Родолф се беше доближил до Ема и й каза тихо и бързо:
— Нима това съзаклятие на обществото не ви възмущава? Има ли поне едно чувство, което да не се осъжда от него? Най-благородните инстинкти, най-чистите симпатии са преследвани, клеветени и когато най-после две души се срещнат, всичко е организирано така, че да не могат да се съединят. И все пак те ще се опитват, ще разперят крила, ще се зоват една друга. О, все едно, рано или късно, след шест месеца или след десет години, те ще се съединят, ще се обикнат, защото съдбовността иска това и защото те са родени една за друга!
Сега ръцете му бяха скръстени на коленете и дигнал лице към Ема, той я гледаше отблизо втренчено. Тя различаваше в очите му малки златни лъчи, които светеха около черните зеници, и дори усещаше мириса на помадата, от която косата му лъщеше. Тогаз някакво отмаляване я обзе, спомни си оня виконт, с когото бе танцувала валс във Вобиесар и чиято брада издъхваше като тая коса мириса на ванилия и лимон; и несъзнателно тя полузатвори клепки, за да може по-добре да го вдъхва. Но като мръдна, за да се изправи на стола си, далеч, съвсем в края на кръгозора, съзря стария дилижанс „Лястовицата“, който бавно слизаше откъм Льо, влачейки след себе си като къдраво перо дълъг облак прах. Със същата тая жълта кола Леон толкова често се бе връщал при нея; и по същия този път той си бе заминал завинаги! Стори й се, че го вижда отсреща, на неговия прозорец, после всичко се размеси, минаха облаци; стори й се, че тя още се върти във валса в ръцете на виконта под светлината на полилеите и че Леон не е далеч, че ще дойде… А в същото време продължаваше да усеща главата на Родолф до себе си. Сладостта на това усещане се вмъкваше в някогашните й желания и като зрънца пясък, понесени от вятъра, те се въртяха в нежния облак от благоухание, който обгръщаше душата й. На няколко пъти тя широко разтваряше ноздрите си, за да вдиша свежестта на бръшляна около корнизите. Свали ръкавиците си, избърса ръце; после почна да си вее с носната кърпичка и през туптенето на слепите си очи чуваше мълвежа на тълпата и гласа на съветника, който четеше фразите си като молитва.
Той казваше:
— „Продължавайте! Бъдете настойчиви! Не слушайте нито внушенията на рутината, нито прибързаните съвети на смелия емпиризъм! Полагайте усилия преди всичко за подобряване на почвата, за доброто наторяване, за развитието на конските, говеждите, овчите и свинските породи. Нека тия събори бъдат за вас мирни арени, гдето онзи, който излиза от тях като победител, ще протегне ръка на победения и ще се побратимява с него с надеждата за по-добър успех! А вие, почтени служители, скромни ратаи, чийто тежък труд никое правителство до днес не е зачело, елате да получите наградите за мълчаливите си добродетели и бъдете уверени, че отсега нататък държавата е насочила очите си към вас, че тя ще уважи справедливите ви искания и ще облекчи, доколкото зависи от нея, товара на вашите тежки жертви!…“
След това г. Лийовен седна; г. Дерозрей стана и започна друга реч. Неговото слово не бе може би толкова цветисто както речта на съветника, но се отличаваше с по-положителен характер на стила, т.е. с по-специални познания и по-високи съображения. Затова похвалите към правителството заемаха в него по-малко място, а повече религията и земеделието. Тая реч изтъкваше връзката между едното и другото и как те винаги са сътрудничили на цивилизацията. Родолф приказваше с госпожа Бовари за мечти, за предчувствия, за магнетизъм. Връщайки се към люлката на обществата, ораторът рисуваше ония диви времена, когато хората са се хранили с жълъди и са живели вдън горите. После те изоставили животинските кожи, облекли се в плат, изорали бразди, насадили лозя. Дали е било за добро и не е ли имало в това откритие повече неудобства, отколкото изгоди? Господин Дерозрей си задаваше сам този въпрос. От магнетизма Родолф постепенно мина към родството на душите и докато г. председателят споменаваше за Цинцинат и неговия плуг, за Диоклетиан, който сеел зеле, и за китайските императори, които започвали годината със засяване, младият човек обясняваше на младата жена, че това неотразимо привличане води началото си от някое предишно съществуване.
— Ето на, ние — казваше той — защо се запознахме? Коя случайност пожела това? То е, защото несъмнено през отдалечението нашите особени склонности са ни тласкали един към друг като две реки, които текат, за да се слеят.
И той хвана ръката й; тя не я отдръпна.
— „За добра обща земеделска работа!“ — извика председателят.
— Неотдавна например, когато дойдох у вас…
— „На господин Бизе от Кенкампоа.“
— Знаех ли, че ще ви придружа?
— „Седемдесет франка!“
— Сто пъти исках да се отделя, а вървях с вас, останах.
— „Торове.“
— Както ще остана довечера, утре, другиден, през целия си живот!
— „На господин Бизе от Кенкампоа.“
— Защото никога не съм срещал в обществото някого с толкова съвършен чар.
— „На господин Бен от Живри-Сен-Мартен!“
— И аз ще запазя спомен за вас.
— „За мериносов овен…“
— Но вие ще ме забравите, аз ще отмина като сянка.
— „На господин Бело от Нотр-Дам…“
— О, нали ще остана мъничко във вашите мисли, във вашия живот?
— „Свинска порода, равни награди: на господа Лерис Кюламбур шестдесет франка!“
Родолф стискаше нейната ръка, усещаше, че е съвсем гореща и че трепери като хваната гургулица, която се опитваше да хвръкне отново; но дали защото искаше да я дръпне, или защото отговори на това стискане, тя мръдна пръстите си; той викна:
— О, благодаря! Вие не ме отблъсвате! Вие сте добра! Вие разбирате, че съм ваш! Позволете да ви гледам, да ви съзерцавам!
Вятърът, който нахлу през прозореца, набръчка покривката на масата, а долу по площада всички големи шапчици на селянките се повдигаха като крила на бели пеперуди, които се размърдват.
— „Употреба на кюспе от маслодайни семена“ — продължаваше председателят.
Той бързаше:
— „Фламандски тор, отглеждане на лен, отводняване, дългосрочни договори за наем, ратайски труд.“
Родолф вече не говореше. Те се гледаха. Пресъхналите им устни тръпнеха от върховно желание; и пръстите им отпаднало, без усилие се сплетоха.
— „Катрин-Никес-Елизабет Льору от Састола-Гериер за петдесет и четири годишна служба в един и същ чифлик сребърен медал, награда двадесет и пет франка!“
— Де е Катрин Льору? — повтори съветникът.
Тя не се показваше и се чуха гласове, които шепнеха:
— Върви де!
— Не.
— Наляво!
— Не се бой!
— Ах, колко е глупава!
— Но най-сетне тук ли е тя? — извика Тюваш.
— Да!… Ето я!
— Нека приближи де!
Тогава на естрадата излезе дребна стара жена, която се държеше боязливо и сякаш се бе свила в своето облекло. На нозете си имаше груби дървени обувки, а около кръста — голяма синя престилка. Слабото й лице, обградено от шапчица без ръб, беше по-набръчкано от повехнала ябълка-ренета, а ръкавите на червената й блуза покриваха две дълги ръце с възлести стави. Прахът от хамбарите, содата от прането и мазнотиите от вълната така ги бяха покрили с кора, напукали и втвърдили, че изглеждаха мръсни, макар да бяха измити с чиста вода; от това, че постоянно бяха работили, те стояха полуотворени, сякаш сами свидетелстваха за толкова изтърпени страдания. В израза на лицето й имаше някаква монашеска строгост. Никаква тъга или разнеженост не смекчаваше тоя безцветен поглед. От общуването си с животните тя бе усвоила тяхната мълчаливост и спокойствие. За пръв път се виждаше сред такова многобройно общество. И вътрешно уплашена от знамената, барабаните, от господата във фракове и от почетния кръст на съветника, тя стоеше съвсем неподвижна, не знаейки да излезе ли напред, или да избяга, както и защо тълпата я натиска и защо членовете на журито й се усмихват. Тъй бе застанало пред тия цъфтящи буржоа това половинвековно робуване.
— Елате по-близо, уважаема Катрин-Никес-Елизабет Льору! — каза господин съветникът, който бе взел от председателя списъка на наградените.
