— „Господа, нека ми бъде позволено първо (преди да ви занимая с предмета на днешното събрание и това мое чувство, уверен съм, ще бъде споделено от всички ви), нека ми бъде позволено, казвам, да отдам справедливост на върховната власт, на правителството, на монарха, господа, на нашия владетел, на тоя любим крал, за когото никой клон на общото или частно благо не е чужд и който управлява едновременно с такава твърда и такава мъдра ръка колесницата на държавата, сред непрестанните опасности на бурното море, знаейки обаче да наложи зачитането на мира, както и на войната, на индустрията, на търговията, на земеделието и на изкуствата.“

— Би трябвало да се дръпна малко назад — каза Родолф.

— Защо? — попита Ема.

Но в тоя миг гласът на съветника се издигна до необикновено висок тон. Той декламираше:

— „Мина вече времето, господа, когато гражданските раздори окървавяваха нашите обществени площади, когато собственикът, търговецът, дори работникът, заспивайки вечер мирен сън, трепереха, че могат да бъдат събудени неочаквано от тревожните камбани, когато най-разрушителните начала дръзко подравяха основите…“

— Защото могат да ме видят отдолу — поде Родолф. — После ще трябва две седмици да се извинявам и каквото лошо име имам…

— О, вие сам се клеветите — каза Ема.

— Не, не, отвратително е, кълна ви се.

— „Но, господа — продължи съветникът, — ако, отблъсквайки от спомена си тия мрачни картини, обърна очи към днешното състояние на нашето хубаво отечество, какво виждам? Навсякъде цъфтят търговията и изкуствата; навсякъде — нови съобщителни пътища като нови артерии в тялото на държавата създават нови връзки; нашите големи производителни центрове са подновили дейността си; религията, по-закрепнала, се усмихва на всички сърца; нашите пристанища са пълни, доверието се възражда и Франция най-после си отдъхва!…“

— Ала — добави Родолф — от гледище на обществото те може би имат право.

— Как така? — запита тя.

— Ами как! — каза той. — Нима не знаете, че има души, които непрестанно се терзаят? Тям са потребни последователно мечтания и действия, най-чисти страсти, най-бесни наслади и затова се хвърлят във всички възможни фантазии, в безумия.

Тогава тя го погледна така, както се гледа пътник, който е минал през необикновени страни, и поде:

— Ние, клетите жени, нямаме дори това развлечение.

— Тъжно развлечение, защото в него няма щастие.

— Но мигар щастието може да се намери? — попита тя.

— Да, някой ден го срещаме — отговори той.

— „И вие разбрахте това — казваше съветникът. — Вие, земеделци и полски работници, вие, мирни пионери на чисто цивилизаторско дело, вие, хора на прогреса, хора на нравствеността, вие разбрахте, казвам, че политическите бури са наистина по-опасни от атмосферните сътресения…“

— Някой ден го срещаме — повтори Родолф, — някой ден неочаквано, когато вече сме се отчаяли. Тогава кръгозорът се разкрива и сякаш някакъв глас извиква: „Ето го!“ И човек изпитва необходимостта да изповяда на това лице живота си, да му даде всичко, да му пожертва всичко! Те не се обясняват, те се отгатват. Те са се виждали в сънищата си. (И той я гледаше.) Най-после това съкровище, което толкова сте търсили, е тук, пред вас; то свети, то искри. Но вие още се съмнявате, още не се решавате да му вярвате; вие оставате ослепени от него като човек, който излиза от мрак на светлина.

И довършвайки тази фраза, Родолф придружи с жестове думите си. Той прекара ръка по лицето си като човек, който загубва свяст; после я отпусна върху ръката на Ема. Тя дръпна своята. Но съветникът все още четеше:

— „И кой би се учудил от това, господа? Само оня, който е толкова сляп, толкова затънал (не се боя да го кажа), толкова затънал в предразсъдъците на един друг век, че да не може още да разбере духа на земеделското население. Де ще намерим наистина повече патриотизъм, отколкото в селата, повече преданост на общото дело, с една дума, повече разум? И аз не говоря тук, господа, за оня повърхностен разум, празно украшение на бездейните умове, но за дълбокия и умерен разум, който над всичко друго се стреми да преследва полезни цели, като допринася по тоя начин за благото на всеки поотделно, за общото подобрение и за закрепването на държавата, плод на зачитане законите и на изпълняване задълженията…“

— Аха, пак! — каза Родолф. — Все задължения, тия думи ме съсипват! Тоя куп стари глупци във вълнени жилетки и лицемерно набожни жени с грейки и броеници непрекъснато пеят в ушите ни: „Дългът! Дългът!“ Но, дявол да го вземе, наш дълг е да чувстваме великото, да скъпим хубавото, а не да приемаме всички условности на обществото заедно с безчестията, които то ни налага.

— Да, но… Да, но… — забеляза госпожа Бовари.

— Не! Защо да декламираме против страстите? Не са ли те едничкото хубаво нещо, което съществува на земята, изворът на героизма, на въодушевлението, на поезията, на музиката, на изкуството, е една дума, на всичко?

— Но все пак трябва — каза Ема — да следваме донякъде мнението на обществото и да се подчиняваме на неговия морал.

— Да, ала то има два морала! — отвърна той. — Малкият, условният, човешкият, който постоянно се мени и който крещи толкова силно, който мърда долу по самата земя като това сборище от глупци, което виждате. А другият, вечният — той е цял около и над нас като местността, която ни обкръжава, и като синьото небе, което ни озарява.

Господин Лийовен току-що бе избърсал уста с носната си кърпичка. Той поде:

— „И какво още е потребно, господа, за да ви доказвам сега ползата от земеделието? Та кой се грижи да задоволи нашите нужди? Кой доставя необходимото за нашето съществуване? Не е ли земеделецът? Земеделецът, господа, който, засявайки с трудолюбива ръка плодоносните бразди на нивите, произвежда житото, което, стрито и направено на прах с помощта на изкусни апарати, излиза от тях под името брашно и оттук, пренесено в градовете, веднага се дава на хлебаря, който прави от него храна както за бедния, така и за богатия. Не е ли пак земеделецът, който отглежда за нашето облекло многобройните си стада в пасищата? Защото, как бихме се обличали, защото, как бихме се хранили без земеделеца? И нима, господа, е необходимо да отиваме толкова далеч, за да търсим примери? Кой не е размислял често за всичката полза, която извличаме от това скромно животно, украшение на нашите кокошарници, което дава извънредно мека възглавница за нашите легла, сочното си месо и яйца за нашата трапеза? Но ако трябва да изброяваме едно по едно разните произведения, с които добре обработената земя отрупва като щедра майка децата си, аз не бих свършил. Тук — лозе; там — ябълкови дървета за сидър; тук — рапица; оттатък — сирена; и ленът, господа, да не забравяме лена, който през последните години значително се е увеличил и към който ще призова по-специално вашето внимание.“

Но нямаше нужда да го призовава, защото всички от множеството бяха отворили уста, като че да изпият думите му. До него Тюваш слушаше с широко отворена уста; г. Дерозрей от време на време леко притваряше клепки; а по-отвъд аптекарят със сина си Наполеон между нозете свиваше ръка към ухото си, за да не изтърве нито една сричка. Останалите членове на журито клатеха бавно бради над жилетките си в знак на одобрение. Под естрадата пожарникарите почиваха, отпуснати върху щиковете си; а Бине продължаваше да стои неподвижно, с издаден навън лакът и с вдигнат нагоре връх на сабята си. Той може би чуваше, но не можеше да види нищо, защото козирката на каската слизаше чак до носа му. Помощникът му, по-малкият син на г. Тюваш, беше го надминал; защото носеше грамадна каска, която се клатушкаше на главата му и от която се подаваше крайчецът на басмената му кърпа. И свръх всичко той се усмихваше нежно, по детски, и малкото му бледо лице, по което лъщяха капки, изразяваше наслада, умора и сънливост.

Площадът, че дори и къщите бяха препълнени с народ. По всички прозорци се бяха облакътили хора, други стояха прави по вратите, а Жюстен, пред витрината на аптекаря, като че цял бе потънал в съзерцание на онова, което гледаше. Макар да бе тихо, гласът на г. Лийовен се губеше във въздуха. До хората стигаха откъслеци от фрази, пресичани тук-там от шума на столовете в тълпата; после изведнъж се чуваше, идещо някъде отзад, продължително мучене на някой вол или блеене на агнета, които се обаждаха едно на друго от ъглите на улиците. Наистина говедарите и овчарите бяха докарали животните си чак тук и от време на време те ревяха, като в същото време придръпваха с езика си някое стръкче трева, което се бе залепило на муцуната им.