Толкова пъти той бе чувал тия думи, че в тях нямаше вече нищо особено за него. Ема беше като всички любовници; и чарът на новотата, свличайки се полека-лека като дреха, оставаше да се види оголено вечното еднообразие на страстта, която има винаги същите форми и същия език. Тоя толкова практичен човек не съзираше различието на чувствата под еднаквостта на думите. Понеже порочни или продажни устни му бяха шепнали подобни фрази, той слабо вярваше в чистосърдечието на нейните; трябва, мислеше той, да се премахнат преувеличените изрази, които прикриват посредствена обич; сякаш пълнотата на душата не се излива понякога в най-празни метафори, тъй като никой никога не може да отмери точно своите потребности, нито своите схващания, нито мъките си и човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.

Ала с онова превъзходство на преценката, свойствено на човек, който при всякакви връзки винаги гледа да бъде на заден план, Родолф видя, че в тая любов може да намери други наслади. Той сметна, че всякакъв свян е неудобен. Отнесе се безцеремонно. Направи от нея нещо податливо и развратено. То беше някаква идиотска привързаност, изпълнена с възхищение от него, със сладострастие за нея, някакво блаженство, което я затъпяваше; и душата й все повече потъваше в това опиянение и се давеше в него, сгърчена като херцог дьо Кларанс в своята бъчва от гръцко вино.

Само под въздействието на любовните си навици госпожа Бовари измени държанието си. Погледът й стана по-смел, думите — по-свободни; тя има дори неприличието да се разхожда с г. Родолф с цигара в уста, сякаш напук на хората; накрая и ония, които още се съмняваха, престанаха да се съмняват, когато един ден я видяха да слиза от „Лястовицата“, стегната с жилетка като мъж; и госпожа Бовари — старата, която след страшна свада с мъжа си бе дошла пак да се подслони при сина, беше скандализирана не по-малко от жителите на Йонвил. Много други неща не й се харесваха: първо, Шарл съвсем не бе я послушал да забрани романите, после — атмосферата на къщата не й се нравеше; тя си позволи да прави забележка и се скараха, особено един път по повод на Фелисите.

Минавайки привечер из коридора, старата госпожа Бовари я заварила с един мъж, мъж с тъмна брада на около четиридесет години, който, като чул стъпките й, бързо се измъкнал от кухнята.

Ема почна да се смее; но женицата кипна и заяви, че ако не иска да се гаври с нравствеността, трябва да следи за поведението на слугите.

— От кой свят сте вие? — каза снахата с такъв дързък поглед, че старата госпожа я попита дали не защитава своя кауза.

— Излезте! — рече младата жена, като скочи.

— Ема!… Мамо!… — викаше Шарл, за да ги помири.

Ала в гнева си и двете бяха избягали. Ема тропаше с нозе, повтаряйки:

— О, какви обноски! Каква селячка!

Той се затече при майка си, тя беше извън себе си и бърбореше:

— Безочлива! Ветрена! Може би и по-лошо!

И искаше веднага да си замине, ако снаха й не се извини. Шарл отново отиде при жена си и я заклеваше да се съгласи; той коленичи пред нея; най-сетне тя отговори:

— Добре! Отивам!

Наистина тя подаде ръка на свекърва си с достойнство на маркиза, като каза:

— Извинете ме, госпожо.

После, като се качи в стаята си, Ема се хвърли ничком върху леглото и плака като дете със забита във възглавницата глава.

Бяха уговорили с Родолф, че в случай на извънредно събитие тя ще забоде на дървения капак на прозореца късче бяла хартия, та ако той случайно е в Йонвил, да отскочи в уличката зад къщата. Ема постави знака; беше чакала три четвърти час, когато изведнъж съзря Родолф на ъгъла до халите. Искаше й се да отвори прозореца, да го извика; но той бе изчезнал. Тя отново потъна в отчаяние.

Ала скоро й се стори, че Родолф върви по тротоара. Несъмнено беше той; тя слезе по стълбата, прекоси двора. Той беше там, отвън. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Пази се — рече той.

— Ах, да знаеш! — поде тя.

И почна да разправя всичко, набързо, разпокъсано, като преувеличаваше фактите, като измисляше много други, отклонявайки се непрекъснато, така че той не разбирате нищо.

— Хайде, скъпа моя, съвземи се, утеши се, имай търпение!

— Четири години вече търпя и страдам!… Любов като нашата трябва да се признае открито, направо пред небето! Те знаят само да ме измъчват! Не мога повече! Спаси ме!

Тя се притискаше към Родолф. Пълните й със сълзи очи блестяха като пламъци под вода; гърдите й бързо, със задъхване се повдигаха, никога той не бе я обичал тъй силно, дотолкова, че забрави всичко, и каза:

— Какво да правим? Какво искаш?

— Вземи ме оттука! — извика тя. — Отвлечи ме… О, умолявам те!

И потърси бързо устните му, сякаш за да получи неочакваното съгласие, което излиташе от тях в целувката.

— Но… — поде Родолф.

— Какво има?

— Ами дъщеря ти?

Тя помисли няколко мига, сетне отговори:

— Ще я вземем с нас. Няма що.

„Каква жена!“ — каза си той, гледайки я как си отива. Тя изчезна в градината. Викаха я.

През следните дни старата Бовари много се учуди от промяната на снаха си. Наистина Ема беше по-послушна и дори прояви почитта си, като я помоли да й даде рецептата за мариноване на краставички.

Дали това бе, за да ги измами по-изкусно и него, и нея? Или искаше чрез някакъв сладостен стоицизъм да усети по-дълбоко горчивината на всички неща, които скоро щеше да напусне? Напротив, тя не обръщаше внимание на тия неща; живееше като унесена в предвкусване на близкото си щастие. Това беше несвършващият разговор с Родолф. Тя се облягаше на рамото му, шепнеше:

— Ах, когато бъдем в пощенската кола… Представяш ли си? Възможно ли е? Мисля, че в минутата, когато колата тръгне, ще ни се струва, като че ли се издигаме с балон, като че ли поемаме към облаците. Знаеш ли, аз броя дните! А ти?

Никога госпожа Бовари не беше изглеждала тъй хубава, както по това време; тя имаше оная неопределима красота, която се ражда от радостта, от възторга, от успеха и която не е нищо друго освен хармония на темперамента с обстоятелствата. Нейните въжделения, нейните скърби, опитът от насладата и винаги младите й илюзии постепенно я бяха развивали, както цветята се развиват от тора, дъжда, ветровете и слънцето, и най-сетне тя разцъфтяваше в пълнотата на своята природа. Клепачите й бяха сякаш нарочно изрязани за нейните дълги любовни погледи, в които зеницата се губеше, а дълбокото й дихание издуваше тънките ноздри и очертаваше месестия ъгъл на устните, които при светлина бяха слабо засенени от лек, черен мъх. Би казал човек, че усуканите на тила й коси бяха натъкмени от художник, опитен в покварата: те се завиваха в тежка маса, небрежно и според случайностите на незаконната любов, която ги разплиташе всеки ден. Гласът й имаше сега по-гъвкава мекота, както и снагата й; нещо тънко, което проникваше във вас, се излъчваше дори от гънките на роклята и от извивката на крака й. Шарл както в първите дни след сватбата я намираше прелестна и съвсем неотразима.

Когато се връщаше среднощ, той не смееше да я събуди. Порцелановата нощна лампичка хвърляше трептящ кръг на тавана, а спуснатите завески над малката люлка образуваха нещо като бяла колиба, която изпъкваше в сянката до ръба на леглото. Шарл ги гледаше. Струваше му се, че чува лекото дихание на детето си. Сега дъщеря му ще расте; с всеки сезон ще напредва все по-бързо; той вече я виждаше, връщайки се привечер от училище засмяна, с изцапана от мастило дрешка, понесла кошничката си; после ще я дадат в пансион, това ще струва много: какво да се прави? Тогава той размисляше. Смяташе да наеме някой малък чифлик в околността, който всяка сутрин, отивайки да обикаля болните си, сам ще наглежда. Щеше да пести дохода от него и да го влага в спестовната каса; сетне ще купи отнякъде акции, все едно какви; от друга страна, пациентите ще се увеличат; той разчиташе на това, защото искаше Берта да бъде добре възпитана, да прояви дарби, да научи пиано. Ах, колко хубавичка ще бъде тя по-късно, на петнадесет години, когато, приличайки на майка си, ще носи лете като нея големи сламени шапки! Отдалеч ще ги мислят за сестри. Представяше си я вечер, като работи при тях под светлината на лампата, шиейки пантофи за него; ще се занимава с домакинството; ще изпълни цялата къща с прелестта и веселието си. Най-сетне ще помислят и за задомяването й: ще й намерят някой добър, състоятелен момък; той ще я направи щастлива; това ще продължи вечно.