— Кой беше тоя послушник?

— Казваше се Агостино. Но той загина миналата година, падна от скелето, докато почистваше с други монаси и ратаи скулптурите по фасадата на църквата. Сега се сещам, той ми се кле, че не е оставял вратата отворена, преди да излезе бурята. Тогава се ядосах много, затова го обвиних. А може наистина да не е бил виновен.

— Тогава трябва да допуснем, че за твоята отрова е знаел още някой, при това по-вещ от послушника. Кой друг знаеше за отровата?

— Не помня, Знаеше абатът, защото му поисках разрешение да съхранявам тази толкова опасна отрова. Може да съм споменал и пред други, и то в библиотеката, защото търсех хербарии, които да ми помогнат.

— Нали ми каза, че държиш тук книгите, които са ти необходими за работата?

— Да, при това много — отвърна Северин и посочи няколко шкафа в един ъгъл на стаята, отрупани с десетки томове. — Но тогава търсех някои книги, които не можех да задържам при себе си; дори Малахий не искаше да ми ги даде, та се наложи да искам разрешение от абата. — После сниши глас, сякаш не искаше да го чуя. — Виж какво, някъде в библиотеката — къде точно не знам — се съхраняват и книги за магии, за черна магия, с рецепти за дяволски питиета. Можах да направя справки в някои от тях — нали съм длъжен да знам, — надявах се да намеря описание на тази отрова и за нейното действие, но напразно.

— Значи си споменал за нея и пред Малахий.

— Сигурно, а може би и пред Беренгарий, който му беше помощник. Но не стигай до прибързани изводи; не си спомням, но е възможно, когато е ставало дума за отровата, там да е имало и други монаси; понякога в скриптория има доста народ…

— Не подозирам никого. Опитвам се да разбера какво е станало. Все пак ти ми каза, че това се е случило преди няколко години; любопитно е, че някой може да е прибрал предварително отрова, за да я използва много по-късно. А това ни навежда на мисълта, че някой злосторник дълго време е скривал намерението си да убива.

— Прости ни, Господи! — рече Северин и се прекръсти, а по лицето му се изписа ужас.

Нямаше какво повече да добавим. Покрихме отново тялото на Беренгарий — трябваше да го приготвят за погребението.

Когато Уилям принуждава първом Салваторе, а после и ключаря да разкрият миналото си. Северин намира откраднатите очила, Никола донася новите и Уилям с шест очи отива да разчете ръкописа на Венанций

Тъкмо излизахме, влезе Малахий. Нашето присъствие май му беше неприятно, та понечи да се върне. Северин го забеляза и го запита:

— Мен ли търсиш? Сигурно е за… — Но млъкна и ни изгледа.

Малахий направи едва забележимо движение, сякаш искаше да каже „За това ще говорим по-късно…“ Ние излизахме, той влизаше, та и тримата стояхме на прага. Малахий поясни, като да искаше да подчертае:

— Търсех брата билкар… Имам… главоболие.

— Сигурно е от застоялия въздух в библиотеката — рече със състрадателно добродушие Уилям. — Ще трябва да си правите инхалации.

Малахий размърда устни, като да искаше да добави нещо, но се отказа, наведе глава и влезе, а ние си тръгнахме.

— Какво ли търси при Северин? — запитах аз.

— Адсон — отвърна с раздразнение моят учител, — научи се да разсъждаваш със собствената си глава. — После промени темата. — А сега ще трябва да поразпитаме няколко души. Поне докато са още живи — добави той, оглеждайки платото. — И да не забравя: отсега нататък ще трябва да си отваряме очите, да внимаваме какво ядем и пием. Храна ще вземаш винаги от общата чиния, а за пиене ще си наливаш от стомната, от която вече са си наливали другите. След Беренгарий ние знаем най-много. Освен убиеца, разбира се.

— Кого ще разпитвате сега?

— Адсон — отвърна Уилям, — сигурно ти е направило впечатление, че тук най-интересното се случва нощем. Нощем умират хора, нощем някой обикаля из скриптория, нощем в манастира се промъкват жени… Има два манастира — един дневен и един нощен, и за нещастие май нощният е много по-любопитен от дневния. Затова за нас представлява интерес всеки, който обикаля нощем, включително и онзи мъж, когото си видял нощес с момичето. Възможно е случката с момичето да няма нищо общо с отровата, възможно е и обратното. Така или иначе, аз си имам едно наум за снощния мъж; той сигурно знае много неща за нощния живот в това свято място. И също като вълка в баснята — ето го, хей там.

И посочи Салваторе, който също ни беше забелязал. Видях, че се поколеба, сякаш искаше да избегне срещата с нас, и като че ли поспря, за да тръгне в обратна посока. Но само за миг. Очевидно бе разбрал, че няма как да не ни срещне, та продължи. Обърна се към нас с любезна усмивка и изрече мазно „Благословете“. Моят учител просто не го остави да довърши и го заговори рязко:

— Знаеш ли, че утре тук пристига Инквизицията? — запита го той. Салваторе явно не се зарадва на тази вест и запита почти шепнешком:

— Че какво ме засяга?

— И още как. Я по-добре кажи истината на мен, дето съм ти приятел и брат минорит, какъвто си бил и ти, отколкото да я разкажеш утре на ония, дето добре знаеш какви са.

Нападнат така, почти в упор, Салваторе реши да не се съпротивлява повече. Изгледа смирено Уилям, сякаш искаше да му каже, че е готов да отговори на всичките му въпроси.

— Нощес в кухнята е имало жена. Кой е бил с нея?

— Ах, жена, дето се продава като стока, нито е за света, нито е стока — изрече Салваторе.

— Не ме интересува дали е била свястно момиче, или не, искам да знам кой е бил с нея!

— Боже мой, колко са нечестиви жените! Мислят само как да примамят мъж… Уилям го сграбчи за расото.

— Кой беше с нея? Ти или ключарят?

Салваторе разбра, че няма как повече да лъже. И заразказва някакви чудновати приказки, от които успяхме — макар и трудно — да разберем, че той, за да се подмаже на ключаря, му доставял момичета от селото, като ги вкарвал нощем в манастира, ала не пожела да обясни как и откъде. Но се кълнеше, че правел това от добрина, и ни стана смешно, като намекна, че не извличал някаква полза за себе си, та момичето, след като задоволи ключаря, да позадоволи и него. Разказваше с мазни, двусмислени усмивки, намигаше ни, сякаш искаше да намекне, че разказва всичко това пред хора, вършещи подобни действия. И току ме поглеждаше изпод вежди, а аз не можех да му отвърна, както бих искал, защото чувствам, че ни свързва обща тайна, че съм негов съучастник и събрат по грях.

Уилям реши да заложи на карта всичко и го запита рязко:

— Откога знаеш Ремиджо? Преди или след като е бил с Долчино?

Салваторе коленичи пред него и започна да го моли със сълзи на очи да не го погубва, да го избави от Инквизицията. Уилям се закле тържествено, че няма да каже никому това, дето ще чуе от него, и Салваторе не се поколеба да издаде ключаря. Запознали се на Голата стена; и двамата били в бандата на Долчино, заедно избягали и постъпили в манастира в Казале, пак заедно се прехвърлили при клюнийските монаси. Фъфлеше, молеше за прошка, стана ясно, че от него няма какво повече да научим. Уилям реши, че най-добре ще бъде да разпита веднага Ремиджо, и пусна Салваторе, който побърза да се скрие в църквата.

Намерихме ключаря на другия край на манастира, при хамбарите — пазареше се с неколцина селяни от долината. Изгледа ни смутено, опита се да ни даде да разберем, че е много зает, но Уилям настоя да поговорят. Дотогава не бяхме имали кой знае колко работа с този човек — той се отнасяше любезно с нас, ние — с него. Сега Уилям се обърна към него така, както би постъпил към монах от собствения си орден. Ключарят се посмути от тази проява на доверие и отначало отговаряше доста предпазливо.

— Мисля — нали такава ти е и службата, — че понякога ти се налага да обикаляш из манастира и когато другите са си легнали — рече му Уилям.

— Зависи — отвърна Ремиджо, — понякога се налага да свърша това-онова, та трябва да крада и от съня си.