Детето пристъпи леко колебливо през прага. Мъглата го прегърна като отдавна изгубен приятел. В началото малко несигурно, а после с нарастваща увереност и скорост, момчето се заклатушка нагоре по хълма.

Към върха на хълма мъглата изтъняваше. Луната бе наполовина и светеше мъждиво, но лъчите й разпръскваха мрака достатъчно, за да се види гробището.

Огледайте се!

Ако го направите, бихте видели изоставения параклис, ръждясалите катинари на железните му врати, бръшляна, плъзнал по заострената куличка, и малкото уродливо дърво, израсло от улука на покрива.

Бихте видели и покрити с мъх надгробни камъни, гробове, гробници и паметни плочи, сред които понякога притичва заек, стрелва се мишка или се промъква невестулка, внезапно изникнала сякаш изпод земята.

Ако можехте да сте там онази вечер, бихте видели всичко това под светлината на мъждукащата избеляла луна.

Но никога не бихте видели бледата, пълничка жена, която вървеше по пътеката край входа на гробището. Дори за миг да я бяхте зърнали и да се бяхте взрели в нея с невярващи очи, щяхте да откриете само лунна светлина, мъгла и сенки.

Но пълничката, бледа жена наистина беше там. Тя вървеше по пътеката, която се виеше покрай няколко полусрутени надгробни камъка и водеше към портата на гробището.

Портата беше заключена. През зимата винаги я заключваха в четири следобед, а през лятото — в осем вечерта. Част от гробището имаше ограда с остри шипове, която плавно се преливаше в здрава тухлена стена. Решетките на металната порта бяха нагъсто — възрастен мъж не би могъл да се промъкне, дори десетгодишно дете би се затруднило.

— Оуенс! — извика бледата жена с глас, който напомняше шумолене на вятър във висока трева. — Оуенс! Ела и виж!

Жената се наведе и се взря в земята. От сенките в лунната светлина изплува мъж с прошарена коса, попрехвърлил четирийсетте. Той погледна жената, после насочи очите си към мястото, в което се беше взряла тя и се почеса по главата.

— Госпожо Оуенс — проговори мъжът с церемониалността, характерна за неговата епоха, — дали това е онова, за което си мисля?

В този момент нещото, което двамата разглеждаха, явно забеляза госпожа Оуенс, отвори уста, биберонът му се търкулна на земята, а то протегна пухкаво юмруче, сякаш се опитваше с всички сили да се вкопчи в бледия пръст на госпожа Оуенс.

— Гръм да ме удари, ако това не е бебе! — промърмори слисано господин Оуенс.

— Разбира се, че е бебе! — отвърна жена му. — Въпросът е какво ще правим с него?

— Смея да твърдя, че това е добър въпрос, госпожо Оуенс — отбеляза съпругът й, — но не ни засяга. Това бебе безспорно е живо, а щом е такова, няма нищо общо с нас и не е част от нашия свят.

— Вижте го само как се усмихва! — продължи разнежено госпожа Оуенс. — Това е най-сладката усмивка, която съм виждала.

Тя протегна безплътна ръка и погали детето по рядката руса косица. Момченцето се разсмя от удоволствие и радостно забърбори нещо.

През гробището премина хладен полъх и разкъса мъглата в по-ниската му част. Гробището заемаше горната част на хълма, пътеките му се виеха и пресичаха нагоре-надолу в безредна мрежа.

Чу се дрънчене. Някой дърпаше и разтърсваше портата, а тя му отвръщаше с метално дрънчене на ръждясали решетки, тежки катинари и вериги.

— Ето! — каза господин Оуенс. — Семейството на бебето е дошло да го прибере в любящото си лоно. Оставете малчугана най-сетне! — добави той, защото госпожа Оуенс прегръщаше бебето с безплътните си ръце, като не преставаше да го гали и милва.

— Не ми прилича на ничие семейство — отвърна госпожа Оуенс, като се взря към входа на гробището.

Мъжът с тъмното палто се беше отказал да разтърсва заключената порта и сега съсредоточено разглеждаше една малка странична врата. Тя също бе здраво заключена. Преди време вандали бяха вилнели из гробището и градският съвет беше предприел мерки.

— Хайде, госпожо Оуенс, оставете детето. Точно така, скъпа… — започна господин Оуенс и замръзна по средата на изречението. Долната му челюст увисна безпомощно при вида на един призрак.

Може да си помислите — и с пълно право — че господин Оуенс не би трябвало да се стъписва от призраци, при положение, че самият той, както и госпожа Оуенс, бяха мъртви, и то от няколкостотин години и при положение, че целият им социален живот — или почти целият — минаваше сред мъртъвци. Но имаше голяма разлика между обитателите на гробището и този призрак. Той бе някаква сурова, мъждукаща, тревожна форма, блещукаща като екран на повреден телевизор. От фигурата се излъчваше паника — остра и оголена емоция, която заля Оуенсови сякаш бе тяхна собствена. В този момент Оуенсови видяха, че фигурите бяха три. Двете бяха по-големи, а третата — по-малка, но само едната беше ясна. Именно тази фигура изхлипа:

— Бебето ми! Той иска да убие бебето ми!

Тряс! Мъжът пред портата влачеше тежка метална кофа за боклук към високата тухлена стена, която ограждаше гробището.

— Защитете сина ми! — проплака отново призракът и госпожа Оуенс реши, че това е жена. Разбира се, това е майката на бебето!

— Какво ви стори той? — попита госпожа Оуенс, но изглежда жената призрак не я чу.

Горкичката, умряла е съвсем скоро, помисли госпожа Оуенс. Много по-лесно е да умреш спокойно, да се събудиш в подходящото време там, където са те погребали, да привикнеш към смъртта и да се запознаеш с другите обитатели. Това същество бе изтъкано от тревога и страх за детето си, а паниката й, която Оуенсови почувстваха като нискочестотен писък, сега привличаше вниманието и на други бледи фигури, които се стичаха от цялото гробище.

— Коя сте вие? — попита Кай Помпей. Надгробният му камък се бе превърнал в обветрен къс скала, но преди две хиляди години той бе поискал да почива на могилата до мраморната гробница, вместо тялото му да бъде върнато обратно в Рим. Като един от най-старите обитатели на гробището, той подхождаше към отговорностите си крайно сериозно.

— Тук ли сте погребана? — строго попита Кай Помпей.

— Разбира се, че не е! Веднага си личи, че е умряла наскоро — госпожа Оуенс обви ръка около формата на жената и й заговори тихичко със спокоен и мил глас.

Откъм високата стена край алеята се чу ужасен трясък. Кофата за боклук беше паднала. Мъжът с мъка се катереше по стената, тъмен силует — очертан от забулените в мъгла улични лампи. Той спря за момент, после се прехвърли от другата страна, увисна, хванат за горната част на стената, с люлеещи се в празното крака, после се пусна и тупна в гробището.

— Но, скъпа — обърна се госпожа Оуенс към жената призрак, единствена останала от трите фигури, които се бяха появили в гробището, — той е жив, а ние не сме. Представяш ли си…

Детето гледаше озадачено двете жени. Първо се протегна към едната, после към другата, но докосна само въздух. Жената призрак бързо избледняваше.

— Да — отвърна госпожа Оуенс на нещо, което никой друг не чу. — Ако можем, ще го направим!

После се обърна към мъжа си:

— А ти, Оуенс? Съгласен ли си да бъдеш баща на този момък?

— Какво да бъда? — изуми се Оуенс и веждите му политнаха нагоре.

— Нямахме деца — продължи жена му, — а майка му иска ние да се погрижим за него и да го защитим. Съгласен ли си?

Мъжът в черно се препъна в плетеницата от бръшлян и полуразрушени надгробни камъни и се свлече на земята. Бързо се изправи и продължи напред, като се стараеше да стъпва по-внимателно. Над главата му една сова се подплаши и изчезна с безшумен полет. В този момент мъжът съзря бебето и очите му блеснаха триумфално.

Оуенс знаеше, че когато използва този тон, жена му говори сериозно. Ненапразно бяха женени, в живота и в смъртта, вече над двеста години.

— Сигурна ли си? — попита той. — Съвсем сигурна!?

— Като никога досега! — потвърди госпожа Оуенс.

— Добре тогава. Ако ти ще си негова майка, аз ще съм негов баща.