Най-сетне, след като изядеше супата си, след като навлечеше пътната си дреха, запалеше лулата и вземеше камшика си, Ивер спокойно се настаняваше на капрата.

„Лястовицата“ потегляше със ситен тръс и през първите три четвърти от левгата спираше тук и там да вземе пътници, които я чакаха край пътя, изправени пред вратниците на дворищата. Които бяха предупредили от вечерта, караха да ги чакат; някои дори бяха още в къщи, в леглата си; Ивер ги викаше, крещеше, ругаеше, сетне слизаше от капрата и отиваше да тропа силно по портите. Вятърът духаше през пукнатите прозорчета на колата.

През това време четирите пейки се изпълваха, колата се търкаляше, ябълковите градини се нижеха една след друга; и пътят между два дълги рова, пълни с жълта вода, непрекъснато се стесняваше към хоризонта.

Ема го познаваше от единия до другия му край; знаеше, че след ливадата имаше стълб, после един бряст, плевник или кантон; понякога дори, за да си създаде сама изненада, затваряше очи. Но никога не загубваше ясното чувство за разстоянието, което й оставаше да измине.

Най-сетне тухлените къщи приближаваха, земята под колелата почваше да кънти, „Лястовицата“ се промъкваше между градини, дето зад железни огради се съзираха статуи, изкуствени хълмчета с лозница на върха, подкастрени тисови дървета и люлка. После в един миг се откриваше градът.

Слизайки амфитеатрално и потънал в мъгла, той се разширяваше неясно отвъд мостовете. По-нататък откритото поле се възземаше еднообразно чак докато стигаше в далечината смътната черта на бледото небе. Там, отвисоко, цялата местност изглеждаше неподвижна като картина; закотвени кораби бяха събрани накуп в един ъгъл; реката правеше завой в подножието на зелени хълмове, а продълговатите острови приличаха на големи черни риби, спрели над водата. Комините на фабриките изпускаха огромни, тъмни, къдрави пера, които отлитаха с единия си край. Чуваше се бученето на леярниците заедно с ясния звън на църквите, извишени в мъглата. Безлистните дървета по булевардите бяха като морави храсти сред къщите, а покривите, всички мокри от дъжда, лъщяха различно според височината на кварталите. Навремени пристъп на вятър носеше облаците към хребета Сен-Катрин като въздушни вълни, които се разбиваха беззвучно в стръмния бряг.

Някакъв шемет идеше към нея, издъхнат от тия струпани съществования, и сърцето й преливаше от него, като че тия сто и двадесет хиляди души, трептящи там, бяха изпратили всички наведнъж лъха на страстите, които тя предполагаше у тях. Нейната любов възрастваше в тоя простор и се изпълваше със смута на неясния мълвеж, който идеше отдолу. А тя я възвръщаше, изливайки я навън, над площадите, над местата за разходка, над улиците, и старият нормандски град се открояваше пред очите й като някаква безпределна столица, като някакъв Вавилон, в който тя влизаше. Тя се опираше с двете си ръце на прозорчето, вдишвайки вятъра; трите коня галопираха. Камъните скърцаха в калта, дилижансът се олюляваше и Ивер викаше отдалеч на каруцарите по пътя, а жителите, които бяха нощували в Боа-Гийом, се спускаха по склона спокойно в своите малки семейни коли.

Спираха пред градската бариера; Ема разкопчаваше дървените обувки, надянати над кожените, слагаше си други ръкавици, оправяше шала си и двадесет крачки по-нататък излизаше от „Лястовицата“.

В тоя час градът се събуждаше. Търговските служещи, с гръцки шапчици, излъскваха витрините, а жени, с кошници, опрени на хълбоците, викаха звънливо, на промеждутъци, по ъглите на улиците. Тя вървеше с наведени очи до самите стени, усмихната от удоволствие под спуснатия чер воал.

От страх да не я видят тя обикновено не избираше най-късия път. Пъхаше се в тъмните улици и пристигаше цяла в пот в долния край на улица Насионал, близо до чешмата, която се намира там. Това е кварталът на театъра, на кафенетата и на леките жени. Често край нея минаваше кола, пренасяща някой декор, който се подрусваше. Прислужници от кафенетата, с престилки, посипваха с пясък плочите между зелените дръвчета. Лъхаше на абсент, на пури и на стриди.

Тя завиваше в една улица; познаваше го по накъдрените коси, които се подаваха под шапката.

Леон, на тротоара, продължаваше да върви. Тя тръгваше подире му до хотела; той се качваше, отваряше вратата, влизаше… Как се прегръщаха!

След целувките думите се надпреварваха. Разправяха си скърбите през седмицата, предчувствията, тревогите за писмата; ала сега всичко се забравяше и те се гледаха право в лицата с чувствени смехове и с възгласи от нежност.

Леглото беше широко, махагоново легло във вид на ладия. Завесите от червена коприна, които се спускаха от потона, образуваха съвсем нисък свод над широкото възглаве; и нищо в света не беше по-хубаво от нейната тъмнокоса глава и нейната бяла кожа, които изпъкваха върху тоя червен цвят, когато със свенлив жест тя сключваше двете си голи ръце, за да скрие лицето си.

Топлата стая с дебелия килим, с лекомислените украшения и със спокойната светлина сякаш беше напълно пригодена за интимности на страстта. Пръчките на корнизите завършваха като стрели, медните закачалки на завесите и големите топки от каминната преграда блясваха веднага щом проникнеше слънце. Върху камината между светилниците имаше две от ония големи раковини, в които, когато ги долепиш до ухо, се чува шумът на морето.

Колко обичаха те тази стая, изпълнена с веселост, макар че беше с малко излиняло велелепие! Винаги намираха мебелите на същите им места, а понякога фуркети, които тя беше забравила миналия четвъртък под подставката на часовника. Обядваха до камината на малка, украсена с палисандър масичка. Ема режеше, слагаше късчета в чинията му, като го обсипваше с всевъзможни гальовни думи, и се смееше със звънлив и безпътен смях, когато пяната на шампанското преливаше от тънката чаша върху пръстените по ръцете й. Те бяха така потънали в своето взаимно притежаване, че се мислеха в своя частна къща и че ще живеят там до смъртта си като двама вечно млади съпрузи. Те казваха „нашата стая, нашия килим, нашите кресла“, тя дори казваше „моите пантофи“, подарък от Леон, една нейна прищявка. Те бяха пантофи от розова коприна, по края с лебедов пух. Когато сядаше на коленете му, кракът й, станал така по-къс, висеше във въздуха и мъничкото й чехълче се държеше само на пръстите на босия й крак.

За първи път той вкусваше неизразимата прелест на изящните женски неща. Никога не бе срещал тая красота на думите, тая сдържаност в облеклото, тия пози на заспала гълъбица. Той се възторгваше от нейната душа и от дантелите на фустата й. От друга страна, нали тя беше жена от висшето общество и омъжена жена! Истинска любовница, значи!

Чрез многообразието на настроението си — мистично или весело, бъбриво, мълчаливо, буйно, отпуснато — тя извикваше в него хиляди желания, призоваваше инстинкти или спомени. Тя беше влюбената от всички романи, героиня на всички драми, неясната тя от всички томове стихове. Той познаваше на плещите й смолистия цвят на „Одалиската в банята“; тя носеше дългия корсаж на феодалните господарки; приличаше също на „Бледата жена от Барселона“, но над всичко тя беше цялата ангел.

Често, като я гледаше, нему се струваше, че душата му, устремявайки се към нея, се разлива като вълна около очертанието на нейната глава и привлечена, слиза в белотата на гърдите й.

Той сядаше на земята пред нея и сложил лакти на коленете си, гледаше я усмихнат, издал чело напред.

Тя се привеждаше към него и шепнеше като задъхана от опиянение:

— О, не помръдвай! Не говори! Гледай ме! Твоите очи излъчват нещо тъй сладостно, от което ми е толкова хубаво!

Тя го наричаше „дете“.

— Дете, обичаш ли ме?

И в бързината на неговите устни, които се издигаха до устата й, почти не чуваше отговора му.

Върху часовника имаше малък бронзов Купидон, който се глезеше, извил ръце под позлатена, гирлянда. Много пъти те му се смееха; ала когато трябваше да се разделят, всичко им се струваше сериозно.

Неподвижни един срещу друг, те повтаряха: