И поглеждайки ту листа хартия, ту старата жена, той повтаряше с бащински тон:

— Елате по-близо, елате по-близо!

— Глуха ли сте? — каза Тюваш, като скочи от креслото си.

И закрещя на ухото й:

— Петдесет и четири годишна служба! Сребърен медал! Двадесет и пет франка! Това е за вас.

Сетне, когато получи медала, тя го погледна. Тогава по лицето й се разля блажена усмивка и като си отиваше, чуха я как промълви:

— Ще го дам на нашия кюре, за да ми чете молитви.

— Какъв фанатизъм! — провикна се аптекарят, като се наведе към нотариуса.

Заседанието бе свършено; тълпата се пръсна; и сега, след като речите бяха прочетени, всеки заемаше отново мястото според положението си и всичко се връщаше в обикновеното си корито: господарите нагрубяваха ратаите, а те биеха говедата — тия равнодушни триумфатори, които се връщаха в оборите си със зелени венци между рогата.

През това време националните гвардейци се бяха качили на първия етаж на кметството с набучени на щиковете хлебчета, а дружинният барабанчик носеше кошница с бутилки. Госпожа Бовари хвана Родолф под ръка; той я заведе до къщи; те се разделиха пред тяхната врата; после той се поразходи сам из полето, докато дойде време за банкета.

Угощението беше продължително, шумно, лошо уредено; хората бяха толкова натясно, че едва можеха да мръднат лакти, а тесните дъски, които служеха за пейки, щяха да се счупят от тежестта на сътрапезниците. Ядяха здравата. Всеки гледаше да получи всичко, което му се падаше за вноската. По всички чела течеше пот; и над масата между окачените лампи плуваше белезникава пара като мъглица над река в есенно утро. Родолф, облегнал гръб от платнището на палатката, така се бе замислил за Ема, че не чуваше нищо. Зад него слугите трупаха по тревата нечистите чинии, съседите му го заговорваха, той не им отговаряше; пълнеха чашата му, а някаква тишина застилаше мислите му, макар че глъчката растеше. Той мечтаеше за онова, което тя бе казала, и за формата на устните й; като в магическо огледало нейното лице сияеше върху металическите плочки по войнишките фуражки; гънките на роклята й се спускаха покрай стените и в перспективата на бъдещето се редяха несвършващи дни на любов.

Вечерта през време на бенгалския огън той пак я видя; но тя беше с мъжа си, с госпожа Оме и с аптекаря, който много се безпокоеше поради опасността от паднали някъде ракети и постоянно оставяше компанията, за да дава съвети на Бине.

Пиротехническите неща, пратени на адреса на господин Тюваш, от прекомерна предпазливост бяха поставени в неговия зимник; затова овлажнелият барут не се възпламеняваше и главният номер, който трябваше да изобразява дракон, захапал опашката си, напълно пропадна. От време на време излиташе някоя жалка римска свещ; тогава зяпналата тълпа надаваше вик, в който се смесваха писъците на жените, гъделичкани в тъмното. Ема беше мълчалива и се притискаше леко към рамото на Шарл; сетне с дигната брадичка следеше в черното небе светещите бразди на ракетите. Родолф я съзерцаваше под светлината на запалените лампиони. Постепенно те угаснаха, запалиха се звездите. Поръсиха няколко капки дъжд. Тя върза шалче на непокритата си глава.

В тоя миг колата на съветника излезе от странноприемницата. Кочияшът, който беше пиян, изведнъж заспа; и отдалеч над кожения покрив се виждаше как едрото му тяло се клати ту вдясно, ту вляво между двата фенера според люлеенето на пружините.

— Наистина — каза аптекарят — би трябвало да се вземат строги мерки против пиянството! Аз бях казал, че всяка седмица трябва да се вписват ad hoc25 върху специално табло на вратата на кметството имената на всички, които са се тровили през седмицата с алкохол. Освен това от гледище на статистиката бихме имали нещо като явен летопис, с който при нужда бихме… Но извинете.

И той се затече пак при капитана.

Капитанът се връщаше в къщи. Той отиваше при струга си.

