светите писания, и да отсъди „така е“ и „не е така“. Разбира се, който приеме тези крайно опасни схващания, ще цени и поведението на глупака, който се смее на това, за което трябва да се знае само единствената истина, казана веднъж завинаги. Като се смее, глупакът всъщност казва: „Бог не съществува.“