През това време между двете редици минаваха с тежки стъпки господа, които внимателно разглеждаха всяко животно и после тихо се съвещаваха. Един от тях, който изглеждаше по-важен, записваше нещо, вървейки, в един бележник. Беше председателят на журито г. Дерозрей от Панвий. Щом позна Родолф, той бързо тръгна към него и му каза с любезна усмивка:

— Как, господин Буланже, нима ни напускате?

Родолф го увери, че ще дойде. Но когато председателят си отиде, каза:

— Ей богу, не, няма да отида. Вашето общество е по-приятно от неговото.

И макар и да се присмиваше на събора, за да се движи по-лесно, Родолф показа на жандарма синята си карта и дори понякога се спираше пред някой хубав изложен обект, от който госпожа Бовари никак не се възхищаваше. Той забеляза това и почна да се присмива на дамите от Йонвил, на тоалетите им, после сам се извини за небрежността на своя. В тоя тоалет личеше онова несъответствие между обикновени и изискани неща, в което простакът вижда доказателство за ексцентричен живот, безредие на чувствата, тиранията на изкуството и винаги известно презрение към обществените условности — нещо, което го съблазнява или вбесява.

Така в отвора на жилетката, която беше от сив плат, батистената му риза с надиплени ръкавели се издуваше от вятъра, а панталоните на широки ивици оставяха да се виждат при глезените жълтите му платнени обуща, украсени с лакирана кожа. Те бяха толкова лъскави, че тревата се отразяваше в тях. Мушнал едната си ръка в джоба на жилетката, кривнал настрани сламената си шапка, той тъпчеше с тия обуща конския тор.

— Но — добави той — когато човек живее на село…

— Всичко е напразно — каза Ема.

— Вярно е! — отвърна Родолф. — Като помисли човек, че ни един от тия хорица не е способен да разбере дори кройката на един фрак!

И те заприказваха за провинциалната ограниченост, как тя задушава живота, за илюзиите, които изчезват в нея.

— И ето — каза Родолф, — аз затъвам в тъга…

— Вие? — рече тя учудено. — Но аз мислех, че сте много весел!

— Е, да, наглед, защото пред хората умея да си слагам маска на шегобиец; но колко пъти при гледката на гробище, осветено от луната, съм се питал дали не ще е по-добре да отида при ония, които спят там…

— О, ами вашите приятели? — каза тя. — Вие не мислите за тях.

— Приятелите ли? Че кои? Имам ли приятели? Кой се безпокои за мене?

И при последните думи той подсвирна някак с устни.

Но те бяха принудени да се отстранят един от друг поради грамадата столове, които някой носеше зад тях. Той беше така претоварен, че личаха само върховете на дървените му обувки и краищата на двете му опънати и разтворени ръце. Беше гробарят Лестибудоа. Надарен с въображение за всичко, което засягаше интересите му, той бе открил, че ще може да спечели от събора; и идеята му излезе сполучлива, защото той не знаеше вече кого по-напред да слуша… Наистина на селяните им беше горещо и те се караха за тия столове, сламата на които лъхаше на тамян, и с известно благоговение се опираха върху широките им облегала, окапани с восъка на свещите.

Госпожа Бовари отново хвана Родолф под ръка; той продължи, като че говореше сам на себе си:

— Да! Толкова неща ми липсват! Винаги сам. Ах, да имах някаква цел в живота, да бях срещнал нечия привързаност, да бях намерил някого… О, как бих изразходвал всичката енергия, която мога да имам, бих преодолял всичко, бих сломил всичко!

— Струва ми се все пак — каза Ема, — че вие съвсем не сте за оплакване.

— Ах, тъй ли мислите? — отвърна Родолф.

— Защото в края на краищата… — поде тя — вие сте свободен.

Тя се подвоуми:

— Богат.

— Не се подигравайте с мене — отговори той.

И тъкмо когато тя почна да се кълне, че не се подиграва, гръмна оръдеен изстрел; веднага всички безредно хукнаха към градчето.

Тревогата излезе фалшива. Господин префектът не беше дошъл; и членовете на журито се намираха в голямо смущение, не знаейки дали да почват заседанието, или да чакат още.

Най-сетне в дъното на площада се появи голямо наемно ландо, теглено от два мършави коня, които един кочияш с бяла шапка шибаше с все сила. Бине едва можа да извика: „В оръжие!“ и полковникът да го последва. Отърчаха към сложените в пирамида пушки. Бързаха. Някои забравиха яките си. Но каляската на префекта като че беше отгатнала това смущение и двете запрегнати кранти, клатейки се под верижката на поводите, пристигнаха в ситен тръс пред колонадата на кметството тъкмо когато националната гвардия и пожарникарите, удряйки крак, се разгъваха под биенето на барабана.

— На място! — извика Бине.

— Стой! — извика полковникът. — Равнение наляво!

И след като взеха за почест, при което раздрънканите халки зазвъняха продължително като меден казан, който се търкаля по стълба, всички пушки бяха спуснати при нозе.

Тогава от каляската слезе господин в къс фрак със сребърна бродерия, с плешиво чело, с китка коси на тила, с мътноблед цвят на лицето и с най-добродушен израз. Очите му, много големи и покрити с дебели клепачи, полупримижаваха, за да видят множеството, като в същото време той вдигаше нос и изкриви в усмивка хлътналата си уста. Той позна кмета по ешарпа му и му съобщи, че г. префектът нямал възможност да дойде. Той самият бил съветник в префектурата; сетне добави няколко извинения. Тюваш му отговори с любезности, а съветникът призна, че е смутен. И те останаха така един срещу друг, а челата им почти се докосваха; заобикаляха ги членовете на журито, общинските съветници, първенците, националната гвардия и тълпата. Притискайки до гърдите си малката черна триъгълна шапка, г. съветникът повтори поздравите си, а Тюваш, приведен като дъга, също се усмихваше, заекваше, търсеше думите си и говореше за своята привързаност към монархията и за честта, която беше направена на Йонвил.

Иполит, слугата от странноприемницата, дойде да поеме от кочияша конете и куцайки с изкривения си крак, ги откара в двора на „Златен лъв“, гдето много селяни се струпаха да разглеждат колата. Барабанът биеше, оръдието гръмна и господата един по един се качиха на естрадата, за да седнат на червените плюшени креела, дадени в заем от госпожа Тюваш.

Всички тия хора си приличаха. Техните отпуснати руси лица, малко загорели от слънцето, имаха цвета на сладък сидър, а пухкавите им бакенбарди изскачаха от високите корави яки, крепени от бели, хубаво вързани вратовръзки. Всички жилетки бяха от кадифе, с ревери; всички часовници — с дълги панделки, на края на които имаше по един яйцевиден печат от червеникав ахат. И всеки бе сложил двете си ръце на двете бедра, като оправяше грижливо гънката на панталона, неизтърканият плат на който беше по-лъскав от кожата на ботушите.

Дамите от обществото стояха отзад в преддверието между колоните, а общата тълпа беше насреща — прави или седнали на столове. Защото Лестибудоа бе донесъл тук всички столове, които бе настанил по-рано в ливадата, и освен това всяка минута тичаше за други от църквата, и неговата търговия причиняваше такава блъсканица, че мъчно можеше да се стигне до стълбичката на естрадата.

— Според мен — каза г. Льорьо (обръщайки се към аптекаря, който минаваше край него, за да заеме мястото си) — тук трябваше да се издигнат две венециански мачти, като се прибавеше нещо малко строго и богато като новост, и гледката щеше да бъде много хубава.

— Разбира се — отговори г. Оме. — Но какво да се прави, кметът взе всичко в свои ръце. Тоя клет Тюваш няма голям вкус и дори е съвсем лишен от онова, което се нарича художествено чувство.

През това време Родолф се бе изкачил с госпожа Бовари на първия етаж на кметството в „Съвещателната зала“ и понеже тя беше празна, той заяви, че тук ще могат спокойно да се наслаждават на зрелището. Той взе три табуретки, наредени около овалната маса под бюста на монарха, сложи ги до единия от прозорците и двамата седнаха един до друг.

На естрадата се забеляза размърдване, продължителни шушукания, преговори. Най-сетне г. съветникът се изправи. Знаеха, че се казва Лийовен, и името му се повтаряше от уста на уста в тълпата. След като прегледа няколко листчета и ги нагоди така, че да може да ги вижда по-добре, той започна: