Колко обичаха те тази стая, изпълнена с веселост, макар че беше с малко излиняло велелепие! Винаги намираха мебелите на същите им места, а понякога фуркети, които тя беше забравила миналия четвъртък под подставката на часовника. Обядваха до камината на малка, украсена с палисандър масичка. Ема режеше, слагаше късчета в чинията му, като го обсипваше с всевъзможни гальовни думи, и се смееше със звънлив и безпътен смях, когато пяната на шампанското преливаше от тънката чаша върху пръстените по ръцете й. Те бяха така потънали в своето взаимно притежаване, че се мислеха в своя частна къща и че ще живеят там до смъртта си като двама вечно млади съпрузи. Те казваха „нашата стая, нашия килим, нашите кресла“, тя дори казваше „моите пантофи“, подарък от Леон, една нейна прищявка. Те бяха пантофи от розова коприна, по края с лебедов пух. Когато сядаше на коленете му, кракът й, станал така по-къс, висеше във въздуха и мъничкото й чехълче се държеше само на пръстите на босия й крак.

За първи път той вкусваше неизразимата прелест на изящните женски неща. Никога не бе срещал тая красота на думите, тая сдържаност в облеклото, тия пози на заспала гълъбица. Той се възторгваше от нейната душа и от дантелите на фустата й. От друга страна, нали тя беше жена от висшето общество и омъжена жена! Истинска любовница, значи!

Чрез многообразието на настроението си — мистично или весело, бъбриво, мълчаливо, буйно, отпуснато — тя извикваше в него хиляди желания, призоваваше инстинкти или спомени. Тя беше влюбената от всички романи, героиня на всички драми, неясната тя от всички томове стихове. Той познаваше на плещите й смолистия цвят на „Одалиската в банята“; тя носеше дългия корсаж на феодалните господарки; приличаше също на „Бледата жена от Барселона“, но над всичко тя беше цялата ангел.

Често, като я гледаше, нему се струваше, че душата му, устремявайки се към нея, се разлива като вълна около очертанието на нейната глава и привлечена, слиза в белотата на гърдите й.

Той сядаше на земята пред нея и сложил лакти на коленете си, гледаше я усмихнат, издал чело напред.

Тя се привеждаше към него и шепнеше като задъхана от опиянение:

— О, не помръдвай! Не говори! Гледай ме! Твоите очи излъчват нещо тъй сладостно, от което ми е толкова хубаво!

Тя го наричаше „дете“.

— Дете, обичаш ли ме?

И в бързината на неговите устни, които се издигаха до устата й, почти не чуваше отговора му.

Върху часовника имаше малък бронзов Купидон, който се глезеше, извил ръце под позлатена, гирлянда. Много пъти те му се смееха; ала когато трябваше да се разделят, всичко им се струваше сериозно.

Неподвижни един срещу друг, те повтаряха:

— До четвъртък!… До четвъртък!

Изведнъж тя обхващаше главата му с две ръце, целуваше го бързо по челото, като извикваше: „Сбогом!“, и хукваше към стълбата.

Отиваше на улица Комеди у един коафьор да нагласи косите си. Свечеряваше се; в дюкяна запалваха газовите рогчета.

Тя чуваше звънчето на театъра, което викаше актьорите за представлението, и виждаше насреща да минават мъже с бели лица и жени в изтъркани тоалети, които влизаха през задния вход.

Беше топло в това много ниско помещение посред перуки и помади, дето бумтеше печка. Миризмата на машите, ведно с омазаните ръце, които пипаха главата й, скоро я замайваше и тя позадрямваше под покривката. Често калфата, подреждайки косата й, предлагаше билети за бал-маске.

После тя излизаше! Отново поемаше по улиците; пристигаше в „Червен кръст“; слагаше отново дървените обувки, които бе скрила заранта под пейката, и се промъкваше на мястото си между нетърпеливите пътници. Някои слизаха в подножието на склона. Тя оставаше сама в колата.

При всеки завой все повече личаха всички светлини на града, които образуваха широка лъчиста мъгла над размесените домове. Ема сядаше на колене върху възглавницата на пейката и потъваше с очи в това сияние. Тя се разридаваше, зовеше Леон и му отправяше нежни думи и целувки, които чезнеха във вятъра.

Наблизо скиташе един нещастник с тояга, навъртайки се около дилижансите. Дрипи висяха по раменете му и стара, продънена касторена шапка, заприличала на леген, скриваше лицето му; но когато я сваляше, на мястото на клепачите му се виждаха две зинали очни дупки, целите в кръв. Месото им бе разнищено и червено и от тях течеше нещо, което се съсирваше в зелени язви до носа, черните ноздри на който подсмърчаха конвулсивно. За да заговори, той отмяташе главата си с идиотски смях; тогаз синкавите му зеници, като се въртяха неспирно, отиваха към слепите очи и спираха в края на живата рана.

Той пееше подир колите една песничка:

И по-нататък имаше птичета, слънце и зелени листа.

Някой път той изскачаше изведнъж без шапка зад Ема. Тя се отдръпваше с вик. Ивер дохождаше да се закача с него. Караше го да си вземе една барака на панаира Сен-Ромен или го питаше със смях как е любовницата му.

Често, когато бяха тръгнали, шапката му внезапно се вмъкваше в дилижанса през прозорчето, а с другата си ръка той се държеше за стъпалото, цял под калта от колелата. Гласът му, отначало слаб и писклив, ставаше остър. Той се влачеше в нощта като неразбираема жалба на някакво неясно отчаяние; и през дрънкането на звънчетата, мълвежа на дърветата и грохота на празната кола в него имаше нещо, което разстройваше Ема. То слизаше в дълбочините на душата й като вихрушка в пропаст и я отнасяше в пространствата на някаква безпределна печал. Но Ивер, който забелязваше, че колата е изкривена на една страна, удряше силно слепеца с камшика си. Връвта го шибваше по раните и той падаше с вой сред калта.

После пътниците в „Лястовицата“ заспиваха, едни е отворена уста, други с наведени бради, облягайки се върху рамото на съседа си, или с пъхната в ремъка ръка, като се клатушкаха според тръскането на колата; и отсветът на фенера, който се люлееше по гърбовете на двата задни коня, проникнал вътре през завесите от платно с шоколаден цвят, слагаше кървавочервени сенки върху всички тия неподвижни хора.

Ема, пияна от тъга, трепереше и усещаше как нозете й все повече и повече замръзват и как смърт обзема душата й.

Шарл я чакаше в къщи; в четвъртък „Лястовицата“ винаги закъсняваше. Госпожата най-после пристигаше! Тя едва имаше време да прегърне детето. Вечерята не била готова, нищо! Тя извиняваше прислужницата. Сега сякаш всичко бе позволено на това момиче.

Често, забелязвайки нейната бледност, мъжът й я питаше да не е болна.

— Не — отговаряше Ема.

— Но — възразяваше той — ти си особена тая вечер!

— Не, нищо, нищо!

Имаше дори дни, когато, щом се върнеше, тя се качваше в стаята си; и Жюстен, ако беше там, шеташе безшумно, прислужваше й по-сръчно от някоя отлична камериерка. Слагаше кибрита, свещника, някоя книга, нареждаше нощницата, откриваше леглото.

— Хайде — казваше тя, — добре е, върви си!

Защото той стоеше изправен, с увиснали ръце и отворени очи, като оплетен от безброй нишки на някакво внезапно мечтание.

Следният ден биваше ужасен; а другите — още по-непоносими от нетърпението, което я изпълваше, да вземе отново щастието си — остро въжделение, пламтящо от познати образи, което на седмия ден се отприщваше на воля в милувките на Леон. Неговата горещина се прикриваше под излияния на удивление и признателност. Ема вкусваше тая негова любов — неизказвана и изпълнена само с нея, поддържаше я чрез всички проявления на нежността си и се боеше малко да не я загуби по-късно.

Често с нежния си и печален глас тя му казваше:

— Ах ти, ти ще ме оставиш!… Ще се ожениш!… Ще бъдеш като другите.

Той питаше:

— Кои други?

— Мъжете, разбира се — отговаряше тя.

Сетне, като го отблъскваше с жест на копнеж, добавяше:

— Вие всички сте подлеци!

Един ден, когато разговаряха философски за земните разочарования, тя му каза (за да изпита ревността му или може би не сдържайки твърде силната си потребност да разкрие душата си), че някога преди него е обичала някого. „Не както тебе!“ — бързо добави тя, като се закле в дъщеря си, че между тях не е имало нищо.