Майка му, свивайки рамене, заяви, че всичко това е нарочно.

Но Шарл, възбунтувайки се за първи път, взе страната на жена си, и то така, че госпожа Бовари — майката, реши да си замине. Тя си тръгна още на другата сутрин и на прага, когато той се опитваше да я задържи, му отвърна:

— Не, не! Ти я обичаш повече от мене и си прав, то е в реда на нещата. Всъщност няма що! Ще видиш!… Бъдете здрави!… Защото аз не съм дошла тук да й правя сцени, както ти казваш.

Шарл беше не по-малко посрамен и пред Ема, която съвсем не скриваше лошото си чувство към него за липсата на доверие; трябваха много молби, докато тя се съгласи да приеме ново пълномощно, и той дори я придружи до г. Гийомен, за да й направи друго, също като предишното.

— Разбирам — каза нотариусът, — един човек на науката не бива да се отруднява с практическите дреболии на живота.

И Шарл се почувства облекчен от това лукаво разсъждение, което обличаше неговата слабост в ласкателната външност на по-висше занятие.

Какво лудуване с Леон беше в четвъртъка след това в тяхната стая! Тя се смя, плака, танцува, поръча да донесат шербет, иска да пуши цигари, видя му се чудновата, но пленителна, прекрасна.

Той не знаеше какво противодействие на цялото й същество я караше да се хвърля в насладите на живота. Тя ставаше раздразнителна, придирчива в яденето и чувствена; и се разхождаше с него из улиците с вдигната глава, без страх, както казваше тя, да се компрометира. Понякога все пак Ема потръпваше при внезапната мисъл, че може да срещне Родолф, защото й се струваше, че макар отдавна разделени завинаги, тя все пак не бе напълно освободена от неговата власт.

Една вечер тя не се върна в Йонвил. Шарл си бе загубил ума, а малката Берта, която не искаше да легне без мама, плачеше до скъсване. Жюстен тръгна наслуки по пътя. Господин Оме излезе от аптеката. Най-сетне към единадесет часа Шарл, не можейки да издържи повече, впрегна двуколката си, скочи в нея, шибна коня и към два часа през нощта пристигна в „Червен кръст“. Там — никой. Той помисли, че помощникът може би я е срещнал; но де живееше той? За щастие Шарл си спомни адреса на неговия шеф. Отърча при него.

Зазоряваше се. Той разпозна надписа над една врата, потропа. Някакъв човек, без да отваря, му отговори, като викаше, и добави няколко ругатни към ония, които безпокоят хората нощем.

Къщата, дето живееше помощникът, нямаше ни звънец, ни чукче, нито портиер. Шарл заблъска с юмрук по капаците. Мина един стражар; тогава той се уплаши и си отиде.

„Аз съм се побъркал — казваше си той, — несъмнено задържали са я на вечеря у господин Лормо.“

Семейство Лормо не живееше вече в Руан.

„Тя е останала да наглежда госпожа Дюбрьой! Ах! Госпожа Дюбрьой умря преди десет месеца!… Но де може да е тя?“

Хрумна му нещо. Поиска в едно кафене „Годишния справочник“ и бързо потърси името на госпожица Ламперьор, която живееше на улица Ренел-де-Марокиние 73.

Когато влизаше в тая улица, на другия й край се показа Ема; той се втурна към нея, дори не я прегърна и извика:

— Защо не се върна снощи?

— Болна бях.

— От какво?… Де?… Как?

Тя прокара ръка по челото си и отговори:

— У госпожица Ламперьор.

— Бях уверен в това! Отивах у нея.

— О, няма защо — рече Ема. — Тя току-що излезе; но в бъдеще бъди спокоен. Като зная, че и най-малкото закъснение така те тревожи, аз не се усещам свободна, нали разбираш?

Това беше един вид позволение, което тя сама си даваше, да не се стеснява никак в похожденията си. Тя го използва съвсем свободно, нашироко. Когато я обземаше желание да види Леон, тя тръгваше под какъвто и да е предлог и понеже той не я очакваше през тоя ден, отиваше да го вземе от кантората му.

Отначало то беше голямо щастие, но скоро той не скри истината, а именно, че шефът много се оплакваше от тия нередовности.

— Ами! Я ела! — казваше тя.

И той се измъкваше.

