— Какво е нарисувал?

— Голямо „К“ като крава… С рога… После нещо, което прилича по-скоро на плетеница, като голям възел. Сякаш е издълбано в камъка, а не е просто нарисувано. Искаш ли да го видиш? — и той взе ръката й и постави пръстите й върху големия издълбан възел.

— Усещам го! — развълнувано каза момичето.

— Сега стъпалата се уголемяват. Излизаме от някаква голяма стая, но стъпалата продължават. Не мърдай! Така, сега съм между теб и стаята. Дръж лявата си ръка на стената.

Продължиха да се спускат.

— Още една стъпка и сме на каменния под — продължаваше да обяснява Ник. — Малко е неравен.

Стаята беше малка. На земята имаше каменна плоча с издатина в единия ъгъл, където стоеше някакъв малък предмет. По земята се търкаляха кости, много стари кости, въпреки че в подножието на последното стъпало Ник видя сгърчен труп, облечен в останките на дълго кафяво палто — реши, че това е младежът, който мечтаел за богатство. Сигурно се е подхлъзнал и е паднал в тъмното.

Шумът ги изненада. Сякаш идваше отвсякъде — като стържещо плъзгане, като змия сред сухи листа. Скарлет стисна по-силно ръката на Ник.

— Какво става? Виждаш ли нещо?

— Не.

Скарлет издаде звук, който бе нещо средно между ахване и стон. Ник разбра, без да се налага да пита, че и тя вижда това, което вижда и той.

В края на стаята се появи светлина и от нея излезе човек. Той вървеше през скалата и Ник чу как Скарлет сподави вика си.

Човекът изглеждаше добре запазен, макар да личеше, че е мъртъв от дълго време. Кожата му беше изрисувана (помисли Ник) или татуирана (помисли Скарлет) с индигови шарки.

Около врата му висеше огърлица от остри, дълги зъби.

— Аз съм господарят на това място! — каза човекът с толкова древен и клокочещ глас, че всъщност в него почти не бяха останали думи. — Пазя това място от всички, които искат да му сторят зло!

Очите му бяха огромни. Ник помисли, че това впечатление се подсилва от изрисуваните около тях пурпурни кръгове. С тях лицето му приличаше на огромен бухал.

— Кой си ти? — попита Ник и стисна ръката на Скарлет.

Индиговият човек сякаш не чу въпроса и продължи да ги гледа свирепо.

— Махайте се оттук! — произнесе той с думи, които Ник чу в главата си, но иначе приличаха на клокочещо ръмжене.

— Ще ни убие ли? — попита Скарлет.

— Не мисля — отвърна Ник.

После се обърна към Индиговия мъж, както го бяха учили:

— Аз притежавам Свободата на гробището и мога да ходя, където поискам.

Индиговият мъж не реагира, което озадачи Ник, защото дори най-раздразнителните обитатели на гробището се успокояваха при тези думи.

Ник се обърна към Скарлет:

— Виждаш ли го?

— Разбира се, че го виждам — голям страшен татуиран човек и иска да ни убие. Ник, изгони го!

Ник погледна останките на мъжа в кафявото палто. До него лежеше лампа, счупена от падането върху каменния под.

— Побягнал е — изрече Ник на глас. — Побягнал е, защото се е уплашил. Подхлъзнал се е и се е спънал в стълбите, тогава е паднал.

— Кой?

— Човекът на пода.

Сега в гласа на Скарлет, освен изненада и уплаха, имаше и раздразнение:

— Кой човек на пода? Много е тъмно. Виждам само татуирания мъж!

Тогава, сякаш за да е сигурен, че са го забелязали, Индиговият човек отметна глава и нададе серия от пронизителни викове, нещо като вой с пълно гърло. Скарлет стисна толкова силно ръката на Ник, че ноктите й се впиха в кожата му.

Но Ник вече не се боеше.

— Извинявай, че казах, че са въображаеми — промълви Скарлет. — Сега вярвам! Истински са!

Индиговият човек вдигна нещо над главата си. Приличаше на каменно острие.

— Който стъпи тук, ще умре! — изкрещя той с клокочещата си реч. Ник се сети за мъжа, който побелял, след като открил стаята и как никога вече не се върнал в гробището и не разказал за видяното тук.

— Не — обърна се Ник към Скарлет. — Мисля, че си права, този е.

— Какво е?

— Въображаем.

— Не говори глупости — каза Скарлет. — Нали го виждам.

— Да — отвърна Ник, — а ти не можеш да виждаш мъртвите.

Момчето огледа стаята и рязко се обърна към Индиговия човек:

— Спри вече! Знаем, че не е истина.

— Ще изям черния ви дроб! — продължи да крещи Индиговия човек.

— Не, няма — каза Скарлет с огромна въздишка на облекчение. — Ник е прав.

После добави:

— Сигурно е плашило.

— Какво е плашило? — попита Ник.

— Нещо, което фермерите поставят на полето да плаши гарваните.

— Защо го правят? — Ник харесваше гарваните. Бяха забавни, а и помагаха гробището да е чисто.

— Не знам точно. Ще питам мама. Но веднъж видях плашило от влака и попитах какво е. Гарваните мислят, че е истински човек, а то е нещо измислено, нещо, което прилича на човек, но не е. Просто плаши гарваните.

Ник се огледа и каза:

— Който и да си ти, не се получава. Не ни е страх от теб. Знаем, че не си истински. Просто спри!

Индиговият човек спря. Тръгна по каменната плоча, после легна върху нея и изчезна.

За Скарлет стаята отново потъна в мрак. А в мрака отново се появи виещ звук, който ставаше все по-силен, сякаш нещо обикаляше наоколо.

И тогава се чу глас:

— НИЕ СМЕ ГИБЕЛ!

Космите по тила на Ник настръхнаха. Гласът в главата му беше много стар и много сух, като дращенето на мъртва клонка по прозореца на параклиса и на Ник му се струваше, че гласът не бе само един, че говорят много гласове заедно.

— Чу ли това? — попита той Скарлет.

— Нищо не чух, само някакъв стържеш звук. Почувствах се странно — сякаш нещо ме боде в корема, сякаш ще се случи нещо ужасно.

— Нищо ужасно няма да се случи — успокои я Ник.

После се обърна към стаята:

— Какво си ти?

— НИЕ СМЕ ГИБЕЛ! НИЕ ПАЗИМ И ЗАЩИТАВАМЕ!

— Кого защитавате?

— ВЕЧНОТО ЖИЛИЩЕ НА ГОСПОДАРЯ. ТОВА Е НАЙ-СВЯТОТО ОТ ВСИЧКИ СВЕТИ МЕСТА И СЕ ПАЗИ ОТ ГИБЕЛТА!

— Не можеш да ни докоснеш — каза Ник. — Можеш само да ни плашиш.

Виещите гласове прозвучаха сприхаво.

— СТРАХЪТ Е ОРЪЖИЕ НА ГИБЕЛТА!

Ник погледна към издатината.

— Това ли са съкровищата на господаря ви? Стара брошка, чаша и малък каменен нож? Не са нищо особено.

— ГИБЕЛТА ПАЗИ СЪКРОВИЩАТА — БРОШКАТА, БОКАЛА, НОЖА. НИЕ ГИ ПАЗИМ ЗА ГОСПОДАРЯ, КОГАТО ТОЙ СЕ ВЪРНЕ. ТОЙ ЩЕ СЕ ВЪРНЕ. ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА.

— А вие колко сте?

Но Гибелта не отговори. Ник усети как главата му сякаш се изпълни с паяжини и я тръсна в опит да я прочисти. После стисна ръката на Скарлет.

— Трябва да вървим.

Поведе я покрай мъртвия мъж в кафявото палто. Наистина, помисли си Ник, ако не се беше уплашил и паднал, човекът щеше много да се разочарова от съкровището. Съкровищата отпреди десет хиляди години не са днешните съкровища.

Ник внимателно водеше Скарлет нагоре по стъпалата, обратно към открояващата се черна зидария на гробницата на Фробишърови.

Лъчите на късното есенно слънце проникваха през пролуките в зида и през вратата. Бяха стряскащо ярки. Скарлет примижа и покри очите си с ръка. В храстите пееха птички, наблизо жужаха пчели, всичко беше изненадващо нормално.

Ник затвори вратата на гробницата и я заключи.

Пъстрите дрехи на Скарлет бяха покрити с мръсотия и паяжини, а лицето и ръцете й бяха побелели от прах.

Надолу по хълма някой — по-скоро няколко души — викаха.

Викаха силно.

Викаха отчаяно.

В този миг някой попита: „Скарлет? Скарлет Пъркинс?“ и Скарлет отговори: „Да? Ехо?“ и преди с Ник да имат възможност да поговорят за видяното или за Индиговия човек, жена с флуоресцентно жълто яке с надпис „ПОЛИЦИЯ“ на гърба я засипа с въпроси — добре ли е, къде е била, дали някой се е опитал да я отвлече. После жената заговори по радиото и започна да обяснява, че детето е намерено.

Ник се плъзна заедно със Скарлет и полицайката надолу по хълма. Вратата на параклиса беше отворена. Вътре чакаха родителите на Скарлет. Майка й бе обляна в сълзи, а баща й разтревожено говореше по мобилния си телефон. Виждаше се и още една полицайка. Никой не видя, че Ник седи в ъгъла.