Те подновиха любовта си. Често дори посред бял ден Ема изведнъж му написваше писмо; после даваше през прозорците знак на Жюстен, който бързо развързваше престилката си и хукваше към Юшет; Родолф пристигаше; тя го викаше да му каже, че й е мъчно, че мъжът й е противен, а съществованието й — ужасно!

— Какво мога да сторя аз? — викна той един ден, излязъл от търпение.

— О, ако би искал…

Тя бе седнала на земята между коленете му, с разпуснати коси, с блуждаещ поглед.

— Е, какво? — рече Родолф.

Тя въздъхна:

— Да отидем да живеем другаде… някъде…

— Ти наистина си полудяла! — каза той, смеейки се. — Та възможно ли е?

Тя пак почна за това; той се направи, че не разбира и отклони разговора. Ето това не можеше да разбере той: цялата тая обърканост в това просто нещо любовта. Тя имаше някаква причина, някакво съображение и като че нещо, което помагаше на нейната привързаност.

Тая нежност наистина всеки ден растеше поради отвращението от мъжа. Колкото повече принадлежеше на единия, толкова по̀ намразваше другия; никога Шарл не бе й се виждал тъй неприятен, с такива четвъртити пръсти, с такъв неподвижен ум, с такива просташки обноски, както, оставайки заедно с него, след срещите й с Родолф. Тогава, преструвайки се на добра съпруга и добродетелна жена, тя цяла пламваше при мисълта за тая глава, чиито черни коси се виеха на къдрици над загорялото чело, за тая снага в едно и също време яка и изящна, за тоя мъж най-сетне, който имаше такъв опитен разум, такава буйност в желанието! Само за него тя изглаждаше с усърдието на златар ноктите си и не й стигаше помада за лицето и парфюм за кърпичките й. Тя се отрупваше с гривни, с пръстени, с огърлици. Когато той щеше да дойде, напълваше с рози двете си големи вази от синьо стъкло и нагласяваше стаята и себе си като куртизанка, която чака княз. Слугинята трябваше непрекъснато да пере бельото; и през целия ден Фелисите не мръдваше от кухнята, дето Жюстен, който често й правеше компания, гледаше как тя работи.

Облакътен на дългата дъска, върху която тя гладеше, той жадно разглеждаше сложените наоколо му женски неща: памучни фусти, кърпи за глава, якички, навървени гащи — широки в бедрата и тесни долу.

Момчето пипаше с ръка кринолина или някоя тока и запитваше:

— За какво служи това?

— Никога ли не си виждал нищо? — отговаряше със смях Фелисите. — Като че твоята господарка госпожа Оме не носи такива работи.

— О, да! Госпожа Оме!

И добавяше замислен:

— Тя такава дама ли е, като госпожата…

Но Фелисите се дразнеше, че той постоянно се върти наоколо й. Тя беше шест години по-голяма от него и Теодор, слугата на г. Гийомен, почваше да я обикаля.

— Остави ме на мира — думаше тя, като отместваше гърненцето с колата. — Я по-добре върви да чукаш бадеми; ти постоянно се въртиш около жени; за тия работи, лошо хлапе, почакай най-напред да покарат косми по брадичката ти.

— Хайде не се ядосвайте, отивам да изчистя вместо вас нейните обувки.

И веднага вземаше от пезула под прозореца обувките на Ема, целите в кал — калта от срещите, — която се сипеше на прах, щом почнеше да ги четка, и която той гледаше как се носи полека нагоре, осветена от слънчев лъч.

— Как се страхуваш да не ги повредиш! — думаше готвачката, която много не се грижеше, когато тя ги чистеше, тъй като, щом платът поизсъхнеше, госпожата ги оставяше за нея.

Ема имаше цял куп обувки в скрина си и ги износваше постепенно, но Шарл не смееше да й направи и най-малката забележка.

Също тъй той плати триста франка за един дървен крак, който тя сметна, че е редно да подари на Иполит.

Дръвцето на крака беше с гъба, имаше пружинени принадлежности, цял сложен механизъм, покрит с чер панталон, и завършваше с лачена обувка. Но не смеейки да си служи с толкова хубав крак, Иполит помоли госпожа Бовари да му купи и друг, по-удобен. Разбира се, пак лекарят плати разноските за новата покупка.

Така полека-лека конярят почна пак работата си. Виждаха го както по-рано да тича из градчето и когато Шарл зачуеше отдалеч сухото чукане на дръвцето по паважа, бързо кривваше в друга посока.

Сега на г. Льорьо, търговеца, бе възложена поръчката; така той често имаше случай да се среща с Ема. Той приказваше с нея за новопристигналите от Париж стоки, за хиляди любопитни женски неща, показваше се много любезен и никога не искаше пари. Ема се поддаваше на тая възможност да задоволява всичките си прищевки. Така тя поиска да й купи, за да го подари на Родолф, много хубав камшик от един магазин за чадъри в Руан. Седмица по-късно г. Льорьо й го сложи на масата.

На следния ден той се яви при нея с фактура за двеста и седемдесет франка, без да се броят сантимите. Ема се смути много: всички чекмеджета на писалищната маса бяха празни; дължаха на Лестибудоа за петнадесет дни, на слугинята за две тримесечия, още куп други неща, а Бовари с нетърпение очакваше пратката от г. Дерозрей, който имаше навик да му плаща всяка година към Петровден.

На първо време тя успяваше да връща Льорьо; най-сетне той изгуби търпение: и него го гонели кредиторите, нямал капитали и ако не получел нещо, щял да бъде принуден да си вземе обратно всички стоки, които й бил доставил.

— Че вземете си ги! — каза Ема.

— О, те са дребна работа! — отвърна той. Съжалявам само за камшика. Ей богу, ще го поискам от господина.

— Не! Не! — каза тя.

„Аха, хванах те!“ — помисли Льорьо.

И сигурен в откритието си, той излезе, повтаряйки си тихичко и с обикновеното си леко подсвиркване:

„Добре! Ще видим! Ще видим!“

Тъкмо когато тя размисляше как да се оправи, слугинята влезе и сложи на камината пакетче в синя хартия. — „Изпратено от г. Дерозрей“. Ема се хвърли към него, отвори го. Там имаше петнадесет наполеона. То беше сметката. Тя чу Шарл по стълбите; хвърли златото в дъното на своето чекмедже и взе ключа. След три дена Льорьо пак пристигна.

— Ида да ви предложа уреждане на сметката — каза той; — ако вместо уговорената сума бихте желали да вземете…

— Ето сумата! — каза тя, като сложи в ръката му четиринадесет наполеона.

Търговецът се слиса. И за да скрие объркването си, той се разсипа в извинения и предложения за услуги, които Ема отказа, а сетне тя остана няколко минути, пипайки в джоба на престилката си двете монети от по пет франка, които той беше й върнал. Тя си обеща, че ще пести, за да върне парите по-късно…

„Ех — помисли тя. — Той няма и да се сети.“

Освен камшика с дръжка от позлатено сребро Родолф беше получил печат с девиз „Amor nel cor“29, после ешарп, да му служи за шалче, и най-сетне табакера, досущ еднаква с табакерата на виконта, която преди време Шарл беше намерил на пътя, а Ема бе запазила. Но тия подаръци го унижаваха. Някои от тях той отказа; тя настоя и Родолф накрай се подчини, като я намираше тиранична и много заробваща.

После хрумваха й особени мисли.

— Щом удари полунощ — казваше тя, — да помислиш за мене!

А ако той признаеше, че не е помислил, имаше изобилни укори, които винаги завършваха с вечните думи:

— Обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам! — отговаряше той.

— Много ли?

— То се знае!

— И не си обичал други, нали?

Мислиш ли, че си ме взела девственик? — възкликваше той със смях.

Ема се разплакваше, а той се мъчеше да я утеши, като смекчаваше нейните възмущения с шеги.

— О, това е, защото те обичам! — продължаваше тя. — Обичам те така, че не мога без тебе, знаеш ли! Понякога така искам да те видя, че всички любовни ярости ме разкъсват. Питам се: „Де ли е той? Може би приказва с други жени? Те му се усмихват, той се приближава…“ О, не, нали никоя не ти се харесва? Има по-хубави, но аз по-добре знам да любя! Аз съм твоя слугиня, твоя любовница! Ти си мой крал, мой кумир! Ти си добър! Ти си хубав! Ти си умен! Ти си силен!