Бърни автоматично наклони носа напред и се понесохме главоломно към морето.

Хари остави микрофона.

— Ето това е — заяви той. — Как звучеше?

— Почти ме убеди. — Бях нервен. Колебанието ми бе предопределило бъдещето ми.

— Хващам се на бас, че Фред се е насрал.

Гледах Бърни. Задържа самолета на една височина. Сега бяхме на около осемстотин фута над морето. Спусна самолета още по-ниско. Когато достигнахме до триста фута и вече виждах вълните, той се насочи към Юкатан.

— Сега е моментът да пийнем по нещо.

— Да. Донеси ми една кока-кола, Джек — рече дрезгаво Бърни.

— И на мен — обади се Хари.

Оставих ги и отидох в кухнята, отворих хладилника и взех три бутилки кока-кола. Когато започнах да вадя лед, един глас каза тихо: „Здрасти, Джек!“ Изпуснах формата с леда в мивката.

Бих познал този глас навсякъде. Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми, докато се обръщах.

На прага на кухнята стоеше мисис Виктория Есекс и ми се усмихваше.

Смътно си давах сметка, че подът вибрира, което ми подсказваше, че Бърни лети с максимална скорост.

По цялото ми тяло изби студена пот. Сърцето ми прескочи и след това запрепуска.

— Учуден ли си? — Мисис Есекс се изсмя. — Каза, че не можело да стане. — Отново се изсмя. — Такива неща не могат да ми се говорят: няма нищо невъзможно… така че — ето ме. Колко време ще продължи изпитателният полет?

Опитах се да проговоря, но устата ми беше пресъхнала, а лудото препускане на сърцето ми пречеше да дишам.

Просто я зяпах.

— Джек! Какво има? Не се ли радваш?

— Какво правиш тук? — Гласът ми беше дрезгав.

Красивите й вежди се смръщиха.

— Да правя тук? Този самолет е мой! Какво искаш да кажеш?

— Как се качи на борда?

— Какво общо има това? Рекох на главния инженер, че възнамерявам да летя с вас.

Спомних си лукавата усмивка на Томпсън.

— Това е изпитателен полет. — Сега бях преодолял шока и насилвах мозъка си да действа. — Мистър Есекс ще се вбеси, ако разбере, че си на борда. Може да се окаже опасно.

— Хич не ми пука! Лейн няма да разбере. — Тя влезе в кухнята. — Не си ли доволен?

— Но Томпсън ще те издаде!

— О, престани! Той се бои от мен толкова, колкото и Джексън. Попитах те: колко време ще продължи изпитателният полет?

— Три часа… не знам.

— Хайде да сефтосаме леглото на Лейн. Искам те.

В момента я желаех толкова, колкото бих желал да се разболея от рак.

— Чакат да им занеса колите.

— Дай им ги. Ще бъда в апартамента. — Тя протегна ръка и докосна лицето ми. — Това ще е ново преживяване и за двама ни.

За мен допирът й беше като целувката на смъртта.

Наблюдавах я как минава по пътеката и изчезва в апартамента на Есекс. Мозъкът ми работеше отчаяно. В ума ми се въртяха въпроси, за които нямах отговори.

Трябваше ли да кажа на Бърни и на Хари, че тя е с нас? Трябваше ли да обърнем? Как, по дяволите, можехме да го направим, след като Хари бе предупредил въздушния контрол, че кацаме принудително? Вече нямаше връщане! Тогава какво щяхме да правим? Представих си какъв прием ще получи мисис Виктория Есекс, ако онези мексикански бандити я видеха, и потреперих при тази мисъл. Бях успял да убедя Бърни да накара Пам да не пътува с нас, а тя далеч не беше толкова хубава като мисис Есекс. Имах чувството, че нито Бърни, нито Хари щяха да се обезпокоят: и двамата имаха причини да я мразят. Но аз бях фатално привлечен от нея и знаех, че нямаше да мога да стоя и да гледам как я изнасилва банда мазни муцуни.

Реших, че трябва да й кажа в какво е попаднала, преди да съобщя лошата новина на Бърни и на Хари. Занесох колите в пилотската кабина.

— Доста се забави — рече Хари, като грабна питието. — Умирам от жажда.

— Съжалявам: съдчето с лед беше доста сложно. Той ми се подсмихна.

— Имаме късмет: не се виждат никакви кораби.

— Някакви проблеми, Бърни? — попитах. Сърцето ми биеше като лудо.

Той допи колата и ми подаде празната чаша.

— Засега… не.

Хари беше със слушалки: едната беше на дясното му ухо, другата висеше до врата му.

— Фред е извикал на помощ флота.

— Ще стигнем ли там, Бърни? — попитах.

— Да. На тази височина радарът не може да ни хване.

— О’кей. Ще оставя това на вас двамата. Аз ще подремна.

— Смяташ да опиташ леглото на Есекс ли? — Хари се изсмя. — Предполагам, че тази светиня на светините не може да оживее без жена.

Изтрих потта от брадичката си.

— Доскоро — рекох и ги оставих.

Тръгнах по пътеката и влязох в апартамента на Есекс. Тя лежеше на голямото кръгло легло. Виждах, че е гола под чаршафа, който беше метнала върху тялото си.

— Хайде, Джек — подкани ме. — Нямаме много време. — И протегна ръце към мен. — Другите заети ли са?

Затворих вратата и пуснах резето.

— Ти си в беда — започнах. — Аз също.

Тя ме зяпна.

— Какво означава това?

— В момента отвличат този самолет.

Сексапилният поглед изчезна от очите й. Устните й се свиха и лицето й се превърна в сурова маска. Мисис Виктория Есекс неслучайно беше мисис Виктория Есекс. Умът й работеше бързо като светкавица.

— Олсън и Ърскин ли го отвличат?

— Точно така.

— И ти ли си замесен?

— Да.

Наложи ми се да й се възхитя. Изглеждаше невъзмутима като епископ, поканен на чай.

— Къде отиваме?

— В Юкатан. Ще пристигнем след два часа и половина… ако имаме късмет.

Тя отметна чаршафа и стана от леглото. Гледах я как отиде гола до мястото, където беше оставила дрехите си. Наблюдавах я как бързо се облече, без обаче да проявява нервност.

После отиде до огледалото и разреса косата си. Доволна, че изглежда, както винаги, като блестящата мисис Есекс, тя бавно се обърна и ме погледна.

— Имаме време. Ще говоря с Олсън. Тази хубава малка идейка негова ли беше?

— Да.

— Тогава ще му кажа да обърне и да се връща.

Тя тръгна към вратата, но аз не помръднах, препречвайки пътя й.

— Махай се, Джек!

— Става дума за три милиона долара — рекох тихо. — Не можеш да убедиш нито Олсън, нито пък Ърскин да се откажат.

— Махай се от пътя ми! — Очите й светеха. — Ще говоря с него.

— Помисли си! На Олсън не му пука за теб. Ърскин те мрази. Ако отидеш в кабината и си отвориш устата, Ърскин ще те удари по главата и ще те изхвърли в морето. Повтарям ти, че си в беда.

Тя ме гледа доста дълго.

— И от теб ли трябва да се страхувам, Джек?

— Ще ти помогна, доколкото мога. Защо, по дяволите, ти трябваше да се качваш на борда?

— Какво означава, че ще ми помогнеш, доколкото можеш?

— Ще направя, каквото мога, за да те защитя.

— Много мило от твоя страна. — Тя се завъртя и тръгна към голямото кръгло легло. — Мисля, че предпочитам сама да се защитавам.

Преди да успея да помръдна, тя бе измъкнала автомата изпод дюшека, където го бях скрил, и го насочи към мен.

— Не мърдай! — Резкият й тон ме накара да замръзна. — Никой не може да ме отвлече! Не си въобразявай, че няма да се справя с тази пушка. Хайде, Джек, отиваме в кабината при пилотите.

— Така няма да стигнеш доникъде — рекох. — Аз съм на твоя страна, но вече не е възможно да се върнем.

— Напротив! Върви!

Зачудих се как ли щяха да реагират Бърни и Хари, когато влезех в кабината с нея и с автомата. Махнах резето и излязох в коридора. Смятах, че няма да посмее да ме застреля, ако се нахвърлех върху нея, но изведнъж спря да ми пука. Предпочитах да бъда неутрален. Ако успееше да накара Бърни да обърне самолета, нямаше да имам нищо против. Ако Бърни и Хари бяха достатъчно умни, за да я надхитрят, също нямаше да имам нищо против. Топката оставаше в нея.

Тъй като почти бях влюбен в нея и тъй като не знаех какво щях да правя с милион и четвърт долара, влязох като автомат в пилотската кабина.