— Какво каза?

— „Аз съм прокълнат! — така ми рече. — Както ме виждаш сега, пред теб стои човек, върнал се от ада; и аз трябва да се прибера в ада.“ Точно така каза. Аз му викнах: „Аделмо, наистина ли идваш от ада? Какви са адските мъки?“ Треперех целият, защото малко преди това бях излязъл от повечерие, по време на което ни бяха прочели страхотии за гнева Господен. Той ми отвърна: „Мъките в ада са безкрайно по-големи от това, което може да разкаже нашият език. Виждаш ли — рече той — този плащ от софизми, в който се обличах до днес? Тежи ми, сякаш нося на раменете си най-голямата парижка кула и най-голямата Планина в света и никога не ще мога да я сваля. Това наказание ми бе наложено от Божието правосъдие заради моята суета, загдето си бях помислил, че тялото ми е средище на наслада, загдето си бях въобразил, че знам много повече от другите, загдето се забавлявах с чудовищни неща, които, разпалени от моето въображение, породиха още по-чудовищни неща в душата ми и сега ще трябва да живея с тях во веки веков. Виждаш ли? Подплатата на този плащ сякаш е от жарава и пламтящ огън, огънят, който изгаря плътта ми; това наказание ми е наложено заради нечестивия ми плътски грях, който превърнах в порок, и сега този огън ме пари и изгаря безспир! Подай ми ръка, учителю мой — продължи той, — за да можеш да извлечеш полезна поука от срещата си с мен, така ще ти се отплатя за много от поуките, които ми даде, подай ми ръка, учителю мой!“ Той размаха един пръст от горящата си ръка, върху ръката ми капна капчица от потта му и ми се стори, че проби дупка в ръката ми; тя остави белег, който носих дълго, само че успях да го прикрия от всички. После той изчезна сред гробовете, а на следната утрин узнах, че този труп, който ме бе хвърлил в такъв ужас, лежеше безжизнен под манастира.

Беренгарий се задъхваше и плачеше. Уилям го запита:

— А защо те е наричал мой прекрасни учителю? Вие сте връстници. Да не би да си го научил на нещо?

Беренгарий нахлузи качулката на главата си, скри лицето си и коленичи, като прегърна краката на Уилям.

— Не знам, не знам защо ми викаше така, на нищо не съм го научил! — И се разрида. — Отче, боя се, искам да се изповядам пред вас, милост, демонът ме изяжда отвътре!

Уилям го отблъсна от себе си и му подаде ръка да стане.

— Не, Беренгарий — рече му той, — не искай от мен да те изповядвам. Не искам да затвориш устата ми, като отвориш твоята. Ще ми кажеш това, което искам да знам от теб, по друг начин. А ако не ми го кажеш, сам ще го разкрия. Ако искаш, можеш да ме молиш за милост, но не и да мълча. Мнозина в този манастир предпочитат да мълчат. Я ми кажи как забеляза, че лицето му е пребледняло, щом е било посред нощ, как е могъл да изгори ръката ти, щом е имало дъжд, градушка и суграшица, какво си търсил на гробището? Хайде, говори! — И го разтърси грубо за раменете. — Кажи ми поне това!

Беренгарий трепереше като лист:

— Не мога да ви кажа какво правех в гробището, не си спомням. Не знам как видях лицето му, може би носеше светилник, не знам… да, той носеше светилник, може би затова успях да зърна лицето му…

— Как е могъл да носи запален светилник, щом е валял и дъжд, и сняг?

— Това стана след повечерие, веднага след повечерие, още не валеше сняг, заваля по-късно… Помня, че докато тичах към спалното помещение, едва тогава почна да вали. Аз тичах към спалното помещение в посока, обратна на посоката, в която вървеше призракът… Повече не знам, моля ви, не ме разпитвайте повече, щом не искате да приемете моята изповед.

— Добре — рече Уилям, — върви, върви в хора, иди да разговаряш с Бога, щом не искаш да разговаряш с хората, или пък иди да потърсиш някой монах, който да се съгласи да приеме твоята изповед, защото, ако не си изповядал греховете си оттогава, ти си общувал с тайнствата като богохулник. Върви. Пак ще се видим.

Беренгарий хукна. А Уилям потри ръце — така го бях виждал да прави винаги когато беше доволен.

— Много добре — рече той, — сега много неща стават ясни.

— Как така, учителю? — запитах го аз. — Как ще стават ясни, след като сега си имаме работа и с призрака на Аделмо?

— Скъпи Адсон — отвърна Уилям, — този призрак според мен не е никакъв призрак; според мен той е играел нещо, което вече съм чел в някоя книга, използвана от проповедниците. Тия монаси май четат прекалено много и когато са възбудени, изживяват виденията, за които са чели в книгите. Не знам дали Аделмо е изрекъл наистина всички тия думи, или пък Беренгарий ги е чул, защото просто е изпитвал необходимостта да ги чуе. Но тази случка идва да потвърди редица мои предположения. Аделмо например може би се е самоубил; в такъв случай разказът на Беренгарий ни пояснява, че преди да се самоубие, Аделмо е обикалял, обзет от голяма възбуда и от угризения за нещо, което е извършил. Бил е възбуден и изплашен от своето прегрешение просто защото някой друг го е сплашил и може би му е разказал онзи епизод от видението за ада, който той е изиграл с такова смайващо умение пред Беренгарий. А е прекосявал гробището, защото е идвал от хора, където трябва да се е доверил (или изповядал) на някого, който пък го е накарал да изпадне в ужас и да има угризения. А от гробището — както ни обясни Беренгарий — той е тръгнал в посока, противоположна на спалното помещение. Значи към Зданието, а може би (и това е възможно) и към зида зад свинарниците, там, където стигнах до заключението, че може да се е хвърлил в пропастта. И се е хвърлил преди бурята, умрял е в долния край на зида и едва след това, при свличането, трупът му е попаднал между северната и източната кула.

— А капката пламтяща пот?

— И това го има в случката, която той е чул и повторил или която Беренгарий си е представил вследствие възбудата си и угризението. Защото в противовес на угризението на Аделмо, както чу, угризения изпитва и Беренгарий. Ако Аделмо е идвал откъм хора, той може да е носел запалена свещ, в такъв случай капката върху ръката на Беренгарий е била капка стопен восък и нищо друго. Но Беренгарий си е помислил, че изгарянето е по-силно, защото Аделмо го е назовал свой учител. А това означава, че Аделмо го е укорявал за нещо, на което той го е научил, нещо, което го е хвърлило в дълбоко отчаяние. Беренгарий знае това и страда, защото съзнава, че е тласнал Аделмо към смъртта, като го е накарал да стори нещо, което не е трябвало да прави. Не е трудно да си представим какво е било това, бедни ми Адсон, след всички приказки, които чухме по адрес на нашия помощник-библиотекар.

— Мисля, че разбрах какво се е случило между тях — рекох аз, като се засрамих от собствената си досетливост, — но нали всички вярваме в един и същи милостив Бог? Казвате, че Аделмо може да се е изповядал; защо тогава е решил да накаже своя първи грях с друг, още по-тежък или най-малко еднакво тежък грях?

— Защото някой му е наговорил неща, които са го хвърлили в отчаяние. Както казах, възможно е някоя случка от тия неща, дето ги разказват днес проповедниците, да е подсказала някому словата, които са изплашили Аделмо и с които Аделмо е изплашил Беренгарий. През последните години както никога досега проповедниците, за да възбудят у хората състрадание и ужас (и пламенна вяра, и да ги подтикнат да спазват божите и човешки закони), им разказват страшни, мрачни и зловещи неща. Никога, както това става днес при процесиите на самобичуващите се, не са ехтели такива свещени хвалебни песнопения, вдъхновени от страданията на Христа и Богородица, никога, както става днес, не са се опитвали да разпалват вярата у простолюдието, като му припомнят мъките, които го очакват в ада.

— Може би това се дължи на нуждата от покаяние — рекох аз.

— Адсон, никога не съм чувал толкова призиви за покаяние, колкото се надават днес, а живеем във време, когато нито проповедниците, нито епископите, нито дори моите духовни събратя не са в състояние да поведат хората към истинско покаяние…

— Но третата ера, ангелският папа, капитулът в Перуджа… — промълвих аз.