— Хайде, бъдете откровен! Ще отречете ли, че в Йонвил…

Момъкът избърбори нещо.

— У госпожа Бовари не задиряхте ли…

— Но кого?

— Прислужницата!

Той не се шегуваше; но Леон, увлечен от суетност, забравяйки всяка предпазливост, възкликна против волята си. Освен това той обичал само тъмнокоси жени.

— Напълно съм съгласен с вас — каза аптекарят, — те имат повече темперамент.

И като се наведе към ухото на приятеля си, той изреди белезите, по които се познавало дали жената има темперамент. Той навлезе в етнографски отклонения: немкинята била неопределена, французойката — лекомислена, италианката — страстна.

— Ами негритянките? — попита помощникът.

— Това е вкусът на артистите — каза Оме. — Моля! Две половинки!

— Да тръгваме ли? — рече най-сетне Леон нетърпеливо.

— Yes.

Но преди да излязат, той пожела да види стопанина на заведението и му изказа поздравления.

Тогава момъкът, за да се освободи от него, спомена, че има работа.

— А! Аз ще ви придружа! — рече Оме.

И вървейки с него по улиците, той разправяше за жена си, за децата, за тяхното бъдеще и за аптеката, казваше в какъв упадък била тя по-рано и до каква степен я е издигнал той.

Когато стигнаха до хотел „Булон“, Леон неочаквано го остави, хукна по стълбата и намери любовницата си много разстроена.

Като чу името на аптекаря, тя кипна. Но той изреждаше убедителни съображения; той не беше виновен, нима тя не познава Оме? Можела ли да помисли, че той предпочита неговото общество? Но тя се извръщаше; той я задържа и като коленичи, обви с ръце кръста й в една тъжна поза, пълна с жажда и умолителност.

Тя стоеше изправена; големите й пламтящи очи го гледаха сериозно и почти страшно. Сетне ги замъглиха сълзи, розовите клепачи се затвориха, ръцете се отпуснаха и Леон ги поднесе до устните си, когато един слуга съобщи, че някой търси господина.

— Ще се върнеш ли? — попита тя.

— Да.

— Но кога?

— Веднага.

— Това е хитрост — каза аптекарят, като видя Леон. — Аз исках да прекъсна това посещение, което, струва ми се, ви беше неприятно. Хайде у Бриду да пийнем по един гарюс39.

Леон се закле, че трябва да се върне в кантората. Но аптекарят почна да се шегува за книжните преписки, за процедурата.

— Оставете за малко Кюжа и Бартол, дявол го взел! Кой ви пречи? Бъдете смел! Хайде при Бриду; ще видите кучето му. Много любопитно нещо!

И тъй като помощникът продължаваше да упорства, той добави:

— И аз ще дойда с вас. Ще си прочета вестника, докато ви чакам, или ще прелистя някой сборник от закони.

Леон, замаян от гнева на Ема, от бъбрежа на г. Оме и може би от обилния обед, стоеше нерешителен и като че в плен на аптекаря, който повтаряше:

— Хайде при Бриду! То е на две крачки оттук, улица Малпалю.

Тогава от безхарактерност, от глупост, от онова неокачествимо чувство, което ни въвлича в най-противни за нас деяния, той се остави да го заведат у Бриду; и те го намериха в малкото му дворче, като наглеждаше трима души, които въртяха задъхани голямо колело на машина за производство на сифонна сода. Оме им даде някои съвети; прегърна Бриду, пиха гарюс. Леон двадесет пъти поиска да стане, но Оме го задържаше за ръката, като му казваше:

— Ей сега! Излизам. Ще отидем в „Руански фенер“ да видим господата. Ще ви представя на Томасен.

Той все пак се отърва и на един дъх отърча до хотела. Ема не беше вече там.

Тя току-що бе заминала отчаяна. Сега тя го мразеше. Това неудържане на думата за срещата им й се струваше оскърбление и тя търсеше и други причини да се откъсне от него — той беше неспособен за героизъм, слаб, обикновен, по-мек от жена, при това скъперник и страхлив.

После, като се успокои, тя разбра накрай, че несъмнено го е оклеветила. Ала очернянето на хора, които обичаме, винаги ни откъсва донякъде от тях. Не бива да се досягат кумирите — тяхната позлата остава по ръцете.

