Детето на Ема спеше в плетена върбова люлка, сложена на земята. Тя го взе със завивката му и му затананика, като се клатеше приспивално.

Леон се разхождаше из стаята; виждаше му се съвсем необикновено — тая хубава дама в рокля от нанкин17 посред тая нищета. Госпожа Бовари се изчерви; той извърна очи, като помисли, че в погледа му може би има някаква нескромност. Детето повърна върху якичката на майката и тя го сложи пак в люлката. Дойката тутакси почна да я избърсва, като казваше, че няма да личи.

— Тя ми прави още много такива работи — добави тя — и аз само това върша: да я подсушавам непрекъснато! Ако обичате, кажете на бакалина Камю да ми дава по малко сапун, когато ми потрябва; така ще бъде и за вас по-удобно, за да не ви безпокоя.

— Добре, добре! — каза Ема. — Довиждане, стрино Роле!

И излезе, като изтри обущата си на прага. Жената я изпроводи през целия двор, продължавайки да разправя колко й е тежко да става нощем.

— Понякога тъй съм капнала, че заспивам на стола си; така че ще трябва да ми дадете поне една ливра мляно кафе, което ще ми стигне за цял месец, да мога да го пия сутрин с мляко.

След като изтърпя благодарностите й, госпожа Бовари излезе; тя беше вече тръгнала из пътеката, когато чу шум от дървени обувки и изви глава — беше дойката.

— Какво има?

Селянката я дръпна встрани зад един бряст и почна да й приказва за мъжа си, който със своя занаят и с шестте франка годишно от капитана…

— Довършвайте по-скоро! — каза Ема.

— Та ето на — поде дойката, като след всяка дума пускаше по една въздишка, — страх ме е да не му стане мъчно, като ме види, че пия кафе сама; нали знаете, мъжете…

— Но нали ще имате кафе — повтаряше Ема, — аз ще ви дам!… Омръзнахте ми вече!

— Уви, мила ми госпожо, работата е там, че поради раните си той има страшни болки в гърдите. Казва дори, че и от сидъра отслабва.

— Но побързайте де, стрино Роле!

— Та — поде жената, като направи дълбок поклон, — ако не ви се вижда много, че ви искам — тя направи още един поклон, — когато щете — и погледът й стана умолителен — една стомничка с ракия — каза най-сетне тя, — пък аз ще разтривам с нея и краката на детенцето ви, които са нежнички като език.

Като се отърва от дойката, Ема отново хвана Леон под ръка. Известно време тя вървя бързо; сетне забави крачките си и погледът й, който блуждаеше напред, се спря на рамото на момъка, чийто редингот имаше яка от черно кадифе. Кестенявите му коси падаха върху яката гладки и добре вчесани. Тя забеляза и ноктите му, по-дълги, отколкото ги носеха в Йонвил. Едно от главните занимания на помощника беше да се грижи за тях; и в писалището си той пазеше специално ножче за тая цел.

Те се връщаха към Йонвил покрай реката. През лятото разширеният бряг оголваше чак до основите им градинските стени, от които слизаха до водата няколко стъпала. Тя течеше безшумно, бърза и студена наглед; високи, тънки треви се навеждаха по течението и подобно отпуснати зелени коси се разстилаха в нейната бистрота. Навремени по върха на тръстиките или върху листа на водна лилия пълзеше или кацваше някое насекомо с тънки крачка. Слънчев лъч пронизваше синкавите мехурчета на вълните, който излизаха едно след друго и се пукаха; старите окастрени върби отразяваха във водата сивата си кора; отвъд реката всичко в околните ливади изглеждаше пусто. Беше обедният час в чифлиците и младата жена и нейният спътник, вървейки, чуваха само отмерения шум на стъпките си по пръстта на пътеката, думите, които си разменяха, и лекото съскане на Емината рокля, която шумолеше около снагата й.

Градинските стени, с набучени отгоре им парчета счупени бутилки, бяха топли като стъклата на парник. Между тухлите се бяха проврели шибои и с краищата на отвореното чадърче госпожа Бовари, минавайки покрай тях, отронваше малко жълт прашец от повехналите им цветове или някоя вейка от богородично цвете, или скребър, повиснал навън, се търкулваше по копринената рокля и се закачаше за ресните й.

Приказваха за трупата испански танцьори, които се очакваха наскоро в руанския театър.

— Вие ще отидете ли? — попита тя.

— Ако мога — отговори той.

Нямаха ли да си кажат нещо друго? Но очите им бяха изпълнени с по-сериозен разговор; и докато се мъчеха да намерят обикновените думи, и двамата усещаха как един и същ копнеж ги обзема; като някакъв шепот на душата — дълбок, неспирен, който заглушаваше шепота на гласовете. Неочаквано учудени от новата наслада, те не помислиха нито да си разкажат един другиму това чувство, нито да потърсят причината му. Бъдещото щастие, подобно тропически брегове, мята над безкрайността, която е пред тях, своята природна мекота, излъхва благоуханен ветрец и човек се замайва от това опиянение, без да мисли за кръгозора, който не се вижда.

На едно място земята беше изровена от минаване на добитък; трябваше да се стъпва по големи зелени камъни тук-там сред калта. Често тя се спираше за миг да види де трябва да стъпи и олюлявайки се на камъка, който се клатеше, с разперени лакти, с приведена снага, с нерешителен поглед, се смееше от страх да не цопне в калта.

Когато стигнаха пред тяхната градина, госпожа Бовари бутна вратичката, изкачи се тичешком по стъпалата и изчезна.

Леон се върна в кантората. Шефа го нямаше; той хвърли поглед на книжата, подряза едно перо, сетне взе шапката си и излезе.

Отиде в Пасището навръх склона Аргьой, досам гората; легна под елите и загледа небето през пръстите си. „Колко ми е омръзнало! — думаше си той. — Колко ми е омръзнало всичко!“

Той смяташе, че е за окайване — да живее в това селище с приятел Оме и с шеф г. Гийомен. Гийомен, цял зает със сделките си, с очила в златна рамка и червени бакенбарди над бялата си връзка, не проумяваше нищо от душевните тънкости, макар да подчертаваше своите сдържани по английски маниер обноски, които в началото бяха прехласнали помощника му. Колкото за жената на аптекаря, тя беше най-добрата съпруга в Нормандия, кротка като овца, обичаше много децата си, баща си, майка си, братовчедите си, плачеше за чуждите злочестини, нехаеше за домакинството си и мразеше корсетите; но беше толкова мъчноподвижна, толкова досадна за слушане, толкова обикновена по външност и тъй ограничена в разговорите, че той, макар да беше двадесетгодишен, а тя тридесет, макар че спяха врата до врата и че приказваше с нея всеки ден, ни веднъж не бе помислил, че тя може да представлява жена за някого, нито пък, че освен роклята си притежава нещо друго от своя пол.

Какво още имаше тук? Бине, неколцина търговци, двама-трима кръчмари, кюрето и накрай господин Тюваш, кметът с двамата си синове, хора богати, навъсени, тъпи, които сами работеха земите си, уреждаха си в къщи гуляи, а бяха набожни и принадлежаха на съвсем непоносима среда.

Ала върху общия фон на тия човешки лица образът на Ема се отделяше уединен и по-далечен; защото той усещаше, че между нея и него имаше сякаш неясна пропаст.

Изпърво той ходи у тях няколко пъти заедно с аптекаря. Шарл съвсем не изглеждаше, че много държи за посещенията му; и Леон не знаеше какво да прави: страхуваше се да не се натрапва, а искаше да стане близък, което му се струваше почти невъзможно.

Още е първите студове Ема напусна спалнята и се премести във всекидневната — дълго помещение с нисък таван, дето на камината беше сложено полипово дръвче, разперено към огледалото. Седнала в креслото си до прозореца, тя виждаше жителите на градчето да минават по тротоара.

Два пъти на ден Леон отиваше от кантората до „Златен лъв“. Още отдалече Ема чуваше стъпките му; тя се навеждаше, вслушваше се; и момъкът се плъзваше зад завесата, винаги еднакво облечен и без да извърне глава. Ала в привечерния здрач, когато оставяше почнатата везба върху коленете си, облегнала брадичка на лявата си ръка, тя често цяла потреперваше при появата на тая сянка, която неочаквано се плъзваше. Тя ставаше и поръчваше да сложат вечерята.