— Да. Как? — повторих аз.

— Вече не знам. По този въпрос имах много спорове в Оксфорд с моя приятел Уилям Окам, който сега се намира в Авиньон. Той пося в душата ми съмнения. Защото, ако интуицията за частното е единствено правилната, фактът, че причини от един и същи вид пораждат еднакви следствия, е съждение, трудно за доказване. Едно и също тяло може да бъде студено или топло, сладко или горчиво, влажно или сухо на едно място, а на друго — не. Как е възможно да открия общата закономерност, подреждаща нещата, щом не мога да мръдна пръста си, без да създам безброй много нови величини, защото с това движение се изменя съотношението между моя пръст и всички останали предмети? Връзките — ето начина, по който моят ум долавя съотношението между отделните величини, но къде е гаранцията, че този начин е всевалиден и постоянен?

— Но вие знаете, че на леща с определена дебелина съответства определена способност за гледане; именно защото знаете това, вие можете да си изработите лещи като тези, които сте изгубили. Как в противен случай ще можете да ги изработите?

— Умен отговор, Адсон. Всъщност аз стигнах до съждението, че на определена дебелина трябва да съответства определена способност за гледане. Съставих го, защото и друг път съм имал подобни интуиции за частното. Всеки, който изпитва лечебните свойства на билките, знае, че всички билки от определен вид имат еднакво въздействие върху пациента при определено негово състояние; затова този, който експериментира, формулира съждението, че всяка билка от определен вид помага на трескавия или че всяка леща от определен вид подпомага в определена степен окото. Науката, за която говореше Бейкън, има предвид именно тези съждения. Но обърни внимание — говоря за съждения, свързани с нещата, а не за самите неща. Науката се занимава със съжденията и техните понятия, а понятията се отнасят за единични неща. Нали разбираш, Адсон, аз трябва да съм убеден, че съждението ми е правилно, защото съм го извлякъл опитно, но за да повярвам, би трябвало да допусна, че има всеобщи закони, а не мога да говоря за тях, защото самата мисъл за наличието на всеобщи закони и на определен ред на нещата трябва да ни наведе на мисълта, че Бог е техен пленник, а Господ е напълно свободен, и то дотолкова, че стига да пожелае, с един замах може да направи така, че светът да изглежда другояче.

— Следователно, ако съм разбрал добре, вие действате и знаете защо действате, но не знаете защо знаете, че знаете това, което вършите.

Трябва да кажа с гордост, че Уилям ме погледна с възторг.

— Възможно е да е така. Но както и да е, това ще ти подскаже защо съм толкова неуверен в моята истина, въпреки че й вярвам.

— Та вие сте по-голям мистик и от Убертино! — подметнах аз.

— Може би. Но както виждаш, аз се занимавам с неща от природата. А и в разследването, което водим, не искам да знам кой е добър и кой — злосторник; искам да узная кой е бил снощи в скриптория, кой е взел очилата, кой е оставил по снега следи от тяло, влачещо друго тяло, къде е Беренгарий. Това са факти; после ще се опитам да ги свържа, ако това изобщо се окаже възможно, защото е трудно да се съди кое от каква причина е следствие; достатъчна е намесата на някой ангел, и всичко ще се промени, затова не бива да се учудваме, ако не можем да докажем, че едно нещо е причинило друго. Въпреки че винаги трябва да се стремим да го доказваме, както правя сега.

— Не ви е лесно — рекох аз.

— Но нали намерих Брунело — възкликна Уилям; той имаше предвид коня, който бе открил преди два дни.

— Значи в този свят все пак има някакъв ред! — възразих аз.

— Това значи, че в клетата ми глава все пак има някакъв ред — отвърна Уилям.

В този миг влезе Никола; той носеше почти готови рамки за очила и сияеше.

— Може би след като тези рамки легнат на носа ми, ще започна да разсъждавам по-смислено — рече Уилям.

Дойде някакъв послушник и каза, че абатът искал да говори с Уилям. Чакал го в градината. Моят учител бе принуден да отложи опитите си за по-късно и ние забързахме към мястото на срещата. Докато вървяхме, Уилям се тупна по челото, сякаш едва сега си спомни нещо, което бе забравил.

— Щях да забравя — рече той, — успях да разчета кабалистичните знаци на Венанций.

— Всички ли? Кога?

— Докато спеше. Зависи какво разбираш под всички. Аз разчетох знаците, които се появиха, след като листът бе нагрят от пламъка, и дето ти преписа. А бележките на гръцки език ще почакат, докато се сдобия с нови очила.

— Става дума за тайната на „finis Africae“, нали?

— Да, и ключът се оказа твърде лесен. Венанций е разполагал с дванайсет зодиакални знака и с осем знака за петте планети, за двете светила и за Земята. Всичко двайсет. Това е достатъчно, за да свържеш с тях буквите от латинската азбука, тъй като можеш да използваш една и съща буква, за да обозначиш началния звук на шит и на velut 159. Знаем как се подреждат буквите. Помислих за подредбата на небесата, като поставих зодиакалния квадрант на периферията. После Земята, Луната, Меркурий, Венера, Слънцето и така нататък, а подир това зодиакалните знаци в традиционната им последователност, както ги подрежда и Исидор Севилски, като се почне от Овен и пролетното равноденствие и се свърши със зодията Риби. Опиташ ли се да приложиш този ключ, ще видиш, че посланието на Венанций придобива определен смисъл.

И ми показа пергамента, на който бе преписал посланието с едри латински букви: „Secretvm finis Africae manvs svpra idolvm age primvm et septimvm de qvatvor.“

— Ясно ли е? — попита той.

— Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите… — повторих, като поклатих глава. — Нищо не е ясно!

— Знам. Преди всичко трябва да разберем какво е имал предвид Венанций с думата „idolum“. Образ, призрак или фигура? И освен това какво ли означават тия четири, които имат един пръв и един седми? И какво трябва да се прави с тях? Да се побутнат, натиснат или издърпат?

— Значи не знаем нищо, значи трябва да започнем отначало — рекох с досада.

Уилям се спря и ме изгледа не съвсем доброжелателно.

— Момче — рече той, — ти имаш работа с един нещастен францисканец, дето със скромните си познания и малкото умение, което дължи на безпределното могъщество на Бога, е успял само за няколко часа да разчете един тайнопис, чийто автор е бил уверен, че ще остане неразгадаем за всички, с изключение на самия него… И ти, неграмотни клетнико, се осмеляваш да твърдиш, че трябва да започнем отначало?

Извиних се, но твърде недодялано. Бях засегнал суетата на моя учител, въпреки че знаех колко се гордееше с бързата си мисъл и уверените си изводи. Уилям беше свършил нещо, което бе достойно за възхищение, и нямаше никаква вина за това, че хитрият Венанций бе съумял да прикрие разкритото от него под булото на една неясна зодиакална азбука, но беше съставил и една неразгадаема загадка.

— Няма значение, няма значение, не се извинявай — прекъсна ме Уилям. — Прав си, знаем твърде малко.

Да вървим.

Когато отново разговарят с абата; Уилям има чудесни хрумвания, за да разгадае загадката на лабиринта, и успява да го стори по най-логичен начин. Накрая ядат питка от сирене

Абатът ни чакаше; беше навъсен и загрижен. Държеше в ръка някакво писмо.

— Получих писмо от абата на Конк — рече той. — Съобщава ми името на човека, назначен от Йоан за началник на френските войници и да отговаря за сигурността на делегацията. Той не е военен, не е и човек на двора, но ще бъде и член на делегацията.

— Рядък случай на съжителство на различни добродетели — рече неспокойно Уилям. — За кого става дума?

— За Бернар Ги, или Бернардо Гуидони, както още го наричат.

Уилям възкликна нещо на своя език; не го разбрах, не го разбра и абатът и може би така бе по-добре за всички, защото думата, която изрече Уилям, звучеше твърде непристойно.