Щом Ема удари чукчето, Шарл, който я чакаше, тръгна насреща й с разтворени обятия и каза със задавен от сълзи глас:

— Ах, скъпа моя!…

И се наведе нежно да я целуне. Но от досягането на устните му споменът за другия я обзе, тя потръпна и прокара ръка по лицето си.

Все пак тя отговори:

— Да, зная… зная…

Той й показа писмото, в което майка му разправяше за случилото се без никакво сантиментално лицемерие. Тя съжаляваше само, че мъжът й не е бил подкрепен от религията, понеже умрял в Дудвил, на улицата, до вратата на едно кафене, след едно патриотично угощение с бивши офицери.

Ема върна писмото; сетне на вечерята от благоприличие тя каза, че не може да яде. Но понеже той я насилваше, тя почна добре да се храни, докато насреща й Шарл седеше неподвижен в съкрушена поза.

От време на време, вдигайки глава, той й изпращаше поглед, изпълнен с отчаяние. Един път въздъхна:

— Бих искал да го видя още веднъж!

Тя мълчеше. Най-сетне, като разбра, че трябва да каже нещо, тя се обади:

— На каква възраст беше баща ти?

— Петдесет и осем години.

— Ах!

И това бе всичко.

След четвърт час той добави:

— Горката ми майка!… Какво ще прави сега?

Тя направи жест, че не знае.

Като я гледаше мълчалива, Шарл смяташе, че е наскърбена и се сдържаше да не говори нищо, за да не разврежда тая мъка, която го трогваше. Накрая надви собствената си мъка и попита:

— Прекара ли весело вчера?

— Да.

Когато дигнаха покривката, Бовари не стана. Ема също; и колкото по-дълго го гледаше, толкова еднообразието на тая гледка разсяваше постепенно всяко страдание в сърцето й. Той й се виждаше хилав, слаб, нищожен, с една дума — човек, жалък във всяко отношение. Как да се отърве от него? Каква безкрайна вечер! Нещо затъпяващо като парите на опиум я вцепеняваше.

В преддверието се чу сухо потропване на бастун по дъските. Беше Иполит, който носеше багажа на госпожата.

За да го сложи, той мъчително описа четвърт кръг с дървения си крак.

„Той дори не се сеща вече за това!“ — каза си тя, като гледаше клетия момък, от чиято буйна червена коса капеше пот.

Бовари търсеше в дъното на кесията си дребна монета; изглеждаше, че той не разбира всичкото унижение, което само присъствието на тоя човек тук беше за него като олицетворен укор за неговата непоправима некадърност, и забелязвайки на камината теменугите на Леон, каза:

— Я гледай! Какъв хубавичък букет!

— Да — рече тя равнодушно, — купих го преди малко… от една просякиня.

Шарл взе теменугите и като освежаваше зачервените си от сълзи очи, деликатно ги миришеше. Тя бързо ги измъкна от ръката му и отиде да ги натопи в чаша вода.

На другия ден пристигна госпожа Бовари — майката. Тя и синът плакаха много. Ема изчезна под предлог, че има да се занимава с домакинството.

Един ден след това трябваше заедно да обмислят работите по траура. Седнаха, с кутии за шиене, в беседката на брега при водата.

Шарл мислеше за баща си и се учудваше, че чувства толкова обич към тоя човек, когото дотогава бе смятал, че обича съвсем слабо. Госпожа Бовари — майката, мислеше за мъжа си. Най-лошите някогашни дни й се струваха сега завидни. Всичко се заличаваше от инстинктивното съжаление на тоя толкова продължителен навик; и от време на време, докато бодеше с иглата, едра сълза слизаше по носа й и увисваше за миг там.

Ема мислеше, че само четиридесет и осем часа бяха минали, откак бяха заедно, далеч от света, в пълно опиянение, и очите им не стигаха, за да се нагледат един на друг. Тя се опитваше да си възсъздаде най-незабележимите подробности на тоя изчезнал ден. Ала присъствието на свекървата и мъжа я стесняваха. Искаше й се да не чува и да не вижда нищо, за да не смущава съсредоточаването на своята любов, която, каквото и да стореше тя, се губеше от външните усещания.

Тя разшиваше подплатата на една рокля, парчетата на която бяха пръснати наоколо й; майката Бовари, без да дигне очи, скърцаше с ножиците, а Шарл с плъстените си пантофи и в стария си кафяв редингот, който му служеше за халат, седеше с ръце в джобовете си и също не приказваше; до тях Берта, с малка бяла престилка, ринеше с лопатка пясъка на алеите.

Изведнъж видяха, че през вратника влиза г. Льорьо, търговецът на платове.

Той идеше да предложи услугите си с оглед на фаталното обстоятелство. Ема отговори, че навярно не ще имат нужда от него. Търговецът не се сметна за победен.

— Хиляди извинения — рече той, — бих искал да поговорим отделно.

И прибави тихо:

— Относно оная работа… нали знаете?

Шарл се изчерви до ушите.

— Ах! Да… наистина.

И в смущението си каза на жена си:

— Не би ли могла… мила?…

Тя, изглежда, го разбра, защото стана, а Шарл каза на майка си:

— Нищо особено! Навярно някоя домакинска дреболия.

Той не искаше тя да узнае за записа, понеже се страхуваше от бележките й.

Щом останаха сами, г. Льорьо почна със съвсем ясни изрази да честити на Ема наследството, сетне заприказва за безразлични неща — за овощни дървета, за реколтата и за собственото си здраве, което вървяло както по-рано криво-ляво, ни тъй, ни инак. Наистина той се мъчел като грешен дявол, макар че можел да изкара въпреки хорските приказки само масло за хляба си.

Ема го остави да приказва. Тъй много се измъчваше тя от два дни.

— Ето че вие вече съвсем се пооправихте! — продължаваше той. — Наистина на вашия мъж съвсем не му беше добре! Той е добър човек, макар че имахте някои неприятности с него.

Тя попита какви, защото Шарл бе скрил от нея отказването на поръчките.

— Но вие знаете! — рече Льорьо. — То беше за вашите малки прищевки, заради куфарите.

Той беше нахлупил шапка над очите си й сключил ръце на гърба си, усмихнат и подсвиркващ, гледаше я направо по непоносим начин. Подозираше ли нещо? Тя стоеше, загубена в най-различни страхове. Но най-сетне той каза:

— Ние се помирихме и аз идех да му предложа спогодба.

Отнасяше се до подновяването на записа, подписан от Бовари. Но господин лекарят можел да постъпи, както ще; той съвсем не искал да го измъчва, особено сега, когато имал сума грижи.

— И дори би сторил по-добре, ако прехвърли това задължение другиму; например на вас; с едно пълномощно ще бъде най-удобно и тогаз ние с вас ще имаме дребни сделчици…

Ема не разбираше. Той замълча. После, минавайки към търговията си, Льорьо заяви, че госпожата не ще може да стъкми траурното си облекло, ако не вземе нещо от него. Той щял да й изпрати дванадесет метра черен пълнен плат за една рокля.

— Тая, която имате, е добра за в къщи. За посещения ви трябва друга. Още от пръв поглед, като влязох, разбрах. Аз имам американско око.

Той не изпрати плата, донесе го сам. После дойде пак за размерването му; дохожда още под други предлози, като всеки път се опитваше да бъде любезен, услужлив, отдавайки се напълно, както би казал Оме, и винаги пускаше на Ема по някой съвет за пълномощното. За записа не споменаваше. Тя и не мислеше за него; в началото на оздравяването й Шарл беше й разправял нещо по това; но толкова вълнения бяха минали през главата й, че тя вече не си спомняше. От друга страна, тя се пазеше да заприказва за пари; госпожа Бовари — майката, беше изненадана от това и си обясни тая промяна с религиозните чувства, които я бяха обзели през боледуването.

Но щом тя замина, Ема скоро учуди Бовари със своя здрав практически смисъл. Трябваше да се съберат сведения, да се проверят ипотеките, да се види дали ще има продажба на публичен търг или ликвидация.

Тя цитираше произволно технически термини, изричаше големи условни думи за бъдеще, за предвидливост и непрестанно преувеличаваше затрудненията по наследството, така че един ден му показа образец на генерално пълномощно „за водене и управляване на неговите работи, за сключване заеми, подписване и джиросване на всякакви записи, плащане на всякакви суми и пр.“. Тя беше използвала уроците на Льорьо.