Ник закуцука нагоре по хълма и измъкна сгънат лист хартия изпод един камък. Прочете думите: „Божиите хрътки“. Бяха отпечатани с пурпурно мастило и бяха първи в списъка.

Ник кимна.

Не само злодеите, помисли си той.

Прочете остатъка от списъка, запомни колкото можа повече, после се спусна към параклиса, където мис Лупеску го чакаше с пай с месо и огромен пакет пържени картофи, които беше купила от магазина за пържена риба в подножието на хълма. Носеше и още една купчина списъци с пурпурно мастило.

Разделиха си картофките, а веднъж-дваж мис Лупеску дори се усмихна.

Сайлъс се върна в края на месеца. Носеше черната си чанта в лявата ръка, а с дясната се здрависа сдържано. Но това си беше Сайлъс и Ник много се радваше да го види. Още по-щастлив беше, когато Сайлъс му подари умалено копие на моста Голдън гейт в Сан Франциско.

Вече бе почти полунощ, но още не се бе стъмнило напълно. Тримата седяха на върха на хълма, а светлините на града блещукаха под тях.

— Предполагам, че в мое отсъствие всичко е било добре — каза Сайлъс.

— Научих много неща — отвърна Ник и без да пуска модела на моста посочи нощното небе. — Това е Орион, Ловецът, ей там горе, с колана от трите звезди. А това е Телецът.

— Много добре — каза Сайлъс.

— А ти? — попита Ник. — Научи ли нещо, докато те нямаше?

— О, да — отвърна Сайлъс, но се въздържа от подробности.

— И аз — съобщи сериозно мис Лупеску. — И аз научих нови неща.

— Добре — каза Сайлъс. От клоните на дъба се разнесе бухането на сова.

— Докато ме нямаше, чух слухове — продължи Сайлъс, — че преди няколко седмици двамата сте отишли много далеч, където аз не бих могъл да ви последвам. Обикновено бих ви посъветвал да внимавате, но за разлика от някои други, таласъмският народ има къса памет.

Ник каза:

— Всичко е наред. Мис Лупеску се грижеше за мен. Не ме застрашаваше никаква опасност.

Мис Лупеску погледна Ник и очите й заблестяха. После се обърна към Сайлъс:

— Има толкова много за научаване — каза тя. — Може би ще се върна догодина, в разгара на лятото, пак да преподавам на момчето.

Сайлъс погледна мис Лупеску и лекичко повдигна вежда. После погледна повереника си.

— Много ще се радвам — отвърна Ник.

Всички знаеха, че в края на гробището е погребана вещица. Госпожа Оуенс отдавна предупреди Ник да не ходи там.

— Защо? — попита той.

— За живите момчета е опасно — отвърна госпожа Оуенс. — Там има блато, истинско мочурище, може да се простудиш и да умреш.

Господин Оуенс не беше толкова краен, а и имаше по-бедно въображение. Затова каза просто:

— Мястото не е добро.

Гробището свършваше в подножието на западната страна на хълма до старото ябълково дърво. Зад желязната ограда от ръждиви островърхи пръчки се простираше пустееща земя, покрита с нападали есенни листа, между които стърчаха стръкове коприва, сухи бурени и уродливо израсли диви калини. Общо взето Ник беше послушно дете и затова не се промушваше през оградата, но често отиваше до старото ябълково дърво и надничаше през решетките. Знаеше, че възрастните не му казват всичко и това го дразнеше.

Ник се качи обратно на хълма до малкия параклис край входа на гробището и остана там, докато падна мрак. Когато сивият здрач преля в пурпурни оттенъци, откъм кулата на параклиса се чу плясък на тежко кадифе. Сайлъс излезе от убежището си и се спусна по стената надолу с главата.

Щом го видя, Ник веднага попита:

— Какво има в най-отдалечения край на гробището, веднага след като минеш край Харисън Уестууд — енорийски пекар и жените му Марион и Джоан?

— Защо питаш? — поинтересува се наставникът му и с белите си като слонова кост пръсти махна една прашинка от черния си костюм.

— Ами чудех се… — сви рамене Ник.