Тя пожела той да се облече цял в черно и да остави на брадичката си няколко косъма, за да прилича на портретите на Луи XIII. Поиска да види жилището му, намери, че то е твърде обикновено; той се зачерви от това, тя не обърна внимание, после го посъветва да си купи завеси като нейните и когато той спомена за разноските, тя каза, смеейки се:

— А, мъчно ти е за твоите жалки екю!

Леон трябваше всеки път да й разправя всичко, каквото е правил от последната им среща. Тя поиска от него стихове, стихове за нея, любовно произведение в нейна чест; той не успя ни веднъж да намери рима за втория стих и накрай взе, че преписа някакъв сонет от един албум.

Това не беше толкова от суетност, колкото с едничката цел да й угоди. Той не оспорваше мислите й; приемаше всичките й вкусове; той ставаше нейна любовница повече, отколкото тя — негова. Тя умееше да казва нежни думи с целувки, които вземаха душата. Но отде бе усвоила тя тая поквара, почти безплътна, защото беше дълбока и скритна?

VI

През пътуванията, които предприемаше, за да я види, Леон често вечеряше у аптекаря и от учтивост почувства се задължен да го покани и той.

— На драго сърце! — бе отговорил г. Оме. — Трябва наистина да се поосвежа, защото тук закостенявам. Ще отидем на театър, на ресторант, ще полудуваме.

— Ах! Мили! — промълви госпожа Оме, уплашена от опасностите, на които той се готвеше да се излага.

— Е, та какво? Мислиш, че не похабявам твърде много здравето си, като живея постоянно сред непрекъснати изпарения в аптеката? На, ето женския характер: те ревнуват от науката, после не позволяват на човек да има най-законните развлечения. Няма значение, аз ти обещавам тия дни да кацна в Руан и заедно ще пръскаме пари.

По-рано аптекарят не би употребил подобен израз; но сега бе взел лекомислен и парижки тон, който му се струваше много изискан, и както съседката му госпожа Бовари той любопитно разпитваше за нравите в столицата, дори приказваше арго, за да слиса другите… Казваше: тюрн, базар, шикар, шикандар, Бредастрит и счупвам се вместо отивам си.

Та един четвъртък Ема се изненада, като видя в готварницата на „Златен лъв“ г. Оме в пътен костюм, т.е. със старо наметало, с каквото не бяха го виждали дотогава, в едната ръка с куфар, а в другата с грейката за козе от аптеката. Той не бе доверил никому намерението си за пътуването от страх да не разтревожи народа с отсъствието си.

Мисълта, че ще види отново местата, дето бе прекарал младостта си, несъмнено го възторгваше, защото през целия път не спря да приказва; сетне, щом пристигна, скочи живо от колата, за да търси Леон, и помощникът напразно се противеше — г. Оме го повлече към голямото кафене „Нормандия“, дето влезе величествено, без да сваля шапката си, смятайки, че е твърде провинциално да стои гологлав на публично място.

Ема чака Леон три четвърти час. Най-сетне отърча до кантората му и объркана от всевъзможни предположения, обвинявайки го в равнодушие и укорявайки се за своята слабост, прекара следобеда със залепено на прозореца чело.

В два часа те бяха още на масата един срещу друг. Голямата зала се изпразваше; тръбата на печката във вид на палма окръгляваше до белия потон своите позлатени вейки; а до тях, зад стъклата, малко водоскоче шуртеше под слънчевия блясък в мраморен басейн, дето между салата и аспержи три неподвижни омара лежаха до куп пъдпъдъци, прострени на едната си страна.

Оме се наслаждаваше. Макар че се опиваше повече от разкоша, отколкото от хубавата трапеза, виното „Помар“ все пак възбуждаше до известна степен неговите способности и когато поднесоха омлет с ром, той изказа безнравствени теории по повод на жените. Над всичко друго съблазнявал го шикът. Обожавал елегантен тоалет в добре нареден апартамент, а колкото за телесните качества, харесвал добрите парчета.

Леон гледаше с отчаяние часовника. Аптекарят пиеше, ядеше, приказваше.

— Вие — каза той неочаквано — трябва да търпите лишения в известен смисъл в Руан. Впрочем любовта ви не живее далеч.

И понеже другият се изчерви, той добави: