Момъкът й повярва и все пак я попита с какво се е занимавал той.

— Беше капитан на кораб, мили.

Не беше ли то, за да се пресече всякакво издирване и в същото време да се постави много високо чрез това твърдение, че е успяла да заплени мъж, който по природа трябва да е войнствен и свикнал да се прекланят нему?

Тогава помощникът почувства нищожността на своето положение. Той завидя на еполетите, на кръстовете, на титлите. Навярно всичко това й харесва; той подозираше това по нейните навици на разточителство.

Но Ема премълчаваше много от своите необикновени хрумвания, като например да дойде в Руан със синьо тилбюри, впрегнато в английски кон и карано от грум в ботуши с ревери. Жюстен беше й внушил тая прищявка, умолявайки я да го вземе при себе си като камериер, и ако лишаването от това удоволствие не намаляваше при всяка среща насладата при пристигането, без друго увеличаваше горчивината при връщането.

Често, когато заедно приказваха за Париж, накрая тя мълвеше:

— Ах! Колко хубаво бихме живели там!

— Не сме ли щастливи? — отвръщаше меко момъкът, слагайки ръка на косите й.

— Да, вярно е — думаше тя, — аз съм безумна; прегърни ме.

Към мъжа си тя беше по-мила от всякога; правеше му фъстъчени кремове и след вечеря му свиреше валсове. И той се смяташе най-честитият от смъртните, а Ема живееше без тревога, когато една вечер неочаквано той я попита:

— Нали госпожица Ламперьор ти дава уроци?

— Да.

— Ами аз наскоро я видях — продължи Шарл — у госпожа Лиежар. Запитах я за тебе: тя не те знае.

Това беше като мълния. Все пак тя отговори с обикновен тон:

— Ах, несъмнено, забравила ми е името!

— А може би — рече лекарят — в Руан има не една госпожица Ламперьор, която дава уроци?

— Възможно е!

После живо добави:

— Чакай, аз имам разписки от нея! Виж!

И отиде до писалищната маса, разрови всички чекмеджета, разбърка книжата и накрай така се смути, че Шарл я накара да не се измъчва толкова за тия нещастни разписки.

— О, аз ще ги намеря! — каза тя.

Наистина следния петък Шарл, обувайки единия си ботуш в килера, дето прибираха дрехите, усети между кожата и чорапа си някакъв лист хартия, взе го и прочете:

— Какво прави това, дявол да го вземе, в ботушите ми?

— Паднало е несъмнено — отговори тя — от старата кутия с фактури, която е на края на поличката.

От тоя миг нататък нейното съществуване беше само сбор от лъжи, в които тя обвиваше своята любов като във воали, за да я скрие.

То стана потребност, мания, наслада до крайна степен и ако кажеше, че вчера е минала по дясната страна на някоя улица, трябваше да се разбира, че е минала по лявата. Една сутрин, след като току-що бе заминала както винаги твърде леко облечена, изведнъж заваля сняг; и Шарл, загледан от прозореца за времето, видя г. Бурнизиан в колата на г. Тюваш, който го караше в Руан. Той слезе и занесе на духовника един дебел шал, за да го предаде на госпожата, щом стигне в „Червен кръст“. Едва пристигнал в странноприемницата, Бурнизиан попита де е жената на йонвилския лекар. Хотелиерът отговори, че тя много рядко идва в заведението му. Вечерта, като видя госпожа Бовари в „Лястовицата“, свещеникът й разправи за объркването си, без обаче, както изглеждаше, да му придава значение, защото веднага почна хвалби за някакъв проповедник, който по това време правеше чудеса в катедралата и когото много дами тичаха да чуят.

Но ако той не попита за обяснение, други по-късно биха могли да се проявят по-малко въздържани. Затова тя реши, че ще бъде полезно да слиза всеки път в „Червен кръст“, така че хорицата от тяхното градче, като я виждаха по стълбите, не подозираха нищо.

Ала един ден г. Льорьо я срещна, когато тя излизаше от хотел „Булон“ под ръка с Леон; и тя се уплаши, като си представи, че той ще се разбъбри. Но той не беше толкова глупав.

Но след три дни влезе в стаята й, затвори вратата и каза:

— Трябват ми пари.

Тя заяви, че не може да му даде. Льорьо се разхленчи й припомни всичките услуги, които й бил сторил.

Наистина от двата записа, подписани от Шарл, досега Ема бе изплатила само единия. Колкото за втория, по нейна молба търговецът го бе заменил с два други, които бяха дори подновени с много дълъг срок. След това той извади от джоба си списък на неизплатени доставки, а именно: завеси, килими, плат за кресла, няколко рокли и разни тоалетни неща, стойността на които възлизаше на сума около две хиляди франка.

Тя наведе глава; той каза:

— Но ако нямате пари, вие имате имот.

И спомена една жалка къщица, намираща се в Барневил, близо до Омал, която не носеше кой знае какъв доход. Някога тя беше част от малък чифлик, който бе продаден от г. Бовари — бащата; защото Льорьо знаеше всичко, до броя на хектарите заедно с имената на съседите.

— На ваше място — каза той — аз бих се отървал от нея и би ми останала и разликата от парите.

Тя забеляза, че едва ли ще има купувач, той даде надежда, че може да намери; но тя попита как трябва да постъпи, за да може да я продаде.

— Нали имате пълномощно? — отговори той.

Тия думи я лъхнаха като струя чист въздух.

— Оставете ми сметката — рече Ема.

— О, няма нужда! — каза Льорьо.

През следната седмица той пак дойде и се похвали, че след много усилия намерил най-сетне някой си Ланглоа, който отдавна имал желание да я купи, но не казвал цената си.

— Няма значение цената! — възкликна тя.

Напротив, трябвало да се почака, да се поопипа тоя юначага. Работата заслужавала да се иде на самото място и тъй като тя не можеше да отпътува, той предложи сам да отиде, за да уговорят устно с Ланглоа. Когато се върна, той съобщи, че купувачът предлага четири хиляди франка.

Ема се зашемети от тая вест.

— Откровено казано — добави той, — цената е много добра.

Тя незабавно получи половината и когато понечи да плати неговата сметка, търговецът й каза:

— Мъчно ми е, честна дума, да ви взема изведнъж такава сериозна сума.

Тогаз тя погледна банкнотите; и като помисли за безбройните срещи, които можеше да има с тая сума, промълви:

— Как! Как!

— О! — поде той, смеейки се добродушно. — Във фактурите се поставя каквото щете. Аз ли не знам тия семейни работи?

И я гледаше втренчено, като в същото време държеше в ръка две дълги хартии, които плъзгаше между ноктите си. Най-сетне отвори портфейла си и сложи на масата четири записа на заповед, всеки по хиляда франка.

— Подпишете тук — каза той — и задръжте всичко.

Тя извика възмутена.

— Но като ви давам разликата — отговори безочливо г. Льорьо, — не ви ли правя услуга?

И вземайки перо, написа под сметката:

„Получено от госпожа Бовари четири хиляди франка.“

— Кой ви безпокои, щом след шест месеца ще получите остатъка за вашата барака, а аз поставям падежа на последния запис след получаването?

Ема се обърка от пресмятанията си и ушите й бучаха, като че изсипващи се от торбички жълтици звънтяха по паркета около нея. Най-сетне Льорьо обясни, че има свой приятел, Венсар, банкер в Руан, на когото ще сконтира тия четири записа, след което сам ще даде на госпожата разликата до действителния дълг.

Ала вместо две хиляди франка той донесе само хиляда и осемстотин, защото приятелят Венсар (както е редно) си беше удържал предварително двеста франка за разноските по комисионата и сконтото.

После той нехайно поиска разписка.

— Нали знаете… в търговията… понякога… И с датата, моля ви се, с датата.

Тогава цял простор от осъществими хрумвания се разкри пред Ема. Тя има достатъчно благоразумие да сложи настрана хиляда екю, с които се изплатиха, когато дойдоха падежите им, първите три записа; но четвъртият пристигна случайно в къщи един четвъртък и Шарл, съвсем смаян, чака търпеливо връщането на жена си, за да му обясни.