— Не би било зле може би — каза му Оме — да изпратите някого от вашите хора или да отидете и вие сам…

— Оставете ме най-сетне на мира — отговори бирникът, — няма нищо!

— Успокойте се — каза аптекарят, когато се върна при приятелите си. — Бине ме увери, че са взети мерки. Ни едно огнено езиче няма да падне. Помпите са пълни. Да вървим да спим.

— Наистина имам нужда от сън — отвърна госпожа Оме, която здравата се прозяваше. — Но все пак тоя празничен ден беше много хубав!

Родолф повтори с тих глас и с нежен поглед:

— О, да, много хубав!

И като се сбогуваха, всеки си тръгна.

Два дена по-късно „Руански фенер“ помести голяма статия за събора. Още на другия ден Оме я написа с голямо вдъхновение.

„За какво бяха тия украшения, тия цветя, тия гирлянди? За къде бързаше тая тълпа като вълни от побесняло море под пороя на тропическото слънце, което изливаше горещината си върху нашите угари?“

По-нататък той говореше за положението на селяните. Наистина правителството правело много неща за тях, но това не стигало. „Смелост! — викаше той. — Необходими са хиляди реформи, нека ги извършим.“ После, описвайки пристигането на съветника, той не бе забравил да спомене за „войнствения изглед на нашата милиция“ и „за нашите тъй пъргави селянки“, нито за плешивите старци, „един вид патриарси, които присъстваха тук и някои от които, остатъци от безсмъртните ни фаланги, усещаха още как затуптяват сърцата им при мъжествения звук на барабаните“. Той споменаваше себе си измежду първите членове на журито и дори напомняше в една бележка, че аптекарят г. Оме беше пратил на времето си до земеделското дружество едно изложение за сидъра. Когато стигаше до раздаването на наградите, той описваше с дитирамбични изрази радостта на наградените. „Баща прегръщаше сина си, брат брат си, съпруг съпругата си. Не един показваше с гордост скромния си медал и завърнал се в къщи при добрата си стопанка, той без друго със сълзи на очи го е окачил на скромната стена на своята колиба.“

„Към шест часа по-важните лица от присъстващите на празненството бяха събрани на банкет, уреден в ливадата на г. Лиежар. Тук през всичкото време царуваше най-голяма сърдечност. Произнесени бяха разни наздравици: г. Лийовен пи за монарха, г. Тюваш — за префекта, г. Оме — за промишлеността и изкуствата, които са две сестри, г. Леплишей — за мелиорациите! Вечерта въздухът изведнъж бе озарен от бляскав фойерверк. Човек би казал, че е същински калейдоскоп, истински оперен декор и за миг нашето малко селище можеше да помисли, че е пренесено в някой сън от «Хиляда и една нощ».

Нека отбележим, че нито едно неприятно събитие не смути това семейно празненство.“

И бе добавил:

„Личеше само отсъствието на духовенството. Несъмнено духовниците по-иначе разбират прогреса. Ваша воля, господа лойоловци!“

Изтекоха шест седмици. Родолф не дойде. Най-сетне една вечер той се яви.

На другия ден след събора той си бе казал:

„Не бива да отивам у тях толкова скоро, ще бъде грешка.“

И в края на седмицата замина на лов. След лова помисли, че е много късно, а сетне разсъди по следния начин:

„Ако тя още от първия ден ме е обикнала, от нетърпение да ме види трябва още повече да ме обича! И тъй, да продължаваме!“

И разбра, че сметката му била добра, когато влизайки във всекидневната, забеляза, че Ема побледня.

Тя беше сама. Денят гаснеше. Малките муселинови завеси над стъклата сгъстяваха здрача и позлатата на барометъра, върху който падаше слънчев лъч, запалваше блясъци в огледалото между очупените клони на полипа.

Родолф остана прав; Ема едва отговори на първите му поздравителни думи.

— Имах работа — каза той. — Бях болен.

— Тежко ли? — извика тя.

— Не бях болен! — отвърна Родолф, сядайки на табуретката до нея. — Но не исках да дойда у вас…

— Защо?

— Не отгатвате ли?

Той я погледна пак, но тъй буйно, че тя се изчерви и наведе глава. Той поде: