— Моля те. Не допускай никого… ония документи не бива да се върнат там, отдето са излезли!

Тъкмо се канех да последвам Хорхе, зърнах ключаря, който се беше облегнал на рамката на вратата; той бе чул казаното от Уилям и поглеждаше ту моя учител, ту билкаря, а по лицето му бе изписан страх. Видя, че Северин излезе на двора, и го последва. Стоях на прага и се боях да не изпусна Хорхе, който още малко и щеше да изчезне в мъглата; но и двамата, запътили се в противоположни посоки, щяха да потънат в сивкавата пелена. Премислих набързо какво да правя. Беше ми наредено да следя слепеца, защото съществуваше опасението, че ще отиде в болницата. А той заедно със своя придружител тръгнаха в друга посока — прекосяваше вътрешния двор, но отиваше към църквата или Зданието. Ключарят сигурно бе решил да тръгне след билкаря, а нали Уилям се безпокоеше затова, дето можеше да се случи в лабораторията. Затова тръгнах след тия двамата, като същевременно се питах къде ли е отишъл Аймаро, стига, разбира се, да не беше излязъл по причини, съвсем различни от нашите.

Държах се на разстояние, достатъчно да не изгубя от очи ключаря, който пък забави крачките си, тъй като бе забелязал, че го следя. Той не можеше да разбере дали сянката, която го следва, съм аз, така както и на мен не ми беше ясно дали сянката, която следвах, бе той, но тъй като аз не се съмнявах, че е той, така и той не се съмняваше, че съм аз.

Като го принудих да ме следи, му попречих да следи отблизо Северин. Когато вратата на болницата изникна в мъглата, тя бе вече затворена. Слава тебе Господи, Северин бе успял да влезе. Ключарят се обърна още веднъж и ме изгледа — стърчах неподвижно като дърво от градината, — после като че ли намисли нещо и се запъти към кухнята. Рекох си, че съм си изпълнил задачата. Северин беше разумен човек, можеше и сам да се пази, нямаше да отваря никому. Нямах какво повече да правя и най-вече изгарях от любопитство да видя какво става в заседателната зала. Затова реших да се върна и да докладвам. Може би не постъпих правилно, може би трябваше да поостана и да пазя и щяхме да си спестим толкова много беди. Но това ми става ясно сега, а тогава не знаех, че ще стане така.

Докато се прибирах, за малко да се сблъскам с Бенций, който ми се усмихна съзаклятнически.

— Северин май е намерил нещо, оставено от Беренгарий, нали?

— Ти пък откъде знаеш? — му отвърнах непристойно, като да беше мой връстник, отчасти понеже се ядосах и отчасти загдето по младежкото му лице се бе изписало почти детско лукавство.

— Не съм чак толкова глупав — отвърна Бенций, — Северин бързаше да каже нещо на Уилям, а ти следеше да не го следи никой.

— А пък ти следиш и нас, и Северин — възразих разгневен.

— Аз ли? Разбира се. От онзи ден не изпускам из очи нито банята, нито болницата. Ако можех, досега да съм влязъл. Бих дал мило и драго да разбера какво е намерил Беренгарий в библиотеката.

— Ти искаш да знаеш много, без да имаш право.

— Аз съм ученик и имам право да знам, дошъл съм от края на света, за да се запозная с библиотеката, библиотеката е затворена, сякаш съхранява непристойни неща, и аз…

— Не ме задържай повече.

— Не те задържам и без това ми каза каквото ми трябваше.

— Аз ли?

— Човек се издава и като премълчава.

— Съветвам те да не влизаш в болницата — възразих аз.

— Няма да вляза, няма да вляза, не се безпокой. Но никой не може да ми забрани да погледна отвън.

Престанах да му обръщам внимание и влязох. Рекох си, че тоя любопитен човек не представлява кой знае каква опасност. Доближих се до Уилям и му разказах набързо какво бе станало. Той кимна одобрително и ми даде знак да млъкна. Врявата бе почнала да стихва. Пратениците и на двете страни бяха почнали да се целуват в знак на помирение. Епископът на Албореа възхваляваше вярата на миноритите. Джироламо превъзнасяше милосърдието на проповедниците, всички отправяха пожелания да се сложи край на междуособните борби, които раздираха църквата. Един превъзнасяше твърдостта на едните, друг — благоразумието на другите; всички призоваваха за справедливост и подчертаваха, че трябва да се проявява умереност. Никога не съм виждал толкова много хора така искрено устремени към тържеството на Божиите и основни добродетели.

Ето че Бертрандо дел Поджето прикани Уилям да изложи тезисите на имперските теолози. Уилям се надигна неохотно — от една страна, си даваше сметка, че срещата е безполезна, от друга — бързаше да се махне оттук; вече държеше много повече на тайнствената книга, отколкото на изхода от срещата. Но беше ясно, че не можеше да се отклони от своите задължения.

И така, той взе думата, като почна да се запъва и да мънка често, може би по-често от обичайното и отколкото трябваше, сякаш искаше да намекне, че не е никак уверен в това, дето се канеше да каже; започна с това, че разбирал много добре становищата на тези, които бяха говорили преди него, и че от друга страна, онова, което някои наричаха „доктрина“ на имперските теолози, не било друго освен дребни забележки, без да претендират да ги налагат като израз на същинската вяра.

Каза, че като се има предвид неизмеримата благост, която Бог е проявил при сътворяването на своите чада, като обича всички, без да прави разлика между тях, още в ония страници на Битието, където не се споменава нито за свещенослужители, нито за царе, като се има предвид също, че Господ бог бил дал на Адам и на неговите потомци власт да се разпореждат със земните работи, стига да се подчиняват на небесните закони, би могло да се допусне, че на Господ не е била чужда мисълта именно народът да е законодател и първоизточник на закона, що се отнася до земните работи. Под името народ, каза той, би трябвало да разбираме всички граждани, но тъй като сред гражданите влизат и децата, и невежите, и злосторниците, и жените, навярно би могло да се стигне до едно разумно определение на понятието „народ“ като най-добрата част от гражданите, въпреки че сам той сега не смятал за уместно да определи кой всъщност принадлежи към тази част от гражданството.

Изкашля се, извини се на присъстващите, като намекна, че днес въздухът е доста влажен, и добави, че според него начинът, по който народът ще изразява волята си, би могъл да се покрие с едно всеобщо изборно събрание. Каза, че според него било разумно подобно събрание да може да тълкува, променя или прекратява действието на законите, защото, ако законът се прави от един човек, той би могъл да го състави лошо, било от невежество, било от лукавство; добави, че не е нужно да припомня на присъстващите колко подобни случаи са станали напоследък. Забелязах, че присъстващите, които се посмутиха от началните му думи, не можеха да не се съгласят с казаното накрая, тъй като очевидно всеки един от тях си мислеше за различни хора и всеки смяташе, че няма по-лоша личност от личността, за която си мислеше.

— Добре — продължи Уилям, — щом една личност може да състави лоши закони, не е ли по-добре законите да бъдат съставяни от повече хора? Разбира се, имам предвид земните закони, отнасящи се до правилния ход на земните дела. Бог е заповядал на Адам да не яде от дървото за познаване на доброто и злото, и това е Божи закон; но след това го овластил, какво ти — подканил — да даде имена на нещата, като по този въпрос дал пълна свобода на своя земен поданик. И наистина, макар някои днес да казват, че имената са следствие от вещите, книгата Битие е твърде ясна по този въпрос: Бог е завел при човека всички полски животни и небесни птици, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й. И макар първият човек да е бил толкова съобразителен, че да нарече — на райския си език — всяко нещо и всяка твар според тяхната природа, това не значи, че той не е упражнявал нещо като суверенно право, когато е измислял име, което според него е прилягало най-добре на тази природа. Защото вече се знае, че различни са имената, които хората налагат, за да обозначават понятията, а единствено понятията — знаци за нещата — са еднакви за всички. Така че думата „nomen“, произлиза сигурно от „nomos“, сиреч закон, тъй като именно имената се определят от хората свободно, тоест по свободно и всеобщо съгласие.