— Не ми харесва тази работа — побърза да добави той. — Дълги години Бернар бе истински бич за еретиците край Тулуза; написал е и упътването „Practice officii inquisitionis hereticae pravitatis“ 160за ползване от всички, които ще трябва да преследват и унищожават валденси, бигарди, просяци, просещи монаси и хора на Долчино.

— Знам. Чел съм тази книга със забележителна научна основа.

— Да, със забележителна научна основа — съгласи се Уилям. — Той е предан на Йоан, който в миналото му възлагаше редица мисии във Фландрия и тук, в Северна Италия. Когато бе назначен за епископ в Галиция, той изобщо не се яви в своята епархия, а продължи да действа като инквизитор. Мислех, че се е оттеглил в епископството Лодев, но доколкото разбирам, Йоан е решил да го използва отново, и то именно тук, в Северна Италия. Но защо именно Бернар и защо го е назначил и за началник на войниците?…

— Отговорът на този въпрос не е никак труден — рече абатът — и идва да потвърди всички мои опасения, за които стана дума вчера. Знаете много добре — макар и да не искате да се съгласите с мен, — че становищата за бедността на Христос и на църквата, поддържани от капитула в Перуджа, макар и подкрепени с теологични доводи, са същите, които поддържат още по-невъздържано и с далеч по-неправоверно поведение много еретически движения. Не е чак толкова трудно да се докаже, че становището на Микеле Чезена, възприето от императора, не се различава от това на Убертино и на Наежело Кларено. Дотук двете делегации ще са съгласни във всичко. Но Ги може да се опита да направи нещо повече и е достатъчно ловък, за да го стори — ще се опита да докаже, че тезисите от Перуджа не се различават от тезисите на просещите монаси или на лъжеапостолите. Съгласен ли сте с мен?

— Какво искате да кажете — че това е истина или че Бернар Ги ще поддържа, че е истина!

— Да предположим, че казвам, че той ще го каже — отвърна предпазливо абатът.

— Съгласен съм. Но това се предвиждаше. Сиреч знаехме, че ще стигнем дотам и без присъствието на Бернар. Най-много Бернар да го направи по-успешно от мнозина от ония глупави членове на курията; ще трябва да спорим с него много по-внимателно.

— Да — отвърна абатът. — Но ето, че стигаме и до въпроса, който бе повдигнат вчера. Ако до утре не открием виновника за две или може би за три престъпления, ще трябва да разреша на Бернар да постави под надзор живота в манастира. Не мога да скрия от човек, облечен с властта на Бернар (и то по наше взаимно съгласие, нека не го забравяме), че в манастира са станали и продължават да стават необясними неща. В противен случай в момента, в който той разбере това, в момента (да не дава Бог), в който стане друго тайнствено събитие, той ще има пълното право да твърди, че тук има предателство…

— Прав сте — измърмори загрижено Уилям. — Няма как. Ще трябва да си отваряме очите и да бдим над Бернар, който пък ще бди за тайнствения убиец. А може да е за добро; ако Бернар насочи вниманието си към убиеца, той няма да се намеси така ефикасно в дискусията.

— Ако Бернар се залови да разкрие убиеца, ще означава подронване на моята власт. Не забравяйте това. Тази мътна работа ме принуждава за пръв път да отстъпя част от моята власт между тези стени; а това е нещо ново не само за манастира, но и за самия клюнийски орден. Готов съм на всичко, за да го избегна. И първото, което би трябвало да направя, е да откажа да приема делегацията.

— Моля ви горещо, Ваше Преподобие, да поразмислите за това сериозно решение — рече Уилям. — Вие притежавате писмо от императора, в което той ви приканва да…

— Знам какво ме свързва с императора — прекъсна го рязко абатът.

— Знаете и вие. Следователно знаете, че за съжаление не мога да откажа. Но всичко това е много неприятно. Къде е Беренгарий, какво се е случило с него, какво правите?

— Аз съм само монах, който много отдавна е бил инквизитор и е водил успешни разследвания. Знаете, че истината не може да бъде разкрита за два дни. Пък и каква власт ми дадохте? Мога ли да влизам в библиотеката? Мога ли да задавам каквито въпроси искам, като се позовавам на вашия авторитет и подкрепа?