Те почнаха да разговарят по-често за безразлични към тяхната любов неща; и в писмата, които Ема му изпращаше, ставаше дума за цветя, за стихове, за луната и за звездите, наивни извори на отслабналата страст, която се мъчеше да се оживи чрез всички помощи отвън. Тя непрестанно вярваше, че при следното пътуване ще чувства дълбоко блаженство; сетне сама си признаваше, че не е изпитала нищо необикновено. Това разочарование бързо се заличаваше от нова надежда и Ема отиваше при него по-пламенна, по-жадна. Тя се събличаше бързо и рязко, като издърпваше тънкия шнур на корсета си, който изсъскваше около бедрата й като плъзгаща се усойница. Отиваше боса на пръсти да види още веднъж дали вратата е заключена, сетне с едно само движение смъкваше всичките си дрехи и бледа, без да продума, без да се усмихва, тя се хвърляше с дълга тръпка на гърдите му.

Ала по това чело, оросено с капки студена пот, по тия устни, които мълвяха, в тия блуждаещи зеници, в прегръдките на тия ръце имаше нещо необикновено до крайност, смътно и зловещо, което се струваше на Леон, че неуловимо се промъква помежду им, сякаш за да ги раздели.

Той не се решаваше да й задава въпроси; но като виждаше колко е опитна, казваше си, че тя трябва да е минала през всички изпитания на страданието и насладата. Онова, което някога го очароваше, сега малко го плашеше. От друга страна, той се бунтуваше срещу обсебването — всеки ден все по-голямо — на неговата личност. Яд го беше на Ема за тая непрекъсната победа. Насилваше се дори да не я обича; после, щом чуеше, че обувките й изскърцват, чувстваше се безхарактерен, както пияниците пред силни напитки.

Тя не преставаше наистина да го обсипва разточително с всевъзможни внимания — от изискаността на храната до кокетството в облеклото и до копнеещите погледи. Донасяше от Ионвил закитени на гърдите си рози, които му хвърляше в лицето, проявяваше безпокойство за здравето му, даваше му съвети как да се държи и за да го запази по-дълго, надявайки се, че небето може би ще помогне, тя му окачи на шията медальон с Дева Мария. Като добродетелна майка, тя се осведомяваше за другарите му. Казваше му:

— Не се срещай с тях, не излизай, мисли само за нас; обичай ме!

Искаше й се да бди над целия му живот и хрумна й да нареди някой да го следи из улиците. Близо до хотела винаги имаше някакъв скитник, който се залепваше до пътниците и който не би отказал… Но гордостта й се възбунтува.

„Няма що! Нека ми изменя, все ми е едно! Толкова ли държа на това?“

Един ден, когато се бяха разделили рано и тя се връщаше сама по булеварда, съзря стените на манастира, дето се бе възпитавала. Тя седна на една скамейка под сянката на брястовете. Какво спокойствие имаше в онова време! Как завиждаше тя за някогашните неизразими любовни чувства, които се опитваше тогава да си ги представя според книгите!

Първите месеци след омъжването й, разходките на кон в града, виконтът, който валсираше, и пеещият Лагарди — всичко отново мина пред очите й… И изведнъж Леон й се стори тъй далечен, както другите.

„Но аз все пак го обичам!“ — казваше си тя.

Все едно! Тя не беше щастлива, никога не беше бивала. Но отгде идеше тая непълнота на живота, това мигновено загниване на нещата, на които тя се облягаше?… И ако някъде съществуваше някой силен и хубав човек, някоя ценна личност, изпълнена едновременно с възторг и изисканост, сърце на поет под облик на ангел, лира с бронзови струни, звънтящи към небето елегични сватбени химни, защо случайно да не го срещнеше тя? О, каква невъзможност! От друга страна, никакво търсене не си струваше труда: всичко измамваше! Всяка усмивка скриваше прозявка от отегчение, всяка радост — проклятие, всяка наслада — отвращение от нея самата, а най-хубавите целувки оставят на устните ви само неотразимото желание за по-висше сладострастие.

Някакво металическо хъркане се понесе из въздуха и се чуха четири удара на манастирската камбана. Четири часът! А ней се струваше, че е седяла тук, на тая скамейка, цяла вечност! Но една безкрайност от страсти може да се включи в една минута, както цяла тълпа — върху малко пространство.