Ник завря пръсти в дупките, за да ги разшири достатъчно и да погледне навън. Най-накрая успя да надзърне и видя отгоре страховитото червено небе, а отдолу…

… виждаше пустинята, но сега тя бе на стотици стъпки под него. Зад тях се простираха стъпала, направени за великани, а в дясно бе скалата с цвят на охра. Гулхайм, който Ник не можеше да види, сигурно бе над тях. Вляво имаше стръмен склон. Реши, че трябва да падне надолу, върху стъпалата, и да се надява, че в отчаяния си стремеж да се приберат в безопасност у дома, таласъмите няма да забележат бягството му. Високо в червеното небе видя да се реят нощните призраци.

Зарадва се, че зад него няма таласъми — прочутият писател Виктор Юго беше последен, така че нямаше кой да предупреди за разширяващата се дупка в торбата. Нито да види, ако Ник се измъкне през нея.

Но имаше нещо друго…

Ник се показа през дупката и тогава видя нещо огромно и сиво на долното стъпало, което преследваше таласъмите.

Чуваше гневно ръмжене.

Господин Оуенс имаше един израз, когато се окажеше между две еднакво неприятни неща. Казваше: „Намирам се между чука и наковалнята“. Ник се чудеше какво значи това, тъй като в гробището не беше виждал нито чук, нито наковалня.

Намирам се между таласъмите и чудовището, помисли си той.

В мига, в който мисълта мина през главата му, кучешките зъби захапаха зеблото и го задърпаха, докато платът се разкъса. Момчето се изтърси на каменните стъпала. Огромно сиво животно, подобно на куче, но много по-голямо, ръмжеше над него. Животно беше с пламтящи очи, бели зъби и огромни лапи. Дишаше тежко и гледаше Ник.

Таласъмите спряха и се обърнаха.

— Гръм да ме удари! — извика Уесминстърският херцог — Проклетият цербер хвана момчето!

— Оставете го — каза императорът на Китай. — Бягайте!

— Олеле! — възкликна 33-тият президент на Съединените щати.

Таласъмите се затичаха нагоре по стъпалата. Ник бе убеден, че тези стъпала са изсечени от великани — всяко бе по-високо от него самия. Таласъмите бързаха да спасят кожите си и от време на време спираха само за да направят неприлични жестове на звяра, а може би и на Ник.

Звярът не помръдваше от мястото си.

„Ще ме изяде — помисли си момчето с горчивина. — Много умно, Ник.“ Момчето се сети за дома си в гробището. Вече не помнеше защо изобщо го напусна. Независимо от чудовищното куче, трябваше да се върне у дома. Там го чакаха.

Ник се втурна покрай звяра, скочи на долното стъпало, което бе на повече от метър под него — височина колкото собствения му ръст, приземи се накриво, глезенът му се изви болезнено и момчето падна тежко върху скалата.

Ник чу как звярът тича и скача към него. Опита да се извие настрани и да се изправи на крака, но глезенът го болеше, не успя да се задържи и пак падна — този път през ръба на стъпалото. Полетя от скалната стена в празното пространство — кошмарно падане в бездна, която Ник дори не можеше да си представи…

Докато падаше, бе сигурен, че чу глас да долита откъм звяра. Гласът на мис Лупеску произнесе:

— О, Ник!

Бе като кошмар наяве, кошмар, в който падаш неудържимо и с ужас се насочваш към земята под теб. Главата на Ник можеше да побере само една всепоглъщаща мисъл: „Това голямо куче всъщност беше мис Лупеску“ и „Ще се ударя в скалата и ще се размажа“ се състезаваха коя да обсеби съзнанието му.

Нещо, което падаше със същата скорост, се обви около него, чу се шумно пляскане на кожести крила и всичко се забави. Земята вече не се приближаваше към него с предишната скорост.

Крилата запляскаха още по-силно и Ник леко започна да се издига. Сега единствената мисъл в главата му беше: „Да летя!“

И наистина летеше. Момчето погледна нагоре. Над него виждаше съвсем плешива тъмнокафява глава с дълбоки очи, които го гледаха като полирани късове черно стъкло.

Ник издаде стържещия звук, който означава „помощ“ на езика на нощните призраци. Нощният призрак се усмихна и в отговор нададе бухащ звук. Изглеждаше доволен.

След пикиране, намаляване на скоростта и твърд удар нощният призрак и товарът му се озоваха върху пустинния пясък. Ник опита да се изправи, глезенът му пак го предаде и той се строполи в пясъка. Вятърът духаше силно, носеше остри песъчинки, които се забиваха в кожата на момчето.

Нощният призрак приседна до него, сгънал кожестите си криле на гърба. Ник бе израснал в гробище и бе свикнал с изображенията на крилати хора, но ангелите по надгробните камъни изобщо не изглеждаха така.

Към тях, през пустинята в сянката на Гулхайм, вече се носеше огромен сив звяр, подобен на гигантско куче.

Кучето проговори с гласа на мис Лупеску:

— За трети път нощните призраци ти спасяват живота, Ник. Първият път беше, когато повика за помощ и те те чуха. Предадоха ми съобщението, казаха ми къде си. Вторият път беше снощи край огъня, докато ти спеше. Те кръжаха в мрака и чуха как няколко таласъма говорели, че им носиш лош късмет и трябва да ти смажат главата с камък, да те заровят някъде, където да могат да те открият после, когато добре си се разложил, и да те изядат. Нощните призраци се справиха безшумно с проблема. А сега и това.

— Мис Лупеску?

Голямата кучешка глава се наклони към него и за един изпълнен с ужас миг той си помисли, че Цербер ще отхапе парче от него, но езикът й дружелюбно го близна по бузата.

— Глезена ли си изкълчи?

— Да, не мога да стъпвам.

— Да те качим на гърба ми — каза огромният сив звяр, който всъщност беше мис Лупеску.

Тя каза нещо на скърцащия език на нощния призрак и той приближи, за да повдигне Ник и момчето обви с ръце врата на мис Лупеску.

— Дръж се за козината ми — каза тя. — Дръж се здраво. И преди да тръгнем, кажи… — тя издаде висок скърцащ звук.

— Какво значи това?

— Благодаря… Или довиждане… И двете.

Ник изскърца колкото можа по-добре и нощният призрак нададе развеселен кикот. После издаде подобен звук, разпери кожестите си криле и се понесе с пустинния вятър. Пляскаше усилено с криле, вятърът го поде и го понесе нагоре, като хвърчило, което се издига в полет.

— А сега — каза звярът, който беше мис Лупеску, — дръж се здраво, — и се втурна в бяг.

— Към стената от гробове ли отиваме?

— Към таласъмските порти ли? Не. Те са за таласъми. Аз съм Божия хрътка. Пътувам по свой път към Ада и обратно.

На Ник му се стори, че тя препусна още по-бързо.

Изгряха огромната луна и по-малката с цвят на мухлясало сирене, към тях се присъедини и трета — червена като рубин. Под тях сивата вълчица тичаше с големи скокове през пустинята от кости. Спря едва пред някаква разбита глинена постройка, подобна на огромен кошер, издигнат край поточе, което извираше от пустинна скала, вливаше се в малко езеро и отново изчезваше. Сивата вълчица наведе глава и пи, а Ник гребна вода с шепи и пи с малки глътки.

— Това е границата — каза сивата вълчица, която беше мис Лупеску, и Ник вдигна поглед. Трите луни ги нямаше. Вече се виждаше Млечният път. Момчето го видя както никога досега — блещукащ шлейф, преметнат през небосклона. Небето бе осеяно със звезди.

— Красиви са — каза Ник.

— Когато те приберем у дома — каза мис Лупеску, — ще те науча на имената на звездите и на съзвездията.

— Това ми харесва — призна Ник.

После отново се покатери на огромния й сив гръб, зарови лице в козината й и се хвана здраво. Стори му се, че само след миг се оказа понесен на ръце — неловко, както възрастна жена носи шестгодишно момче — през гробището към гроба на Оуенсови.

— Навехна си глезена — обясни мис Лупеску.

— Горкичкото — възкликна г-жа Оуенс, взе момчето и го залюля в невидимите си, но грижливи ръце. — Не мога да кажа, че не се притеснявах — притеснявах се. Но сега е тук и само това има значение.

Ник най-накрая се почувства в безопасност, под земята, на хубаво място, с глава върху собствената си възглавница, докато тъмнината го обгръщаше нежно в умората му.

Левият му глезен беше подут и посинял. Доктор Трефузий (1870–1936, блажена да е душата му) го прегледа и отсъди, че е само навехнат. Мис Лупеску се върна от аптеката с ластична превръзка за глезен, а баронет Джосая Уортингтън, погребан с абаносовия си бастун, настоя да го даде на момчето, което много се забавляваше, като се подпираше на него и се преструваше, че е на сто години.