— А всяка една от четирите кули има по пет четиристенни и една седмостенна стая… Библиотеката е изградена съгласно една божествена хармония, на която могат да бъдат приписани различни и чудни значения…

— Чудесно откритие — рекох аз, — но тогава защо е толкова трудно човек да се ориентира в нея?

— Защото, ако има нещо, което да не съответства на никакви математически закони, това е разположението на вратите. От някои стаи може да се мине в няколко други, от други — само в една; трябва да разберем дали няма и стая, от която изобщо не може да се мине в друга. Ако вземеш предвид това обстоятелство, ако прибавиш към него липсата на светлина — и на отправна точка спрямо положението на слънцето, — както и виденията и огледалата, ще ти стане ясно, че лабиринтът може да обърка всеки, който се опитва да мине из него; при това този човек вече е смутен от чувството за вина. Спомни си как се бяхме отчаяли нощес, когато объркахме пътя. Максимално объркване, постигнато с максимално възможен ред — чудесно пресметнато. Строителите на библиотеката са били големи майстори.

— Тогава как ще се ориентираме?

— Сега вече няма да е трудно. С помощта на плана, който ти нахвърли и който в една или друга степен трябва да отговаря на разпределението на библиотеката, щом влезем в първата седмоъгълна зала, ще се насочим така, че да намерим веднага една от двете стаи без прозорци. След това, като се движим все надясно, след три или четири стаи би трябвало да се озовем в друга кула — която може да бъде само северната, — докато влезем в друга стая без прозорци, вляво от която ще се намира седмоъгьлната зала, а като тръгнем надясно, ще можем да следваме маршрут, аналогичен на този, за който току-що ти споменах, докато стигнем до западната кула.

— Да, ако всички стаи водеха до всички стаи…

— Така е. Именно затова ще имаме нужда от твоя чертеж, на който трябва да отбелязваме стените без отвори, та да знаем накъде се отклоняваме. Но няма да е трудно.

— Можем ли да разчитаме на чертежа? — запитах смутено, тъй като всичко ми се струваше прекалено просто.

— Можем — отвърна Уилям. — „Omnes enim causae effectum naturalium dantur per lineas, angulos et figuras. Aliter enim impossibile est sciri propter quid in illis“ 164 — изрече той. — Това са думи на един от големите учители в Оксфорд. Но за съжаление все още не знаем всичко. Научихме се как да не се изгубим. А сега трябва да разберем дали подреждането на книгите в стаите е извършено въз основа на някакво правило. Стиховете от Апокалипсиса ни казват твърде малко, пък и много от тях се повтарят в различни стаи…

— Въпреки че от книгата на апостола биха могли да се извадят много повече от петдесет и шест стихчета!

— Така е. Следователно полезни могат да ни бъдат само някои от тези стихчета. Чудно. Като че ли са разполагали с по-малко от петдесет, с трийсет или двайсет… Ах, кълна се в брадата на Мерлин…

— На кого?

— Няма значение, това е един магьосник от моя край… Използвали са толкова стихчета, колкото са буквите в азбуката! Така е, разбира се. Текстът на стихчетата няма значение; от значение са само началните букви. Всяка стая е отбелязана с буква от азбуката, а всички букви заедно съставят текст, който трябва да открием!

— Като песен загадка под формата на кръст или риба!

— Нещо подобно: по всяка вероятност, когато са строили библиотеката, този вид песни са били твърде на мода.

— Но откъде започва този текст?

— От някой надпис, който е по-едър от другите, от седмоъгълната зала в кулата, откъдето се влиза… или пък… Разбира се, от червените надписи!

— Но те са много!

— Значи има повече текстове или повече думи. Сега пречертай по-добре твоя чертеж, направи го по-едър, а когато влезем в библиотеката, ще отбелязваш леко на него със стилото си не само стаите, които прекосяваме, разположението на вратите и стените (както и на прозорците), но и началната буква на всеки стих; и внимавай, подобно на умел миниатюрист отбелязвай с по-едри букви тия, които са червени.

— Но как стана така — запитах с възхищение, — че успяхте да разгадаете тайната на библиотеката, наблюдавайки я отвън, а не успяхте да го сторите, докато бяхте в нея?

— По същия начин Бог познава света, защото го е замислил така, сякаш го е гледал отвън, преди да е бил създаден, докато ние не знаем правилото, по което е създаден, защото живеем в него, след като е бил вече създаден.

— Значи нещата могат да бъдат опознати, като ги гледаме отвън!

— Само творенията на изкуството, защото посредством нашия ум ние следваме действията на техния творец. Но не и творенията на природата, защото те не са дело на нашия ум.

— Но за библиотеката това е достатъчно, нали?

— Да — отвърна Уилям. — Но само за библиотеката. А сега да вървим да почиваме. Аз не мога да върша нищо до утре сутринта, когато — надявам се — ще получа очилата си. Затова по-добре да се наспим и да станем рано. Ще се опитам да поразмисля.

— А вечерята?

— Ах, да. Часът за вечеря мина. Монасите са вече в църквата. Но може би кухнята още е отворена. Иди да потърсиш нещо.

— Да открадна ли?

— Да поискаш. От Салваторе, нали станахте приятели.

— Но това значи той да открадне!

— Нима си пазач на брат си? — запита Уилям с думите на Каин.

Но разбрах, че се шегува; искаше да каже, че Бог е велик и милостив. Затова тръгнах да търся Салваторе; скоро го открих при конюшните.

— Много е хубав — рекох, сочейки Брунело, колкото да имам повод за разговор. — Ще ми се да го пояздя.

— Не може. Той е на Абон. Но за да препускаш, не е нужен хубав кон… — После ми посочи един здрав, наглед тромав кон: — И той ще ти свърши работа… Този, tertius equi… 165

Препоръчваше ми третия кон. Аз се изсмях на странния му латински език.

— Какво можеш да сториш с тоя кон? — запитах го аз.

Той ми заразказва някакви чудновати работи. Каза, че всеки кон, дори и най-старият и най-мързеливият, може да стане толкова бърз, колкото и Брунело. Нужно е овесът му да се смеси с някаква билка, която се наричала сатирион — трябвало да бъде стрита много добре, — а след това да му се намажат краката с еленова мас. После яхваш коня и преди да го пришпориш, обръщаш муцуната му на изток и му прошепваш три пъти в ухото: „Гаспар, Мелхиор, Маркизар“ 166. Конят щял да препусне в кариер и да измине за час пътя, който Брунело би изминал за осем часа. А ако му се окачат на шията зъбите на вълк, убит от самия препускащ кон, конят нямало да усети никаква умора.

Попитах го дали е опитвал някога да прави това.

Той се приближи тайнствено и ми прошепна на ухото с неприятния си дъх, че било трудна работа, защото сега само епископите и приближените им рицари отглеждали сатирион, използвали го, за да укрепват силата си. Прекъснах го, като му казах, че тази вечер моят учител трябва да прочете едни книги в килията си, затова иска да се нахрани там.

— Остави на мен — рече той. — Ще направя питка от сирене.

— Какво е това?

— Приготвя се много лесно. Вземаш сирене, ама да не е нито много старо, нито много солено, и го нарязваш на квадратни късчета или както искаш. После слагаш малко масло или мас да се стопи на огъня. После поставяш две парчета сирене и като омекнат, слагаш върху тях захар и канела. Поднасяш питката веднага, защото трябва да се яде топла.

— Така да бъде — рекох. А той тръгна към кухнята, като ми заръча да го чакам. След около половин час пристигна — носеше чиния, покрита с кърпа. Миризмата беше приятна.

— Дръж — рече той и ми подаде голям светилник, пълен със зехтин.

— За какво ми е? — запитах аз.

— Отде да знам — подметна той. — Може би твоят учител ще иска тази нощ да отиде в някое тъмно място.