— Не виждам каква връзка може да има между престъпленията и библиотеката — рече абатът и се намръщи.

— Аделмо се занимаваше с миниатюри, Венанций — с преводи, Беренгарий е помощник-библиотекар… — поясни търпеливо Уилям.

— От тази гледна точка всички монаси — а те са шейсет души — са свързани с библиотеката, така както са свързани и с църквата. Тогава защо не търсите в църквата? Брате Уилям, вие провеждате разследване по моя заръка, и то в границите, в които ви помолих да го водите. По отношение на всичко друго, след Господ — и по негова милост — аз съм господар сред тези стени. Това ще важи и за Бернар. От друга страна — добави абатът вече по-спокойно, — не е казано, че Бернар ще дойде именно заради срещата. Абатът на Конк ми пише, че щял да дойде в Италия, за да продължи на юг. Пише ми също, че папата е помолил кардинал Бертрандо от Поджето да дойде тук от Болоня, за да оглави папската делегация. Може би Бернар идва, за да се срещне с кардинала.

— Което, погледнато в по-широк план, ще бъде още по-лошо. Бертрандо е бич за еретиците в Централна Италия. Тази среща между двама изтъкнати ръководители на борбата против еретиците може да означава началото на едно по-широко настъпление в страната, което накрая може да се насочи и против цялото францисканско движение…

— За което ще уведомим незабавно императора — рече абатът, — но в такъв случай те няма да бъдат застрашени веднага. Ще си отваряме очите. Довиждане.

Докато абатът се отдалечаваше, Уилям се позамисли. После ми каза:

— Най-важното, драги ми Адсон, е да не избързваме. Когато се налага да се разследват толкова подробности, не може да се действа бързо. Аз ще се върна в работилницата, защото без очилата не само не ще мога да прочета ръкописа, но и няма смисъл да се върнем отново тази нощ в библиотеката. Иди да разбереш дали има нещо ново за Беренгарий.

В този миг към нас се затече Никола от Моримондо; носеше лоши вести. Докато се опитвал да шлифова най-добрата леща, тази, на която Уилям разчиташе най-много, тя се счупила. А другата леща, която можела да я замени, се пукнала, когато се опитвал да я намести в рамката. Никола погледна безутешно към небето. Наближаваше време за вечерня, смрачаваше се. Повече възможности за работа днес нямаше. Още един изгубен ден, рече с горчивина Уилям, като не се поддаде (както ми призна по-късно) на изкушението да сграбчи за врата нескопосния стъклар, който и без това изглеждаше доста смутен.

Оставихме го да изживее смущението си и отидохме да питаме за Беренгарий. Разбира се, никой не бе успял да го намери.

Имахме усещането, че сме стигнали до мъртва точка. Поразходихме се из вътрешния двор, не знаехме какво да предприемем. Забелязах, че Уилям се беше замислил, погледът му се рееше, сякаш не виждаше нищо. Малко преди това бе измъкнал от расото стръкче от тревите, които бе събрал преди няколко седмици, и го дъвчеше, сякаш това стръкче му вдъхваше някаква особена кротка възбуда. Изглеждаше унесен, но от време на време очите му грейваха, сякаш в ума му се раждаше нова идея. После отново изпадаше в особения си деен унес. По едно време изрече:

— Разбира се, би могло…

— Какво? — попитах аз.

— Мислех за един начин да се ориентираме в лабиринта. Не е много прост, но би могъл да бъде ефикасен… Нали изходът е в източната кула, това е известно. Сега, представи си, че разполагаме с уред, който да ни покаже къде е север. Какво ще стане?

— Разбира се, достатъчно ще бъде да се завъртим надясно и ще се обърнем на изток. Или пък достатъчно ще бъде да потеглим в обратна посока и ще знаем, че вървим към южната кула. Но дори да приемем, че съществува подобна магия, лабиринтът си е лабиринт и щом се насочим на изток, бихме могли да се сблъскаме със стена, която не ще ни позволи да продължим, и отново ще се изгубим… — отвърнах аз.