Тогава, за да кара по реда, пазачът ги заведе до входа близо до площада, дето, като им сочеше с тоягата си големия кръг от черни камъни по паважа без надписи и украшения, каза тържествено:

— Ето окръжността на хубавата камбана на Амбоаз. Тежала е четиридесет хиляди ливри. Няма друга такава в цяла Европа. Работникът, който я е излял, умрял от радост…

— Да вървим — рече Леон.

Човекът тръгна; сетне, като се върна при параклиса на светата Дева, протегна ръце в един всеобгръщащ жест и по-горд от селски собственик, който посочва овощните си дървета, каза:

— Тази проста плоча лежи над Пиер дьо Брезе, сеньор дьо Ла Варен и дьо Брисак, велик маршал на Поату и управител на Нормандия, паднал в битката при Монлери на 16 юни 1465.

Леон хапеше устните си, тропаше с крак.

— А вдясно тоя благородник, цял окован в желязо, върху издигнатия на задните си нозе кон е неговият внук Луи дьо Брезе, сеньор дьо Бревал и дьо Моншове, граф дьо Молврие, барон дьо Мони, шамбелан на краля, кавалер на орден и също управител на Нормандия, починал на 24 юли 1531, неделя, както гласи надписът; а по-долу тоя човек, готов да влезе в гроба, изобразява пак него. Не е възможно, нали, да се намери по-съвършено представяне на небитието!

Госпожа Бовари взе лорнета си. Леон, неподвижен, не се опитваше вече да каже дори една дума, да направи едно движение, дотолкова се чувстваше обезсърчен от тая двойна преднамереност на бъбреж и безразличие.

Несвършващият водач продължаваше:

— До него коленичилата, която плаче, е съпругата му, Диана дьо Поатие, графиня дьо Брезе, херцогиня дьо Валантиноа, родена в 1499, умряла в 1566; а вляво, която носи дете, е Дева Мария. Сега обърнете се на тая страна: ето гробовете на Амбоаз. И двамата са били кардинали и архиепископи на Руан. Тоя е бил министър на крал Луи XII. Той е правил много добрини на катедралата. В завещанието си оставил тридесет хиляди златни екю за бедните.

И без да спира, все така говорейки, той ги бутна към един параклис, целия отрупан с прегради, размести някои от тях и откри нещо като каменен къс, който можеше да се сметне за лошо направена статуя.

— Тя украсяваше някога — каза той с дълбока въздишка — гроба на Ричард Лъвското сърце, крал на Англия и херцог на Нормандия. Калвинистите, господине, я докараха до това състояние. От злоба те я закопали в земята под епископския престол на негово преосвещенство. Вижте, ето вратата, през която негово преосвещенство отива в жилището си. Да идем да видите стъклописите на водостоците.

Но Леон бързо извади от джоба си една сребърна монета и хвана Ема за ръката. Пазачът остана съвсем слисан, не проумявайки тая преждевременна голяма щедрост, когато още толкова неща оставаха за виждане от чужденеца. И той го извика:

— Господине! Камбанарията! Камбанарията!…

— Благодаря — рече Леон.

— Господинът греши! Тя е всичко 440 стъпки, девет по-малко от голямата египетска пирамида. Тя е цяла изляна, тя…

Леон бягаше; защото му се струваше, че неговата любов, която почти от два часа беше станала в църквата неподвижна като камъните, щеше сега да излети като дим през това подобие на безобразна тръба върху продълговата клетка, през тоя комин с дупки, който стърчи тъй неестествено над катедралата, сякаш налудничав опит на някой смахнат медникар.

— Но къде отиваме? — питаше тя.

Без да говори, той продължаваше да върви бързо и когато госпожа Бовари вече потапяше пръсти в светената вода, чуха отзад силно задъхано дишане, прекъсвано равномерно от тропане на тояга. Леон се обърна.

— Господине!

— Какво?

И той видя пазача, взел под мишница и поддържайки ги в равновесие върху корема си около двадесетина големи подвързани тома. Бяха съчинения, които се занимаваха с катедралата.

— Глупак! — тръсна Леон, изскачайки из църквата.

Едно хлапе стоеше без работа пред нея.

— Иди ми доведи един фиакър!

Детето полетя като куршум през улица Катр-Ван; тогаз за няколко минути те останаха сами, лице срещу лице и малко смутени.

— Ах! Леон!… Наистина… не знам… трябва ли…

Тя се превземаше. После каза със сериозен вид:

— Много е неприлично, знаете ли?

— Поради какво? — отвърна помощникът. — Така става в Париж!

И тия думи като непобедим аргумент я накараха да се реши.

Но фиакърът не идеше. Леон се страхуваше да не би тя пак да влезе в църквата. Най-после фиакърът се яви.

— Минете поне през северния портал! — извика пазачът, който бе останал на прага. — За да видите „Възкресение“, „Страшният съд“, „Раят“, „Цар Давид и грешниците в пламъците на ада“.

— Къде ще отивате, господине? — попита кочияшът.

— Дето искате! — каза Леон, като бутна Ема в колата.

И тежката кола потегли.

Тя слезе по улица Гран-Пон, пресече площад Де-з-Ар, кея Наполеон, Пон-Ньоф и спря точно пред статуята на Пиер Корней.

— Продължавайте! — рече един глас отвътре.

Колата отново тръгна и от кръстопътя Лафайет, като се спусна по нанадолнището, влезе със силен галоп в железопътната станция.

— Не, направо! — извика същия глас.

Фиакърът излезе от оградата и като се намери в алеята, скоро пое с лек тръс между големите брястове. Кочияшът избърса чело, сложи кожената си шапка между коленете и подкара колата извън страничните алеи, по брега на реката, край моравата.

Тя вървя по брега, по пътя за теглене на корабите, настлан със сухи камъни, и още дълго към Уасел, отвъд островите.

Ала изведнъж се насочи неочаквано през Карт-Мар, Сотвил, Гранд-Шосе, улица Елбьоф и направи трета спирка пред Ботаническата градина.

— Карайте! — викна по-яростно гласът.

И веднага, поемайки отново, мина през Сен-Север, през кея Де Кюрандие, през кея О Мьол, пак по моста през площад Шан дьо Марс и зад градините на приюта, дето по тераса, потънала в бръшлян, се разхождаха на слънце старци в черни жакети. Изкачи се по булевард Буврьой, прекоси булевард Кошоаз, сетне целия Мон-Рибуде до склона Девил.

Пак се върна; и тогава без определена цел и направление тя скита напосоки. Видяха я в Сен-Пол, в Лескюр, на хълма Гарган, в Руж-Мар и на площад Гайарбоа; по улица Маладреди, по улица Динандри, пред Сен-Ромен, Сен-Вивиан, Сен-Маклу, Сен-Никез, пред митницата, в Бас-Вией-Тур, при Троа-Пип и на гробището Монюмантал. Сегиз-тогиз кочияшът хвърляше от капрата отчаяни погледи към кръчмите. Той не можеше да разбере какъв бяс за движение караше тия хора да не искат да се спрат. Опита се няколко пъти да спре, но веднага чуваше отзаде си гневни викове. Тогава здравата шибаше двете си изпотени кранти, без да внимава за дупките по пътя, закачайки се тук-там, без да иска и да знае за това, паднал духом и почти разплакан от жажда, от умора и от мъка.

А на пристанището, сред товарни коли и бъчви, и по улиците, при тротоарните стълбове, жителите гледаха с широко разтворени очи, слисани, това тъй необикновено за провинцията нещо: фиакър със спуснати завеси, който непрестанно се появяваше, по-затворен от гроб и разлюлян като кораб.

По едно време по пладне далеч извън града, когато слънцето най-силно пронизваше старите посребрени фенери, една гола ръка се подаде изпод завеските от жълто платно и хвърли късчета хартия, които се пръснаха от вятъра и паднаха по-далеч като бели пеперуди в една цяла цъфнала люцернова ливада.

После към шест часа колата спря в една уличка на квартал Бовоазен и от нея слезе жена, която тръгна със спуснат воал, без да обърне глава.

Като стигна в странноприемницата, госпожа. Бовари се учуди, че не вижда дилижанса. Ивер, който я бе чакал петдесет и три минути, най-сетне тръгна.

Всъщност нищо не я принуждаваше да замине, но беше дала дума, че ще се върне тая вечер. От друга страна, Шарл я чакаше; и тя вече усещаше в сърцето си оная страхлива покорност, която за много жени е сякаш в едно и също време наказание и изкупление за измяната.

Тя бързо стегна куфара си, плати сметката, нае от двора на странноприемницата един кабриолет и като караше коларя да бърза и го насърчаваше, осведомявайки се всеки миг за часа и за изминатите километри, успя да настигне „Лястовицата“ близо до първите къщи на Кенкампоа.