Щом седна в ъгъла, тя затвори очи и ги отвори чак при подножието на склона, дето отдалеч позна Фелисите, изправена като часовой пред къщата на ковача. Ивер спря конете и прислужницата се надигна до прозорчето и каза тайнствено:

— Госпожо, трябва веднага да отидете у господин Оме. За някаква много бърза работа.

Градчето както обикновено беше тихо. По ъглите на улиците имаше малки розови купчини, които димяха във въздуха, защото сега беше времето за варене на сладка, а в Йонвил всички приготовляваха запасите си в един и същи ден. Но пред дюкяна на аптекаря човек можеше да се възхищава от един много голям куп, който надминаваше другите с превъзходството на лабораторията над обикновените печки на жителите, както общата нужда — над личните прищевки.

Тя влезе. Голямото кресло беше преобърнато и дори „Руански фенер“ лежеше на земята, разстлан между два хавана. Тя отвори вратата към коридора и посред кухнята, между тъмните делви, пълни с изронени зърна френско грозде, между счуканата захар и захарта на бучки, между везните на масата и тавите на огъня съзря всички от семейството Оме, големи и малки, с престилки до брадите и с вилици в ръка. Жюстен беше прав, с наведена глава, и аптекарят викаше:

— Кой ти каза да ходиш да търсиш в килера?

— Но какво се е случило? Какво има?

— Какво има ли? — отговори аптекарят. — Варят се сладка; те са на огъня; но щяха да кипнат от силното възвиране и аз искам друга тава. И ето, той от отпуснатост, от мързел взел провесения на гвоздея в моята лаборатория ключ от килера!

Аптекарят наричаше така една стая на тавана, пълна с прибори и аптекарски стоки. Той често седеше там по часове да лепи етикети, да прелива от един съд в друг, да овързва; и го смяташе не за обикновен склад, но като истинско светилище, отдето излизаха после изработени от неговите ръце всевъзможни хапчета, хапове, билки, ароматични води и лекарства за пиене, които разнасяха неговата слава в околността. Никой не стъпваше в килера; и той така го уважаваше, че го метеше сам. Най-после, ако отворената за всекиго аптека беше място, дето той показваше гордостта си, килерът бе убежището, в което, съсредоточавайки се егоистично, Оме се наслаждаваше от упражняването на своите предпочитани занятия; затова лекомислието на Жюстен му се виждаше чудовищно неуважение; и по-червен от френското грозде, той повтаряше:

— Да, в килера! Ключът, който пази киселините и разядливите алкали! Да вземе тава от оставените за запас! Тава с капак! И с която може би аз никога не ще мога да си послужа! В деликатната работа на нашето изкуство всичко е от значение! Какво, дявол го взел! Трябва да се установят разликите и да не се употребява за почти домашни нужди онова, което е предназначено за аптекарството! Все едно да се реже кокошка с хирургически нож или ако някой съдия…

— Но успокой се! — каза госпожа Оме.

А Атали, дърпайки го за редингота, викаше:

— Татко! Татко!

— Не, оставете ме! — продължаваше аптекарят. — Оставете ме! По дяволите! Все едно да станеш бакалин, честна дума! Хайде, карай! Не щади нищо! Чупи? Троши! Пускай пиявиците! Гори слеза! Мариновай краставици в аптекарски буркани, дери превръзките!

— Но вие… — каза Ема.

— Ей сега! Знаеш ли на какво си се излагал ти!… Не си ли видял в ъгъла, отляво, на третата поличка? Казвай, отговори, изречи нещо!

— Аз… не знам — промълви момчето.

— А, не знаеш! А пък аз зная! Ти си видял една бутилка от синьо стъкло, запечатана с жълт восък, в която има бял прах, на която дори съм написал: „Опасно!“ И знаеш ли какво има вътре? Арсеник! А ти отиваш да пипаш това! Да вземаш тава, която е до него!

— До него! — възкликна госпожа Оме, като сплете ръце. — Арсеник! Можеше да изтровиш всички ни!

А децата почнаха да викат, като че бяха усетили вече страшни болки в корема си.

— Или да се отрови някой болен! — продължи аптекарят. — Ти, значи, искаш да отида на скамейката на подсъдимите, в углавен съд? Да видиш как ме влачат на ешафода? Не знаеш ли с каква предпазливост приготвям аз лекарствата, макар да имам невероятна опитност в тая работа? Често сам съм се уплашвал, като помисля за отговорността си! Защото правителството ни преследва и безсмисленото законодателство, което ни управлява, е като дамоклев меч, повиснал над главите ни!

Ема вече не мислеше да пита за какво им е трябвала и аптекарят продължи задъханите си речи:

— Ето колко си признателен за добрините към тебе! Ето как се отплащаш за съвсем бащинските грижи, с които те обсипвам! Защото без мене де щеше да си ти сега? Какво би правил? Кой ти дава храна, възпитание, облекло и всичко, с което един ден ще можеш с чест да влезеш в редовете на обществото! Но за това човек трябва здравата да се поти, като върти веслата, и да му излязат, както се казва, мазоли на ръцете. Fabricando fit faber, age quod agis.37

Той цитираше латински — толкова беше възбуден. Би цитирал китайски или гренландски, ако знаеше тия езици, защото беше в криза, при която цялата душа разкрива безразборно всичко, каквото таи в себе си, както се разтваря океанът през бури от крайбрежните водорасли до пясъците в бездните си.

И продължи:

— Почвам ужасно да се кая, че се заех с тебе! Навярно щях да сторя много по-добре, ако бях те оставил да тънеш в мизерията и в калта, дето си роден! Ти никога няма да бъдеш годен за друго, освен да пасеш рогат добитък! Нямаш никаква способност за науките!

Едва можеш да залепиш един етикет! И живееш тук, у дома ми, като владика, като цар, за да лапаш!

Но Ема се обърна към госпожа Оме и каза:

— Поръчаха ми да дойда…

— Ах, боже мой — прекъсна я с тъжен вид добрата жена, — как да ви кажа?… Такова нещастие!

Но не довърши. Аптекарят гърмеше:

— Изпразни я! Очисти я! Занеси я! Хайде, бързо де!

И като раздруса Жюстен за яката на късата му рубашка, от джоба на момчето падна някаква книга.

То се наведе. Оме го изпревари, взе томчето и го загледа ококорен и зяпнал.

— „Съпружеска… любов“! — каза той, като отделяше бавно двете думи. — Да! Чудесно! Чудесно! Прекрасно! И с изображения!… А! Това е вече много!

Госпожа Оме приближи.

— Не, не я пипай!

Децата искаха да видят картинките.

— Излезте! — каза той повелително.

И те излязоха.

Изпърво той се разхожда с големи крачки надлъж и нашир, като държеше в ръце отворена книга, въртейки очи, задъхан, синкавочервен, апоплектичен. Сетне отиде право до ученика си и като се закова пред него със скръстени ръце, каза:

— Но ти, значи, си имал всички пороци, малък клетнико! Пази се, ти си върху наклонена плоскост! Та не помисли ли, че тя можеше да попадне — тая гнусна книга — в ръцете на децата ми, да хвърли искрата в техния мозък, да опетни чистотата на Атали, да разврати Наполеон! Той вече е оформен като мъж. Уверен ли си поне, че те не са я чели? Можеш ли да ми удостовериш?

— Но най-сетне, господине — каза Ема, — имали сте да ми казвате нещо…

— Вярно, госпожо… Свекърът ви е умрял.

Наистина господин Бовари — бащата, бе починал ненадейно по-предния ден от апоплектичен удар, когато ставал от трапезата; и от прекалено внимание към чувствителността на Ема Шарл бе помолил г. Оме да й съобщи предпазливо тая ужасна вест.

Той бе обмислил изразите си, беше ги закръглил, изградил, отмерил ритмично; то беше образец на предпазливост и постепенен преход, на изискани обръщения и на деликатност; но гневът бе разсипал реториката.

Ема, след като отказа да чуе каквато и да било подробност, излезе от аптеката; защото г. Оме бе почнал отново своите хокания. Но той почна да се успокоява и сега мъмреше с бащински тон, веейки си с гръцката шапчица:

— Не че не одобрявам изцяло това съчинение! Авторът е бил лекар. Там има някои научни положения, които не е зле да ги знае всеки мъж. Но по-късно, по-късно! Почакай поне ти сам да станеш мъж и твоят темперамент да се оформи.