По-рано аптекарят не би употребил подобен израз; но сега бе взел лекомислен и парижки тон, който му се струваше много изискан, и както съседката му госпожа Бовари той любопитно разпитваше за нравите в столицата, дори приказваше арго, за да слиса другите… Казваше: тюрн, базар, шикар, шикандар, Бредастрит и счупвам се вместо отивам си.

Та един четвъртък Ема се изненада, като видя в готварницата на „Златен лъв“ г. Оме в пътен костюм, т.е. със старо наметало, с каквото не бяха го виждали дотогава, в едната ръка с куфар, а в другата с грейката за козе от аптеката. Той не бе доверил никому намерението си за пътуването от страх да не разтревожи народа с отсъствието си.

Мисълта, че ще види отново местата, дето бе прекарал младостта си, несъмнено го възторгваше, защото през целия път не спря да приказва; сетне, щом пристигна, скочи живо от колата, за да търси Леон, и помощникът напразно се противеше — г. Оме го повлече към голямото кафене „Нормандия“, дето влезе величествено, без да сваля шапката си, смятайки, че е твърде провинциално да стои гологлав на публично място.

Ема чака Леон три четвърти час. Най-сетне отърча до кантората му и объркана от всевъзможни предположения, обвинявайки го в равнодушие и укорявайки се за своята слабост, прекара следобеда със залепено на прозореца чело.

В два часа те бяха още на масата един срещу друг. Голямата зала се изпразваше; тръбата на печката във вид на палма окръгляваше до белия потон своите позлатени вейки; а до тях, зад стъклата, малко водоскоче шуртеше под слънчевия блясък в мраморен басейн, дето между салата и аспержи три неподвижни омара лежаха до куп пъдпъдъци, прострени на едната си страна.

Оме се наслаждаваше. Макар че се опиваше повече от разкоша, отколкото от хубавата трапеза, виното „Помар“ все пак възбуждаше до известна степен неговите способности и когато поднесоха омлет с ром, той изказа безнравствени теории по повод на жените. Над всичко друго съблазнявал го шикът. Обожавал елегантен тоалет в добре нареден апартамент, а колкото за телесните качества, харесвал добрите парчета.

Леон гледаше с отчаяние часовника. Аптекарят пиеше, ядеше, приказваше.

— Вие — каза той неочаквано — трябва да търпите лишения в известен смисъл в Руан. Впрочем любовта ви не живее далеч.

И понеже другият се изчерви, той добави:

— Хайде, бъдете откровен! Ще отречете ли, че в Йонвил…

Момъкът избърбори нещо.

— У госпожа Бовари не задиряхте ли…

— Но кого?

— Прислужницата!

Той не се шегуваше; но Леон, увлечен от суетност, забравяйки всяка предпазливост, възкликна против волята си. Освен това той обичал само тъмнокоси жени.

— Напълно съм съгласен с вас — каза аптекарят, — те имат повече темперамент.

И като се наведе към ухото на приятеля си, той изреди белезите, по които се познавало дали жената има темперамент. Той навлезе в етнографски отклонения: немкинята била неопределена, французойката — лекомислена, италианката — страстна.

— Ами негритянките? — попита помощникът.

— Това е вкусът на артистите — каза Оме. — Моля! Две половинки!

— Да тръгваме ли? — рече най-сетне Леон нетърпеливо.

— Yes.

Но преди да излязат, той пожела да види стопанина на заведението и му изказа поздравления.

Тогава момъкът, за да се освободи от него, спомена, че има работа.

— А! Аз ще ви придружа! — рече Оме.

И вървейки с него по улиците, той разправяше за жена си, за децата, за тяхното бъдеще и за аптеката, казваше в какъв упадък била тя по-рано и до каква степен я е издигнал той.

Когато стигнаха до хотел „Булон“, Леон неочаквано го остави, хукна по стълбата и намери любовницата си много разстроена.

Като чу името на аптекаря, тя кипна. Но той изреждаше убедителни съображения; той не беше виновен, нима тя не познава Оме? Можела ли да помисли, че той предпочита неговото общество? Но тя се извръщаше; той я задържа и като коленичи, обви с ръце кръста й в една тъжна поза, пълна с жажда и умолителност.

