Другите почнаха да ядат; тя не яде; челото й гореше, клепачите я смъдяха и усещаше по кожата си леден студ. В главата си чувстваше пода на балния салон, подскачащ от ритмичните удари на хиляди танцуващи нозе. Сетне миризмата на пунша заедно с дима на пурите я замая. Тя загубваше свяст: занесоха я до прозореца.

Зазоряваше се и в бледото небе към Сент-Катрин растеше голямо пурпурно петно. Куршуменосивата река потръпваше от вятъра; по мостовете нямаше никой; фенерите гаснеха.

Тя се съвзе и помисли за Берта, която спеше далеч в стаята на бавачката си. Но мина една кола, натоварена с дълги железа, хвърляйки към стените на къщата оглушителен металически грохот.

Тя бързо се измъкна, свали костюма си, каза на Леон, че трябва да си отива и остана най-сетне сама в хотел „Булон“. Не можеше да понася нищо, дори и себе си. Искаше й се, излитайки като птиче, да отиде някъде много далеч, в неопетнени простори, за да си възвърне младостта.

Тя излезе, прекоси булеварда, площад Кошоаз и предградието, стигна до една не съвсем застроена улица, която се възвишаваше над градините. Вървеше бързо, чистият въздух я успокояваше; и постепенно тълпата, маските, кадрилите, полилеите, вечерята, ония жени — всичко изчезна като отвеяни мъгли. Сетне, като се върна в „Червен кръст“, тя се хвърли на леглото, в малката стаичка на втория етаж, дето бяха изображенията на „Кулата Нел“. В четири часа следобед Ивер я събуди.

Влизайки в къщи, Фелисите й показа зад часовника един сив лист. Тя прочете:

„В изпълнение на съдебното решение…“

Какво съдебно решение? Наистина предния ден бяха й донесли друг документ, какъвто тя не беше виждала; затова остана смаяна от думите:

„Заповед в името на краля, на закона и на правосъдието до госпожа Бовари…“

Тогава, като прескочи няколко реда, тя съзря:

„В срок от двадесет и четири часа.“ Значи, какво? „Да заплати пълната сума от осем хиляди франка.“ И дори по-долу имаше: „Ще бъде принудена да го стори с всички средства на закона, а в случая чрез опис и секвестър на мебелите и ценностите й.“

Какво да прави?… В двадесет и четири часа, утре! Льорьо, помисли тя, навярно пак иска да я уплаши, защото тя веднага разбра всичките му игри и целта на любезностите му. Онова, което я успокояваше, бе преувеличението на сумата. Ала поради покупките, които не плащаше, поради заемите, подписването на записи, след това подновяването на тия записи, които се увеличаваха при всяко ново просрочване, в края на краищата тя беше приготвила на господин Льорьо един капитал, който той с нетърпение очакваше за спекулациите си.

Тя отиде при него със самоуверен вид.

— Знаете ли какво ми се случи? Това навярно е шега!

— Не.

— Как така?

Той бавно се извърна и скръствайки ръце, каза:

— Мислите ли, миличка госпожо, че аз ще бъда от любов към бога до скончание, века ваш доставчик и банкер? Аз трябва да прибера вземанията си, бъдете справедлива!

Тя викна за размера на дълга.

— А, няма що! Съдът го е признал! Има решение. Това ви е съобщено! Освен това не съм аз, а Венсар.

— Не бихте ли могли…

— О, абсолютно нищо.

— Но… все пак… нека поговорим.

И тя започна да говори за несериозни неща; нищо не знаела… това било изненада…

— Кой ви е крив? — каза Льорьо, като се поклони насмешливо. — Докато аз се бъхтя като роб, вие добре прекарвате времето си.

— А, няма да ми четете морал!

— Това никога не вреди — отвърна той.

Тя стана малодушна, почна да му се моли и дори сложи хубавата си бяла ръка върху коленете на търговеца.

— Я ме оставете. Ще рекат, че искате да ме съблазните!

— Вие сте негодник! — възкликна тя.

— Е! Е! Много далеч отивате! — рече той със смях.

— Аз ще разправя какъв сте! Ще кажа на мъжа си…

— Добре, аз пък ще покажа на мъжа ви нещо!

И Льорьо измъкна от касата си разписката за хиляда и осемстотин франка, която тя му беше дала при сконтирането от Венсар.

