Ала при думите: „Нима нашите съдби не са съединени?“ тя отговори:

— О, не! Вие го знаете. Това е невъзможно.

Тя стана да си върви. Той я хвана за китката. Тя се спря. Сетне, след като няколко минути го гледа с влюбен и съвсем влажен поглед, каза живо:

— Ах, слушайте, нека не говорим вече за това… Де са конете? Да се връщаме.

Той направи жест на гняв и досада. Тя повтори:

— Де са конете? Де са конете?

Тогава, усмихнат със странна усмивка, с втренчени очи и стиснати зъби, той пристъпи към нея с разтворени ръце. Разтреперана, тя се дръпна назад. И промълви:

— О, вие ме плашите! Измъчвате ме! Да си вървим.

— Щом трябва — отвърна той, като промени лицето си.

И веднага отново стана почтителен, ласкав, плах. Тя го взе под ръка. Тръгнаха обратно. Той каза:

— Какво ви стана? Защо? Не можах да разбера. Вие несъмнено сте се излъгали! В моята душа вие сте като мадона върху пиедестал. На високо, здраво и неопетнено място. Но вие сте ми необходима, за да живея. Потребни ми са вашите очи, вашият глас, вашите мисли. Бъдете моя приятелка, моя сестра, мой ангел!

И като протегна ръка, обви с нея кръста й. Тя слабо се опита да се освободи. Така той я подкрепяше, като вървяха.

Но чуха двата коня, които хрупаха зеленина.

— О, още малко! — каза Родолф. — Да не тръгваме? Останете!

Той я увлече по-далеко, към малко езеро, гдето водни треви се зеленееха върху вълните. Между тръстиките се виждаха неподвижни повехнали водни лилии. От шума на стъпките им в тревата заскачаха подплашени жаби.

— Лошо правя, лошо правя — повтаряше тя. — Луда съм, че ви слушам.

— Защо?… Ема! Ема!

— О, Родолф!… — каза бавно младата жена, като се отпусна на рамото му.

Платът на роклята й се закачи за кадифето на неговата дреха. Тя отметна назад бялата си шия, напрегната от въздишки, и цяла в сълзи, изнемогнала, като потрепери дълго и закри лице, тя се отдаде.

Сенките на вечерта се спускаха; слязло на хоризонта, слънцето проникваше между клоните и ослепяваше очите й. Тук-там наоколо й в листата или на земята трептяха светли петна, като че ли прелитащи колибри бяха разпилели перата си. Тихо бе навсякъде; от дървесата сякаш се излъчваше някаква нежност; тя усещаше сърцето си, което бе почнало отново да бие, й кръвта си, която минаваше през тялото й като млечен поток. Тогава съвсем далеко, отвъд гората, от други хълмове, чу някакъв неясен и продължителен вик, някакъв глас, който се носеше провлачено, и тя мълчаливо слушаше как той се прелива като музика в последните трепети на развълнуваните й нерви. Родолф с пура между зъбите поправяше с джобното си ножче единия от двата повода, който беше скъсан.

Върнаха се в Йонвил по същия път. Видяха отново в калта следите на конете си, един до друг, и същите храсти, същите камъни в тревата. Нищо около тях не бе се изменило; а за нея все пак бе се случило нещо много по-значително, отколкото ако планините се бяха преместили. От време на време Родолф се навеждаше, вземаше ръката й и я целуваше.

Тя беше прелестна на кон! Изправена в аления залез, с тънката си снага, с коляно, прегънато на гривата на коня, и леко заруменяла от чистия въздух.

Когато влязоха в Йонвил, тя разигра коня си по уличната настилка. Хората я гледаха от прозорците.

На вечерята мъжът й намери, че изглежда добре; но когато я попита за разходката й, тя се престори, че не го чува; остана мълчалива, облакътена до чинията си между двете запалени свещи.

— Ема! — каза той.

— Какво?

— Днес следобед се отбих у господин Александър; той има една стара кобила, още доста хубава, само с малко изтъркана на коленете кожа, и уверен съм, че можем да я купим за стотина екю… — И добави: — И като мислех, че ще ти бъде приятно, аз я взех… купих я… Добре ли съм направил? Кажи ми!

Тя кимна с глава в знак на съгласие и след четвърт час попита:

— Ще излизаш ли тая вечер?

— Да. Защо?

— О, нищо, нищо, драги.

И щом се отърва от Шарл, тя се качи в стаята си и се заключи.

Отначало беше като замайване, тя виждаше дървесата, пътищата, рововете, Родолф и още усещаше прегръдките му, а листата трептяха и тръстиките свиреха.

Но когато се видя в огледалото, тя се учуди от лицето си. Никога очите й не бяха изглеждали тъй големи, тъй черни, нито с такава дълбочина. Нещо неуловимо тънко, разляно по цялото й лице, я преобразяваше.

Тя си повтаряше: „Имам любовник, любовник!“, наслаждавайки се от тая мисъл, също както би се наслаждавала от мисълта, че преживява ново съзряване. Значи, ще изпита най-сетне тия любовни радости, тая треска на щастие, които беше се отчаяла да чака. Тя навлизаше в нещо чудесно, дето всичко щеше да бъде страст, унес, опиянение; някаква синкава безкрайност я обграждаше, високите върхове на чувствата искряха под мислите й и делничното й съществуване се мяркаше само далеч, съвсем долу, в мрака, в интервалите между тия висоти.

Тогава тя си спомни героините от книгите, които беше чела, и лиричният легион на тия неверни жени запя в паметта й със сестрински гласове, които я омагьосваха. Тя самата ставаше като действителна част от тоя въображаем свят и осъществяваше дългите мечти на своята младост, като смяташе, че е от оня тип влюбени, на които толкова бе завиждала. От друга страна, Ема изпитваше и задоволство от отмъщение. Малко ли беше страдала? Но сега тя тържествуваше и дълго сдържаната любов бликаше цяла в радостен кипеж. Тя й се наслаждаваше без угризения, без безпокойство, без смут.

Следният ден мина в нова сладост. Те си размениха клетви. Тя му разказа тъгите си, Родолф я прекъсваше с целувки; и гледайки го с полузатворени клепки, тя го караше да я назовава пак по име и да й повтаря, че я обича. Както вчера, то беше пак в гората, в една дърварска колиба. Стените й бяха от слама, а покривът беше толкова нисък, че трябваше да седят наведени. Бяха един срещу друг на легло от сухи листа.

От тоя ден почнаха да си пишат редовно всяка вечер. Ема занасяше писмото си в дъното на градината, близо до реката, в една пукнатина на терасата. Родолф идваше да го вземе и оставяше друго, което й се струваше извънредно кратко.

Една сутрин, когато Шарл излезе преди съмване, тя бе обзета от прищявката да види веднага Родолф. До Юшет можеше да се отиде бързо, да се остане там един час и да се върне в Йонвил, докато всички още спят. Тая мисъл я накара да се задъха от страст; скоро тя се озова сред ливадите, гдето вървеше с бързи стъпки, без да поглежда назад.

Почваше да съмва. Ема позна отдалече къщата на любовника си, с двата ветропоказателя като лястовичи опашки, които се изрязваха черни сред бледата дрезгавина.

Зад двора на чифлика имаше помещение за живеене, което навярно беше замъкът. Тя влезе там така, като че стените сами се разтваряха пред нея. Висока, права стълба водеше към коридора. Ема завъртя дръжката на една врата и изведнъж съзря в дъното на стаята мъж, който спеше. Беше Родолф. Тя извика.

— Ти! Ти! — повтаряше той. — Как можа да дойдеш? Ах, роклята ти е измокрена!

— Обичам те! — отговори тя и обви с ръце шията му.

Тъй като тая първа дързост излезе сполучлива, сега всеки път, когато Шарл излизаше рано сутрин, Ема бързо се обличаше и крадешком слизаше през площадката, която водеше към брега на реката.

Но когато дъската, по която минаваха кравите, беше махната, тя трябваше да върви до стените покрай реката; стръмният бряг беше плъзгав; за да не падне, се хващаше за китките повехнали цветя. Сетне прекосяваше разораните нивя, в които се препъваше и затъваше, а тънките й обувки едва се измъкваха. Кърпата на главата й мърдаше от вятъра сред ливадите; тя се страхуваше от воловете, почваше да тича; пристигаше запъхтяна, с румени бузи и цяла излъхваше свежия мирис на мъзга, на злак и на чист въздух. По това време Родолф още спеше. Сякаш пролетна утрин влизаше в стаята му.

През жълтите завеси на прозорците меко се промъкваше тежка златиста светлина. Ема се движеше пипнешком и премигваше, а капките роса по косите й блестяха като топазен ореол около цялото й лице. Родолф, разсмян, я привличаше и я притискаше до сърцето си.