Тя стоеше изправена; големите й пламтящи очи го гледаха сериозно и почти страшно. Сетне ги замъглиха сълзи, розовите клепачи се затвориха, ръцете се отпуснаха и Леон ги поднесе до устните си, когато един слуга съобщи, че някой търси господина.

— Ще се върнеш ли? — попита тя.

— Да.

— Но кога?

— Веднага.

— Това е хитрост — каза аптекарят, като видя Леон. — Аз исках да прекъсна това посещение, което, струва ми се, ви беше неприятно. Хайде у Бриду да пийнем по един гарюс39.

Леон се закле, че трябва да се върне в кантората. Но аптекарят почна да се шегува за книжните преписки, за процедурата.

— Оставете за малко Кюжа и Бартол, дявол го взел! Кой ви пречи? Бъдете смел! Хайде при Бриду; ще видите кучето му. Много любопитно нещо!

И тъй като помощникът продължаваше да упорства, той добави:

— И аз ще дойда с вас. Ще си прочета вестника, докато ви чакам, или ще прелистя някой сборник от закони.

Леон, замаян от гнева на Ема, от бъбрежа на г. Оме и може би от обилния обед, стоеше нерешителен и като че в плен на аптекаря, който повтаряше:

— Хайде при Бриду! То е на две крачки оттук, улица Малпалю.

Тогава от безхарактерност, от глупост, от онова неокачествимо чувство, което ни въвлича в най-противни за нас деяния, той се остави да го заведат у Бриду; и те го намериха в малкото му дворче, като наглеждаше трима души, които въртяха задъхани голямо колело на машина за производство на сифонна сода. Оме им даде някои съвети; прегърна Бриду, пиха гарюс. Леон двадесет пъти поиска да стане, но Оме го задържаше за ръката, като му казваше:

— Ей сега! Излизам. Ще отидем в „Руански фенер“ да видим господата. Ще ви представя на Томасен.

Той все пак се отърва и на един дъх отърча до хотела. Ема не беше вече там.

Тя току-що бе заминала отчаяна. Сега тя го мразеше. Това неудържане на думата за срещата им й се струваше оскърбление и тя търсеше и други причини да се откъсне от него — той беше неспособен за героизъм, слаб, обикновен, по-мек от жена, при това скъперник и страхлив.

После, като се успокои, тя разбра накрай, че несъмнено го е оклеветила. Ала очернянето на хора, които обичаме, винаги ни откъсва донякъде от тях. Не бива да се досягат кумирите — тяхната позлата остава по ръцете.

Те почнаха да разговарят по-често за безразлични към тяхната любов неща; и в писмата, които Ема му изпращаше, ставаше дума за цветя, за стихове, за луната и за звездите, наивни извори на отслабналата страст, която се мъчеше да се оживи чрез всички помощи отвън. Тя непрестанно вярваше, че при следното пътуване ще чувства дълбоко блаженство; сетне сама си признаваше, че не е изпитала нищо необикновено. Това разочарование бързо се заличаваше от нова надежда и Ема отиваше при него по-пламенна, по-жадна. Тя се събличаше бързо и рязко, като издърпваше тънкия шнур на корсета си, който изсъскваше около бедрата й като плъзгаща се усойница. Отиваше боса на пръсти да види още веднъж дали вратата е заключена, сетне с едно само движение смъкваше всичките си дрехи и бледа, без да продума, без да се усмихва, тя се хвърляше с дълга тръпка на гърдите му.

Ала по това чело, оросено с капки студена пот, по тия устни, които мълвяха, в тия блуждаещи зеници, в прегръдките на тия ръце имаше нещо необикновено до крайност, смътно и зловещо, което се струваше на Леон, че неуловимо се промъква помежду им, сякаш за да ги раздели.

Той не се решаваше да й задава въпроси; но като виждаше колко е опитна, казваше си, че тя трябва да е минала през всички изпитания на страданието и насладата. Онова, което някога го очароваше, сега малко го плашеше. От друга страна, той се бунтуваше срещу обсебването — всеки ден все по-голямо — на неговата личност. Яд го беше на Ема за тая непрекъсната победа. Насилваше се дори да не я обича; после, щом чуеше, че обувките й изскърцват, чувстваше се безхарактерен, както пияниците пред силни напитки.