— Мислите ли — добави той, — че клетият мил човек не ще разбере мъничката ви кражба?

Тя изведнъж грохна, по-съсипана, отколкото ако би я връхлетяло неочаквано нещастие. Той се разхождаше от прозореца до писалищната маса, като повтаряше непрекъснато:

— А! Аз ще му покажа… Ще му покажа…

После приближи до нея и със смекчен глас каза:

— Не е приятно, знам; но все пак никой не е умрял от това и тъй като само тоя начин ви остава да ми върнете парите…

— Но отгде да ги намеря? — каза Ема, като кършеше ръце.

— Хайде де! Имате толкова приятели!

И я гледаше тъй проницателно и тъй страшно, че тя потрепери чак до вътрешностите си.

— Обещавам ви — рече тя, — ще подпиша…

— Стигат ми вече вашите подписи!

— Ще продам още…

— Я оставете! — рече той, като сви рамене. — Нямате вече нищо!

И извика през прозорчето на дюкяна:

— Анет! Не забравяй трите отрязъка от № 14.

Слугинята дойде; Ема разбра и попита „каква сума трябва, за да спре всяко изпълнение“.

— Много е късно!

— Но аз ще донеса няколко хиляди франка, четвъртината, третината, почти цялата сума!

— Е, не, безполезно е!

Той лекичко я буташе към стълбата.

— Заклевам ви, господин Льорьо, още няколко дена срок.

Тя се разрида.

— Хайде, сега пък сълзи!

— Вие ме отчайвате!

— Не ща да зная — каза той, затваряйки вратата.

На следния ден, когато съдебният пристав г. Аран се яви заедно с двама свидетели у дома им, за да направи протокол за опис, тя се държа стоически. Започнаха от кабинета на Бовари и не описаха френологичната глава, която бе сметната за оръдие на професията му, но в кухнята преброиха чиниите, тенджерите, столовете, светилниците, а в нейната спалня — всичките дреболии по етажерката. Прегледаха роклите, бельото, тоалетния кабинет; и нейното съществуване до най-интимните му кътчета бе изложено изцяло пред погледите на тия трима души, подобно труп, който аутопсират.

Господин Аран, в тесен, закопчан чер фрак, с бяла връзка и с много стегнати щрипки на панталоните, повтаряше от време на време:

— Позволявате ли, госпожо? Позволявате ли?

Често възклицаваше:

— Прелестно!… Твърде хубавичко!

Сетне почваше пак да пише, като натопяваше перото си в роговата мастилница, която държеше в лявата ръка.

Като свършиха със стаите, качиха се на тавана. Тя имаше там едно шкафче, дето пазеше писмата на Родолф. Трябваше да го отвори.

— А, писма! — каза г. Аран със сдържана усмивка. — Но позволете! Аз трябва да се уверя, че там няма друго нещо.

И той понаведе книжата лекичко, като че искаше да изтърси наполеони. Тогава тя бе обзета от възмущение, като гледаше тая дебела ръка с червени пръсти, меки като плужеци, да пипа страниците, по които бе трептяло нейното сърце.

Най-сетне си отидоха! Фелисите се върна. Тя я бе пратила да бди, ако Бовари се върне, да го отдалечи оттука; и бързо настаниха в таванското помещение пазача по описа, който обеща, че ще стои там.

Вечерта Шарл й се стори угрижен. Ема го следеше с очи, пълни с тревога, като й се струваше, че вижда в бръчките на лицето му обвинение. Сетне, когато очите й се извърнаха към камината, украсена с китайски параван, към широките завеси, към креслата, с една дума, към всички тия неща, които бяха смекчили горчивината на нейния живот, обзе я угризение или по-скоро безкрайно съжаление, което възбуждаше страстта, вместо да я унищожи. Шарл спокойно разбъркваше жарта, прострял нозе върху преградката.

По едно време пазачът, който навярно се отегчаваше в скривалището си, вдигна лек шум.

— Някой като че ходи горе? — рече Шарл.

— Не! — отговори тя. — Едно от таванските прозорчета е останало отворено и вятърът го клати.

На другия ден, неделя, тя отиде в Руан, за да потърси всичките банкери, които знаеше по име. Те бяха извън града или пътуваха. Тя не се обезсърчи и от ония, които намери, поиска пари, като заявяваше, че й трябват и че ще ги върне. Някои от тях й се изсмяха в лицето; всички отказаха.