В края на февруари, в спомен на излекуването си, дядо Руо лично донесе на зетя си една великолепна пуйка и остана три дни в Тост. Тъй като Шарл беше зает с пациентите си, Ема му правеше компания. Той пушеше в стаята, плюеше върху преградката на камината, разправяше за посеви, за телета, за крави, за домашни птици и за общинския съвет; така че когато баща й си замина, тя затвори вратата с чувство на облекчение, което изненада и самата нея. Впрочем тя вече не криеше презрението си към всичко и към всички; и понякога започваше да изказва чудновати мнения, като осъждаше онова, което другите одобряваха, и одобряваше извратени и безнравствени работи, което караше мъжа й да я гледа с широко отворени очи.
Нима това жалко съществуване ще продължава вечно? Нима тя няма да излезе от него? И все пак тя не беше по-лоша от всички жени, които живееха щастливо! Във Вобиесар бе видяла херцогини с по-тромави фигури и по-просташки обноски и проклинаше сега божията несправедливост; облягаше глава до стените и плачеше; жадуваше за шумен живот, за нощни маскаради, за дръзки удоволствия с всичките безумства, които не познаваше и които те навярно носят.
Ставаше все по-бледа и имаше сърцебиене. Шарл й предписа валерианови капки и камфорови бани. Но всичко, с което опитваха да я лекуват, като че още повече я дразнеше.
Имаше дни, когато я обземаше трескава бъбривост; след тая възбуда изведнъж идваше тъпо вцепеняване, когато оставаше, без да продума, без да мръдне. За да се съживи, тя изливаше на ръцете си цяло стъкълце одеколон.
Тъй като постоянно се оплакваше от Тост, Шарл си въобрази, че причината на болестта й е несъмнено някакво въздействие на местния климат и след като се спря на тая идея, помисли сериозно да се пресели другаде.
Оттогава тя почна да пие оцет, за да отслабне, хвана суха кашлица и съвсем загуби апетит.
Не беше леко на Шарл да напусне Тост, дето беше живял четири години, и то тъкмо когато бе почнал да пуска корени тук. Но щом трябваше! Той я заведе в Руан при своя някогашен професор. Болестта беше нервна: трябваше да промени въздуха.
След като обикаля тук-там, Шарл узна, че в Ньошателска околия имало едно доста голямо градче Йонвил л’Абеи, лекарят на което, полски бежанец, се бил изселил оттам миналата седмица. Тогава той писа на тамошния аптекар, за да узнае броя на жителите, разстоянието до най-близкия друг лекар, колко е печелил годишно неговият предшественик и т.н.; и тъй като отговорите излязоха задоволителни, той реши да се пресели там напролет, ако здравето на Ема не се подобри.
Един ден, готвейки се за предстоящото заминаване, тя нареждаше едно чекмедже и убоде в нещо пръстите си. Беше телче от сватбения й букет. Пъпките от портокаловото дърво бяха пожълтели от прах, а краищата на сатенените панделки със сребърни ивички по ръбовете бяха разнищени. Тя хвърли букета в огъня. Той пламна по-бързо от суха слама. Сетне над пепелта сякаш израсна червен храст, който бавно се смаляваше. Тя го гледаше как изгаря. Малките картонени зрънца се пукаха, телените нишки се гърчеха, лъскавият ширит се топеше; а втвърдените книжни венчета, люлеейки се като черни пеперуди над цялата плоча, хвръкнаха накрай през комина. Когато през май заминаха от Тост, госпожа Бовари беше бременна.
Част втора
I
Йонвил л’Абеи (наречен така поради някогашния капуцински манастир, от който вече няма дори развалини) е градец на осем левги от Руан между пътя за Абвил и пътя за Бове, в дъното на долина, напоявана от Рийол, рекичка, която се влива в Андел, като преди това до устието си кара три воденици и дето има малко пъстърва, която през неделните дни момчетата обичат да ловят с въдица.
Напуснеш ли големия път за Боасиер, продължаваш по равно, докато стигнеш височината на склона Льо, отдето се разкрива долината. Рекичката, която минава през нея, я разделя на две части, които имат съвсем различни лица: вляво всичко е ливади, вдясно всичко е орана земя. Ливадите, прострени под ивица ниски хълмове, се свързват отзад с пасищата на местността Брей, а към изток полето, което леко възлиза, се разгръща и разстила, додето поглед стига, своите бледожълти житни нивя. Водата, забързала покрай тревата, отделя с бяла черта цвета на ливадите от цвета на разораната земя и така местността прилича на голяма разгъната наметка с яка от зелено кадифе, поръбена със сребърен ширит.
