— Наистина това е най-сладостната теология — промълви със смирена кротост Уилям, а аз си помислих, че той прибягна до онази коварна форма на мисълта, която риториците наричат ирония и която винаги трябва да бъде предшествана от пронунциацио 119 — което пък е и знак, и оправдание за нейното използване; но Уилям никога не правеше така. Поради това абатът, привърженик на образната реч, изтълкува казаното от Уилям буквално и добави, все още изпаднал в мистичния си унес:
— Това е най-непосредственият способ, по който можем да се свържем с Всевишния, материално богоявяване.
Уилям се покашля възпитано и измърмори:
— Хъм… хъм. — Правеше така всеки път, когато искаше да заговори за друго. Успя да го стори умело, тъй като имаше обичая — мисля, че това е присъщо на всички от неговия край — да започва всяко свое изказване с дълга предварителни мънкания, сякаш изложението на една завършена мисъл щеше да му струва голямо умствено усилие. Но аз вече знаех, че колкото повече мънкания предшестваха думите му, толкова по-уверен беше той в правилността на съждението, което те щяха да изразят. — Хъм… хъм… — рече Уилям. — Ще трябва да поговорим за срещата и за дискусията за бедността…
— Бедността… — промълви все още унесеният абат, сякаш му бе трудно да слезе от онова прекрасно кътче на Вселената, където го бяха отнесли неговите скъпоценни камъни. — Да, срещата…
Започнаха да разговарят оживено за неща, някои от които вече ми бяха известни, а някои успях да проумея, докато ги слушах. Както вече споменах в началото на тази моя достоверна хроника, ставаше дума за двойния спор, който, от една страна, противопоставяше императора на папата, а от друга — папата на францисканците, които на капитула в Перуджа, макар и много години по-късно, бяха възприели тезисите на спиритуалите за бедността на Христа; и за бъркотията, след като францисканците застанаха на страната на императора — бъркотия, която от триъгълник на противопоставяне и съюз вече се бе превърнала в четириъгълник с намесата — която пък ми беше съвсем неясна — на абатите от ордена на свети Бенедикт.
Така и не можах да си обясня защо бенедиктинските абати бяха решили да закрилят и да дават приют на францисканците спиритуали, още преди техният собствен орден да започне да споделя становищата им. Защото, ако спиритуалите проповядваха отказ от всички земни блага, абатите от моя орден — както бе потвърдено и в деня, за който става дума, — следваха друг, не по-малко добродетелен, но съвършено противоположен път. Според мен абатите се опасяваха, че прекомерната власт на папата ще означава и прекомерна власт на епископите и на градовете, а моят орден бе запазил непокътнато своето могъщество през вековете именно водейки борба с бялото духовенство и търговците и заставайки като пряк посредник между небето и земята, като съветник на кралете.
Толкова често бях чувал да повтарят мисълта, че населението на тази земя се дели на пастири (сиреч духовниците), на кучета (сиреч войниците) и на овце (сиреч простолюдието). По-късно научих, че тази мисъл може да бъде изказана по различен начин. Бенедиктинците често говореха не за три степени, а за две големи разделения; едното се отнасяше за управлението на земните дела, а другото — за управлението на небесните дела. Що се отнася до земните дела, там беше валидно разделението на духовенство, светски властници и народ, но над това разделение властваше присъствието на черното духовенство, пряка връзка между християните и небето; монасите нямаха нищо общо със светските пастири — свещениците и епископите, невежи и покварени, вече склонни да подкрепят интересите на градовете, където под овце сега разбираха не толкова добрите и верни селяни, колкото търговците и занаятчиите. Бенедиктинският орден нямаше нищо против управлението на простолюдието да бъде поверено на бялото духовенство, стига окончателното определяне на правилото на тази връзка да бъде привилегия на монасите, които са в пряка връзка с източника на всяка земна власт, сиреч империята, така както имаха пряка връзка с източника на всяка небесна власт. Именно поради това — поне така мисля — мнозина бенедиктински абати, за да защитят достойнството на империята срещу градските управи (обединилите се епископи и търговци), се съгласиха да закрилят и спиритуалите францисканци; не споделяха техните становища, но тези хора им бяха полезни, тъй като предлагаха на императора добри аргументи против прекомерната власт на папата.
