Вечерта, докато се хранеха, Скарлет попита майка си и баща си дали по тези места е имало някой, преди да дойдат римляните.

— Къде си чула за римляните? — учуди се баща й.

— Всички знаят — отвърна Скарлет с ледено презрение. — Имало ли е?

— Имало е келти — обясни майка й. — Те първи са били тук, много преди римляните. Келтите са народът, който римляните завладели.

На пейката до стария параклис Ник водеше подобен разговор.

— Най-старият ли? — каза Сайлъс. — Наистина, Ник, не знам. Най-старият, който аз съм срещал в гробището, е Кай Помпей. Но тук е имало хора и преди римляните да дойдат. Много хора, много преди това. Как върви ученето на буквите?

— Мисля, че добре. Кога ще се науча да пиша слято?

Сайлъс млъкна за миг.

— Сигурен съм — поде след кратко размишление той, — че сред многото талантливи души, погребани тук, трябва да има някакви учители. Ще трябва да проуча.

Ник беше въодушевен. Представи си как един ден ще може да чете всичко и как всички истории ще бъдат разкрити пред него.

Щом Сайлъс напусна гробището по негови си работи, Ник отиде до върбата край стария параклис и повика Кай Помпей.

Старият римлянин излезе от гроба с прозявка.

— А, да. Живото момче — каза. — Как си, живо момче?

— Много добре, господине.

— Добре. Радвам се да го чуя.

Косата на стария римлянин изглеждаше избеляла под лунната светлина. Той бе облечен с тогата, с която беше погребан, а под нея имаше дебела вълнена риза и гети. Тази страна на края на света бе много студена. Единственото по-студено място бе Каледония на север, където хората приличат повече на животни, отколкото на човеци и са покрити с оранжева козина. Тези същества са твърде диви, за да си струва римляните да ги покоряват, а и без това скоро ще бъдат обградени от всички страни и ще останат затворени в своята вечна зима.

— Вие ли сте най-старият? — попита Ник.

— Най-старият в гробището ли? Да.

— Значи пръв сте погребан тук?

Кай Помпей се поколеба за кратко.

— Почти пръв — каза той. — На този остров преди келтите е имало други хора. Един от тях е погребан тук.

— О… — Ник се замисли за момент. — Къде е гробът му?

Кай посочи нагоре към хълма.

— На върха? — попита Ник.

Кай поклати глава.

— А къде тогава?

Старият римлянин се пресегна и разроши косата на Ник.

— В хълма — каза той. — Вътре в него. Аз бях първият, погребан на това място. Донесоха ме моите приятели — носеха ме на ръце, след тях вървяха местните чиновници и мимовете, които държаха восъчни маски на жена ми, която си отиде от треска в Камулодунум3, и на баща ми, който бе убит в схватка на границата в Галия.

Триста години след смъртта ми един фермер, откри камъка, който скриваше входа към вътрешността на хълма, докато търсеше ново пасище за овцете си. Отмести го и се спусна долу, като си мислеше, че вътре може да има съкровище. Когато след малко излезе, тъмната му коса беше бяла като моята…

— Какво е видял?

Кай млъкна, после продължи:

— Не искаше да говори за това. Никога повече не се върна. Бутнаха камъка на мястото му и след време забравиха. После, преди двеста години, когато строяха гробницата на Фробишър, отново го откриха. Младежът, който го намери, мечтаеше за богатство, затова не каза никому, скри входа зад ковчега на Ефраим Петифър и една нощ незабелязано се спусна вътре или поне той така си мислеше.

— Косата му беше ли побеляла, когато излезе?

— Не излезе.

— О! Аха! И кой е погребан вътре?

Кай тръсна глава.

— Не знам, млади Оуенс. Но го почувствах, още тогава, когато това място беше празно. Усетих как нещо чака дълбоко вътре в хълма.

— Какво чака?

— Не знам, усетих само очакването — отвърна Кай Помпей.

Скарлет носеше голяма книга с картинки. Седна до майка си на зелената пейка до портата и я зачете, а майка й заразглежда някакъв учебник. Скарлет се наслаждаваше на пролетното слънце и се стараеше да не обръща внимание на малкото момче, което първо й махаше иззад покрит с бръшлян паметник, а после, когато тя реши повече да не гледа натам, то изскочи като навито на пружина иззад един надгробен камък (Йоджи Дж. Шоджи, поч. 1921, „Аз бях странник, а вие ме приехте сред вас“.) Махаше й като обезумял, но Скарлет продължаваше да не му обръща никакво внимание.

Накрая остави книгата на пейката.

— Мамо, ще ида да се поразходя.

— Само не се отклонявай от пътеката, скъпа.

Скарлет вървя по пътеката, докато не зави зад ъгъла и видя Ник да й маха от върха на хълма. Намръщи се.

— Вече знам всичко — каза Скарлет.

— И аз — каза Ник.

— Тук е имало хора преди римляните — продължи тя. — Много преди тях. Когато живели… тоест когато умирали, ги погребвали в тези хълмове, заедно със съкровища и други неща. Наричат се надгробни могили.

— Ясно — каза Ник. — Това обяснява всичко. Искаш ли да видиш една могила?

— Сега ли? — недоверчиво попита Скарлет. — Но ти не знаеш къде има надгробна могила, нали? А и аз невинаги мога да те следвам навсякъде.

Беше го виждала да се плъзга през стените като сянка.

В отговор Ник извади голям ръждясал железен ключ.

— Беше в параклиса — каза. — Сигурно отваря повечето врати тук. Обикновено използват един и същ ключ за всички врати, така има по-малко работа.

Скарлет се покатери до върха на хълма при Ник.

— Истината ли казваш?

Той кимна, а в ъгълчетата на устата му танцуваше доволна усмивка.

— Хайде — подкани я той.

Беше прекрасен пролетен ден, въздухът бе изпълнен с птичи песни и жужене на пчели. Нарцисите се полюшваха от лекия ветрец, тук-таме по хълма кимаха подранили лалета. Зеленият склон бе поръсен със синия снежец на незабравките и едри, нежни жълти иглики. Двете деца стигнаха до малката гробница на Фробишърови — стара, проста, малка, забравена каменна постройка с метална врата. Ник отключи вратата с ключа и влязоха.

— Има дупка — каза Ник. — Или врата, зад един от ковчезите.

Не след дълго децата откриха вратата зад един ковчег на долната редица. Всъщност дори не беше врата, а най-обикновен проход.

— Води надолу — посочи Ник. — Ще се спуснем вътре.

Внезапно Скарлет престана да харесва толкова много това приключение.

— Няма да виждаме долу, тъмно е — опита се да се измъкне момичето.

— Нямам нужда от светлина — отвърна Ник. — Не и докато съм на гробището.

— Но аз имам нужда — натърти Скарлет. — Тъмно е.

Ник се замисли за успокояващите неща, които би могъл да каже — например „долу няма нищо страшно“, но разказите за побелели коси и хора, които никога не се завръщат, не му даваха да я успокои с чиста съвест, затова предложи:

— Добре, аз ще сляза, а ти ме чакай тук.

Скарлет се намръщи.

— Не бива да ме оставяш тук сама.

— Ще се спусна — каза Ник, — ще видя кой лежи долу и ще се върна да ти разкажа.

Той се обърна към прохода, наведе се и понечи да тръгне на четири крака. Оказа се, че проходът е достатъчно висок, за да се изправи. В каменния под дори имаше изсечени стъпала.

— Сега ще сляза по стъпалата — обади се отвътре Ник.

— Много надолу ли слизат?

— Така ми се струва.

— Ако ми държиш ръката и ми казваш къде да стъпвам — започна несигурно Скарлет, — ще дойда с теб. Ако обещаеш всичко да е наред.

— Разбира се — отвърна Ник и преди да довърши изречението си, момичето вече минаваше на четири крака през отвора.

— Изправи се — каза й Ник и я хвана за ръката. — Стъпалата са точно тук. Ако протегнеш крак, ще ги напипаш. Готово! Аз ще мина пръв.

— Наистина ли виждаш? — попита Скарлет.

— Тъмно е — отвърна Ник, — но виждам.

Ник поведе Скарлет надолу по стъпалата, в недрата на хълма, и докато вървяха й описваше всичко, каквото вижда.

— Стъпалата водят надолу… Каменни са… Над нас всичко също е от камък… Някой е рисувал по стената…