— Там е неосветена земя — отвърна Сайлъс. — Знаеш ли какво означава това?

— Не съвсем — отвърна Ник.

Сайлъс тръгна по пътеката. Под краката му не помръдна ни едно паднало листо. Той приближи момчето и седна на пейката до него.

— Някои хора — поде той с кадифения си глас — вярват, че всяка земя е свещена. Вярват, че е била свещена още преди да се появим на този свят, и че ще остане свещена и след нас. Но тук, в твоята страна, е различно. Тук освещават църквите, както и земята, на която погребват хора. Тази земя се нарича осветена. На всяко гробище обаче оставят и парче неосветена земя, където заравят престъпници, самоубийци или друговерци.

— Значи хората, погребани в земята отвъд оградата, са лоши?

Сайлъс повдигна една съвършена вежда.

— Мммм, нищо подобно. Я да помисля, мина доста време, откакто не съм ходил натам, но не си спомням някой от погребаните да е особено зъл. Не забравяй, че в миналото са бесели хора дори за кражба на един шилинг. А и винаги се намират хора, които смятат, че животът им е толкова непоносим, че е най-добре да ускорят прехода си към друго ниво на съществуване.

— Тоест, да се самоубият? — попита Ник.

Момчето беше почти на осем години, с големи любопитни очи и изобщо не беше глупаво.

— Точно така — потвърди Сайлъс.

— А получава ли се? По-щастливи ли са, като умрат?

— Понякога да, но в повечето случаи — не. Те са като онези хора, които смятат, че непременно ще са по-щастливи, ако се преместят да живеят на друго място. Но като се преместят разбират, че почти нищо не се е променило. Където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си, Ник. Разбираш ли ме?

— Така ми се струва — отвърна колебливо Ник.

Сайлъс се наведе и разроши косата на момчето.

— Ами вещицата? — продължи да любопитства то.

— Дааа… Самоубийци, престъпници, вещици… Тези, които умират, без да са се изповядали — Сайлъс се изправи, полунощна сянка в здрача. — Много се задълбочихме, аз още не съм закусил, а ти ще закъснееш за уроците си.

В сумрака на гробището се чу приглушено изплющяване на тъмно кадифе и Сайлъс изчезна.

Луната вече изгряваше, когато Ник стигна до гробницата на господин Пениуърт. Уважаемият Томас Пениуърт („Лежи той тук, дорде дочака най-славно възкресение!“) вече го очакваше, очевидно не в най-доброто си настроение.

— Закъсня — отбеляза кисело той.

— Съжалявам, господин Пениуърт!

Учителят неодобрително изсумтя. Предишната седмица бе преподавал на Ник за стихиите и темпераментите, но момчето непрекъснато ги бъркаше. Очакваше днес да го изпитват, но вместо това господин Пениуърт каза:

— Мисля, че е време да отделим няколко дни за практика.

— Така ли? — попита Ник.

— Да, млади Оуенс. Е, как си със Сливането?

Ник се надяваше да не го питат точно това.

— Ами добре — отвърна. — Така де… Сещате се…

— Не, господин Оуенс. Не се сещам. Защо не ми покажеш?

Сърцето на Ник се сви. Той пое дълбоко въздух, стисна очи и с всички сили се опита да се Слее.

Господин Пениуърт изобщо не изглеждаше впечатлен.

— До никъде не я докара, момче. Дори не си близо до истината. Плъзгане и Сливане, момче, така живеят мъртвите. Плъзгай се през сенките! Сливай се с околността! Опитай пак!

Ник опита още по-усърдно.

— Виждаш се ясно като носа на лицето ти — съобщи му господин Пениуърт. — А носът ти е повече от очевиден, както и цялото ти лице, младежо. Както и целият ти! В името на всичко свято, изпразни съзнанието си. Сега! Представи си — ти си пуста алея, ти си отворена врата, ти си нищо, очите не те виждат, умовете не те достигат, там, където стоиш ти, няма нищо и никой.

Ник опита отново. Затвори очи и си представи как се слива с пъстрия камък на стената на гробницата, как от него не остава нищо повече от нощна сянка… После внезапно кихна.