По тези причини, рекох си аз, сега Абон беше готов да сътрудничи с Уилям, пратеник на императора, и да служи като посредник между ордена на францисканците и папския двор. Въпреки яростния спор, поставящ в такава опасност единството на църквата, Микеле Чезена, когото папа Йоан бе канил нееднократно в Авиньон, най-сетне бе решил да приеме поканата, защото не искаше неговият орден да скъса окончателно с папата. Като генерален министър на францисканците той желаеше да помогне и за утвърждаването на техните становища и да спечели одобрението на папата, тъй като разбираше, че не би могъл да остане дълго време начело на ордена без съгласието на папата.
Ала мнозина му възразяваха, че папата го вика във Франция, за да му устрои клопка, да го обвини в ерес и да го даде под съд. Затова препоръчваха посещението на Микеле в Авиньон да бъде предшествано от преговори. Марсилий бе измислил нещо по-добро — да изпрати с Микеле и пратеник на императора, който да изложи пред папата становището на привържениците на императора. И то не толкова за да убеди стария Йоан XXII, а за да укрепи позициите на Микеле, който като член на имперска делегация не би могъл да стане толкова лесна плячка на отмъщението на папата.
Но и това предложение имаше твърде много неудобства и не можеше да се осъществи веднага. Оттук се бе зародила идеята за предварителна среща между членовете на имперската делегация и неколцина папски пратеници, за да съпоставят своите становища и да се споразумеят за среща с гаранции за сигурността на италианските гости. С уреждането на тази първа среща бе натоварен Уилям от Баскервил. След това той трябваше да изложи становищата на имперските теолози в Авиньон, ако, разбира се, преценеше, че пътуването не е свързано с опасности. Трудно начинание, тъй като се предполагаше, че папата, който искаше Микеле да се яви пред него сам, та да му е по-лесно да го склони към послушание, ще изпрати в Италия делегация, инструктирана да провали, доколкото това се окаже възможно, посещението на императорските пратеници в папския двор. До този момент Уилям бе действал твърде ловко. След продължителни консултации с редица бенедиктински абати (ето защо по време на нашето пътешествие се отбивахме на много места) той се бе спрял на манастира, където се намирахме в момента, именно защото бе известно, че абатът е предан на империята, но въпреки това — поради голямото си дипломатическо умение — бе гледан с добро око и от папския двор. Следователно манастирът беше нещо като неутрална територия, където двете групи можеха да се срещнат.
Но папата продължаваше да поставя условия. Той знаеше, че след като стъпи на територията на манастира, неговата делегация ще попадне под властта на абата; и тъй като в нея щяха да участват и представители на свещениците, не се съгласяваше с тази клауза, понеже се боеше от клопка на императора. Затова бе поставил условие за безопасността на неговите пратеници да се грижи отряд стрелци на френския крал, оглавявани от негово доверено лице. В Бобио чух Уилям да разговаря по този въпрос с пратеник на папата, разговаряха как да се формулират задълженията на този отряд или по-точно какво трябваше да се разбира под запазване неприкосновеността на папските пратеници. Накрая бе приета формулата, предложена от авиньонците, която изглеждаше приемлива: стрелците и техният капитан щяха да имат власт „над всички, които по един или друг начин биха се опитали да посегнат на живота на папските пратеници и да повлияят върху тяхното поведение и мнение с насилнически действия“. Тогава изглеждаше, че споразумението почива върху чисто формални основи. Но сега, след последните събития в манастира, абатът изглеждаше разтревожен и сподели своите съмнения с Уилям. Ако делегацията пристигнеше в манастира, преди да е разкрит авторът на двете престъпления (на следния ден тревогите на абата щяха да се умножат, защото престъпленията щяха да станат три), абатът трябваше да се съгласи, че сред тези стени се навърта човек, способен да повлияе с насилнически действия върху мнението и поведението на папските пратеници. Нямаше никакъв смисъл да се правят опити за прикриване на извършените престъпления, защото, ако се случеше още нещо, папските пратеници щяха да помислят, че срещу тях се крои заговор. Следователно имаше само два изхода. Или Уилям да открие убиеца, преди делегацията да пристигне (тук абатът го изгледа втренчено, сякаш искаше да му отправи мълчалив упрек, че още не се е справил с тази работа), или пък да предупредят честно представителя на папата за това, което ставаше, и да го помолят да сътрудничи, та по време на работата над манастира да бъде установен строг надзор. Това, разбира се, не се харесваше на абата, защото означаваше той да се откаже от част от властта си и да постави своите монаси под надзора на французите. Но не можеше да се рискува. И Уилям, и абатът бяха раздразнени от хода на събитията, но нямаха кой знае какъв избор. Затова решиха да вземат окончателно решение на следния ден. А дотогава не им оставаше друго, освен да се доверят на Божията милост и на съобразителността на Уилям.