Когато се стигне края на кръгозора, отпред са дъбовете на гората Аргьой, с урвите на склона Сен-Жан, набраздени от горе до долу с дълги, неравни червени линии; това са следи от дъждовете, а тоя тон на тухли, който изрязва ситна мрежа върху сивия цвят на планината, иде от много извори, наситени с железни съединения, които текат отвъд, из околните места.
Тук човек се намира на границите на Нормандия, на Пикардия и на Ил-дьо-Франс, местност — смесица от противоположности, дето езикът е без каквато и да е особеност, както гледката — без нищо характерно. Тук именно се произвеждат най-лошите в цялата околност ньошателски сирена, а от друга страна, обработването на земята тук е скъпо, защото трябва много тор, за да се подхранва тая ронлива почва, пълна с пясък и камънак.
До 1835 година нямаше никакъв свестен път, за да се стигне до Йонвил, ала по това време прокараха голям междуселски път, който свързва пътя за Абвил с пътя за Амиен и обслужва понякога каруцарите, които отиват от Руан за Фландрия. Но Йонвил л’Абеи въпреки новите си пазари не помръдна от тогавашното си състояние. Вместо да подобрят земеделското си производство, жителите упорстват да се занимават с ливадите, колкото и обезценени да са те, и мързеливият градец, отдалечавайки се от нивята, продължи да расте естествено към реката. Той се съзира отдалеч, цял легнал край реката, като говедар, който почива на пладне край брега.
В подножието на склона след моста почва шосе, засадено с млади трепетлики, което води по права линия до първите къщи на градчето. Обградени с плетища, къщите са посред дворове, пълни с разни постройки, с помещения на земеделски преси, със сайванти за коли и казани за варене на ракия, пръснати под кичести дървета, по които има стълби, върлини или окачени по клонищата им коси. Сламени покриви, като нахлупени над очите калпаци, се надвесват почти до третината на ниските прозорци, издутите дебели стъкла на които са украсени с по един пъп в средата, като дъната на бутилки. До варосаните стени, по които личат диагонално черни греди, се прислонява тук-там някое крушово дръвче, а вратите на приземните етажи имат малки въртящи се прегради, за да пазят от пилците, които дохождат да кълват на прага трохите чер хляб, натопен в сидър. Ала постепенно дворовете стават по-тесни, жилищните постройки се сближават, плетищата изчезват, китка папрат, вързана за дръжката на метла, се олюлява на някой прозорец; ковачница на налбантин, сетне коларница с две-три нови каручки отвън, които запречват пътя. После през желязна ограда се вижда бяла къща зад кръгла леха, украсена с един амур, сложил пръсти на устните си, две излени от чугун вази — в двата края на площадка със стъпала, кръгли металически знакове блестят на вратата; това е къщата на нотариуса, най-хубавата в градеца.
Църквата е на срещната страна на улицата, двадесет крачки по-далеч, дето започва площадът. Малкото гробище, което я обкръжава, оградено с невисока стена, е толкова препълнено с гробове, че старите плочи на земята образуват непрекъснат каменен под, по който тревата от само себе си е нарисувала правилни зелени квадрати. Църквата е била наново съградена в последните години от царуването на Шарл X. Дървеният свод почва да гние отгоре и тук-там личат черни пукнатини върху синята боя. Над портата, дето би трябвало да бъде органът, има галерия за мъже, с една извита стълба, която кънти от дървените обуща.
Слънчевият блясък, влизайки през неизписаните големи стъкла на прозорците, осветява полегато наредените напреко към стената столове, постлани тук-там с някоя закована възглавничка, над която личат с едри букви думите: „Стол за г-н еди-кой си.“ По-нататък, дето корабът се стеснява, на едната страна е изповедалнята, а на другата — една Богородица, облечена в сатенена рокля, забулена с тюлен воал, осеян със сребърни звезди, и с ярко боядисани червени бузи като идол от Сандвичевите острови; най-сетне — едно копие от „Светото семейство“, дар от министъра на вътрешните работи, поставено над главния олтар между четири свещника, завършва в дъното перспективата. Столовете за хора, направени от борови дъски, не бяха боядисани.
