После тя разглеждаше жилището, отваряше чекмеджетата, вчесване се с неговия гребен и се оглеждаше в огледалото за бръснене. Често дори слагаше между зъбите си мундщука на голямата лула, която беше на нощната масичка между лимоните и късчетата захар до шише с вода.

Сбогуването им траеше четвърт час. Тогава Ема се разплакваше: искаше й се никога да не напуска Родолф. Нещо по-силно от нея я тласкаше към него, така че един ден, когато дойде неочаквано, той сбърчи лице като човек, комуто е неприятно.

— Какво ти е? — попита тя. — Болен ли си? Кажи ми!

Най-сетне със сериозен израз той й заяви, че посещенията й ставаха неблагоразумни и че тя се компрометира.

Постепенно страховете на Родолф обзеха и нея. Отначало любовта я опиваше и тя не мислеше за нищо извън нея. Но сега, когато бе станала необходима за живота й, тя се страхуваше да не изгуби нещо от нея или дори да не бъде смутена. Когато се връщаше от него, тя хвърляше наоколо тревожни погледи, следейки всяка фигура, която се очертаваше на хоризонта, и всяко таванско прозорче в градчето, отдето биха могли да я съгледат. Вслушваше се в стъпките, във виковете, в шума на ралата; и се спираше, по-бледа и по-трепетна от листата на тополите, които се люлееха над главата й.

Една сутрин, когато се връщаше така, стори й се изведнъж, че вижда дълго дуло на карабина, която сякаш се целеше в нея. То се подаваше полегато над ръба на бъчва в края на един ров. Едва незагубила съзнание от ужас, Ема все пак продължи да върви напред, а от бъчвата излезе мъж като ония дяволи с пружина, които изскачат от кутиите. Той беше със закопчани до коленете гетри, с фуражка, нахлупена на очите, устните му бяха посинели от студ, а носът червен. Беше капитан Бине, който дебнеше диви патици.

— Трябваше да се обадите отдалеч! — извика той. — Когато виждате пушка, винаги трябва да предупреждавате.

С това бирникът се мъчеше да скрие страха, който го беше обзел, защото с постановление на префекта ловът на патици освен в лодка беше забранен, и г. Бине, макар да уважаваше законите, сега ги беше нарушил. Затова всяка минута му се счуваше, че иде полският пазач. Но тая тревога възбуждаше удоволствието му и когато стоеше в бъчвата, той се възхищаваше от щастието и от хитростта си.

Когато съгледа Ема, стори му се, че се облекчава от голямо бреме и веднага почна разговор:

— Не е горещо. Щипе!

Ема не отговори. Той продължи:

— Вие много рано сте излезли?

— Да — каза тя, като се запъна, — ида от дойката, дето е детето ми.

— А, много добре! Много добре! А аз, както ме виждате, от зори съм тук; но времето е толкова мръсно, че ако патицата не се набоде на пушката…

— Довиждане, господин Бине — прекъсна го тя, като му обърна гръб.

— Ваш покорен слуга, госпожо — отвърна той сухо.

И отново влезе в бъчвата си.

Ема се разкайваше, че тъй внезапно остави бирника. Несъмнено той ще почне да прави неблагоприятни предположения. Историята за дойката беше най-лошото извинение, защото всички в Йонвил знаеха, че малката Бовари от една година е при родителите си. Освен това насам не живееше никой; тоя път водеше само за Юшет; така че Бине трябва да е отгатнал отде идеше тя и нямаше да мълчи, ще дрънка, това е сигурно! Чак до вечерта тя измъчваше ума си с всички планове за лъжите, които можеха да се измислят, и пред очите й беше непрекъснато тоя глупак с чанта за дивеч.

След вечеря Шарл, като я видя угрижена, поиска за развлечение да я заведе у аптекаря и първият човек, когото тя видя в аптеката, беше пак той, бирникът! Той се бе изправил пред тезгяха, озарен от светлината на червеното стъклено кълбо, и говореше:

— Дайте ми, моля ви се, половин унция витриол.

— Жюстен — извика аптекарят, — я донеси ацидум сулфурикум.

Сетне се обърна към Ема, която искаше да се качи горе в стаята на госпожа Оме:

— Не, стойте, не си правете тоя труд, тя ще слезе. Стоплете се в това време до печката… Извинете…

Добър ден, докторе (защото аптекарят много обичаше да произнася думата доктор, сякаш когато я казваше другиму, и върху него самия се отразяваше част от блясъка, който той виждаше в нея)… Но внимавай да не събориш хаваните! Върви по-добре донеси столове от малката стая; нали знаеш, че креслата в салона не бива да се разместват.

И за да сложи на мястото му своето кресло, Оме бързо излезе иззад тезгяха, когато Бине му поиска половин унция захарна киселина.

— Захарна киселина ли? — отвърна аптекарят презрително. — Не познавам такова нещо, не ми е известно. Да не би да искате оксалова киселина? Оксалова, нали?

Бине му обясни, че му трябвало нещо разяждащо, за да си направи сам меден разтвор, с който да очисти от ръжда разни ловни принадлежности. Ема потръпна. Аптекарят каза:

— Наистина времето не е благоприятно поради влагата.

— И все пак — отвърна бирникът с хитър израз на лицето — има хора, на които то не пречи.

Ема се задушаваше.

— Дайте ми още…

„Та той никога няма да си отиде!“ — помисли тя.

— Половин унция колофон и терпентин, четири унции жълт восък и унция и половина животински сажди, моля ви се, за да изчистя лакираната кожа на ловджийските ми прибори.

Аптекарят беше почнал да реже восъка, когато влезе госпожа Оме с Ирма на ръце, Наполеон до нея и Атали подире й. Тя седна на плюшената пейка до прозореца, момчето се настани на една табуретка, а по-голямата му сестра почна да се върти около кутия с джинджифил до татко си. Той пълнеше фунийки и запушваше стъкла, лепеше етикети и правеше пакети. Около него всички мълчаха и само от време на време се чуваше издрънкване на грамовете във везните и тихият глас на аптекаря, който с няколко думи даваше съвети на ученика си.

— Как е малката? — попита неочаквано госпожа Оме.

— Тихо! — извика мъжът й, който пишеше цифри в дневника.

— Защо не я доведохте? — продължи тя полугласно.

— Шт! Шт! — каза Ема, като посочи с пръст аптекаря.

Но Бине, погълнат от четенето на сметката, навярно нищо не бе чул. Най-после той си отиде. Тогава, облекчена, Ема въздъхна дълбоко.

— Как тежко дишате! — каза госпожа Оме.

— Ах, защото е горещо — отговори тя.

На другия ден те решиха да организират срещите си; Ема искаше да подкупи слугинята си с някакъв подарък; но по-добре щеше да бъде да намерят в Йонвил някоя къща за срещи. Родолф обеща да потърси.

През цялата зима три-четири пъти в седмицата той идваше по тъмно в градината. Ема беше измъкнала нарочно ключа от вратичката, за който Шарл мислеше, че е загубен.

За да й съобщи, че е дошъл, Родолф хвърляше шепа пясък върху щорите. Тя изведнъж скачаше; но понякога трябваше да чака, защото Шарл имаше манията да бъбри до камината и не свършваше. Нетърпението я разкъсваше; ако можеха, очите й биха го хвърлили от прозореца. Най-после тя започваше нощния си тоалет; после вземаше книга и продължаваше много спокойно да чете, сякаш четенето я забавляваше. Но Шарл, който беше легнал вече, я викаше.

— Ела най-после, Ема — думаше той, — време е.

— Да, ще дойда! — отговаряше тя.

Но тъй като свещите светеха право в очите му, той се обръщаше към стената и заспиваше. Със затаен дъх тя се измъкваше, усмихната, трепетна, необлечена.

Родолф имаше голяма наметка. Той я завиваше цяла в нея, хващаше я през кръста и без да продума, я водеше в дъното на градината.

Седяха в беседката на същата пейка от гнили вършини, на която някога през летните вечери Леон я гледаше тъй влюбено. Сега тя почти не мислеше за него.

Звездите блестяха през безлистните клони на жасмина. Те чуваха реката, която течеше зад тях, и от време на време как изпращяваха по брега сухите тръстики. В тъмнината тук-там изпъкваха едри сенки и навремени, трепвайки в едно и също движение, те се възправяха и навеждаха като безкрайни черни вълни, които прииждаха, за да ги залеят. Нощният студ ги караше да се притискат един до друг; въздишките на устните им се струваха по-силни; очите, които едвам съзираха, им изглеждаха по-големи и сред тишината имаше думи, казвани съвсем тихо, които падаха в душите им с кристална звучност и се отразяваха там с многократни трептения.