Неемия Трот, поетът от порутената северозападна част на гробището, започна да рецитира мислите си по въпроса, при все че никой от слушателите не ги разбираше. Тогава се случи нещо, от което замлъкна всеки упорит език, нещо небивало досега в историята на гробището.

Огромен бял кон от тези, които познавачите биха нарекли „сив“, бавно се изкачваше по хълма. Още преди да се появи, се чу тропот от копитата му, и шумът от прекършени клонки, докато животното напредваше сред храстите, ниските калини, бръшляна и прещипа, с които бе обрасъл целият хълм. Беше шайърски кон1, висок близо два метра.

Можеше да носи рицар в пълно бойно снаряжение, но сега на неоседлания му гръб седеше само една жена, облечена в сиво от глава до пети. Дългата й пола и шалът й сякаш бяха изтъкани от стара паяжина.

Лицето й беше ведро и спокойно.

Всички я познаха, защото в края на дните си всеки среща Сивата дама и не може да я забрави.

Конят спря до обелиска. На изток небето леко просветляваше — процеждаше се перлено сияние, предхождащо зората. Това караше обитателите на гробището да се чувстват неспокойни и да се замислят за прибиране в удобните си домове. Въпреки това никой не помръдваше. Гледаха Сивата дама със смесица от въодушевление и страх. Мъртвите като цяло не са суеверни, но сега я гледаха така, както римските авгури са гледали полета на свещените гарвани, в търсене на мъдрост и поличба.

И тя проговори.

С глас като звън на стотици сребърни камбанки, тя каза:

— Мъртвите трябва да са великодушни.

И се усмихна.

Конят, който доволно скубеше и дъвчеше тревата от една туфа, застина. Дамата докосна леко врата му и той се обърна. Направи няколко огромни, кънтящи стъпки, после се оттласна от хълма и препусна в лек галоп в небето. Гръмовните му копита се чуваха като далечен буреносен тътен. След миг конят и жената изчезнаха от погледите на всички.

Поне обитателите на гробището, които онази нощ бяха на хълма, твърдяха, че именно това се е случило.

Споровете приключиха и всичко бе решено без гласуване. Детето, наречено Никой Оуенс, получаваше Свободата на гробището.

Мама Слотър и баронет Джосая Уортингтън, придружиха господин Оуенс до криптата на стария параклис и съобщиха новината на госпожа Оуенс.

Тя не се изненада от чудото.

— Точно така — каза тя. — На мнозина не им е останала и капка здрав разум, но не и на нея. Разбира се, не и на нея.

Преди слънцето да изгрее в сивото утро, детето вече беше заспало в хубавия малък гроб на Оуенсови. (Господин Оуенс бе починал като преуспяващ глава на местната мебелна гилдия и колегите му се бяха погрижили той и съпругата му да почиват достойно.)

Сайлъс излезе за последно преди изгрев. Откри високата къща на хълма, огледа трите тела вътре и внимателно разгледа прободните рани. Когато приключи, излезе в утринния сумрак, а в главата му кръжаха неприятни предположения. Върна се в гробището, в кулата на параклиса, където спеше през деня.

В малкия град в подножието на хълма Някойси Джак се ядосваше все повече и повече. Колко отдавна чакаше тази нощ — кулминацията на месеци, на години работа. Вечерта започна толкова обещаващо — уби трима души, без да успеят дори да гъкнат. А после…

После всичко се обърка. Защо, по дяволите, се качи на хълма, след като детето явно бе слязло надолу? Докато стигне подножието, следата бе изстинала. Сигурно някой е намерил детето, взел го е и го е скрил. Няма друго обяснение.

Чу се гръм, силен и внезапен като изстрел и заваля пороен дъжд. Някойси Джак действаше методично, затова започна да планира следващия си ход — посещения у някои от местните хора, които да са негови очи и уши в града.

Не беше нужно да казва на Съвета, че се е провалил.

Все пак, каза си той, прислонил се под козирката на един магазин, докато дъждът падаше като сълзи, не се е провалил. Още не. Не и с толкова години пред себе си. Имаше много време. Време да довърши недовършената работа. Време да среже последната нишка.

Чуха се полицейски сирени. В посока към хълма край него профучаха една полицейска кола, една линейка и накрая цивилна кола, но с полицейска лампа. Едва тогава Някойси Джак неохотно вдигна яката на палтото си, сведе глава и пое в утрото. Ножът бе в джоба му, на сигурно и сухо в калъфа, защитен от яростта на стихиите.

Ник растеше спокойно дете със сериозни сиви очи и гъста щръкнала коса с миши цвят. През повечето време беше послушен. Научи се да говори и веднага засипа обитателите на гробището с въпроси — „Защо не бивам да излизам от гробището?“, „Как да направя това, което направи той?“ или „Кой лежи там?“ Възрастните се стараеха да отговорят, но отговорите им често бяха мъгливи, объркани или противоречиви. Тогава Ник отиваше в стария параклис, за да поговори със Сайлъс.

По залез-слънце, точно преди Сайлъс да се събуди, Ник бе там и чакаше.

Наставникът му умееше да обяснява нещата ясно, разбираемо и толкова просто, колкото бе необходимо, за да може Ник да ги разбере.

— Не бива да излизаш от гробището — между другото, казва се „не бива“, не „не бивам“ — защото само в гробището си в безопасност. Тук живееш, тук са тези, които те обичат, а навън не е безопасно за теб. Все още не е.

— Но ти излизаш навън всяка нощ.

— Аз съм безкрайно по-стар от теб, хлапе, и съм в безопасност където и да отида.

— Аз също.

— Ще ми се да беше така, но докато си в гробището, нищо не те заплашва.

Или:

— Как да направиш това ли? Някои умения се постигат с обучение, други — с упражнение, а трети — с времето. Ще усвоиш това умение, ако учиш. Скоро ще овладееш Сливането, Плъзгането и Съноброденето. А някои умения не са по силите на живите, за тях ще трябва да почакаш малко повече. Аз обаче съм сигурен, че ще ги овладееш, когато му дойде времето.

— Дадена ти е Свободата на гробището — говореше му Сайлъс, — така че гробището се грижи за теб. Докато си тук, виждаш в тъмното, можеш да вървиш по пътеки, по които живите не могат да ходят и техните очи ще се плъзгат от теб, без да те забелязват. На мен също ми е дадена Свободата на гробището, въпреки че в моя случай тя ми носи единствено правото на обитание.

— Искам да съм като теб — заяви Ник и издаде напред долната си устна.

— Не! — твърдо отвърна Сайлъс. — Не искаш.

Или:

— Кой лежи там ли? Знаеш ли, Ник, в повечето случаи пише на надгробния камък. Можеш ли да четеш вече? Знаеш ли азбуката?

— Кое да знам?

Сайлъс поклати глава, но не каза нищо. Докато бяха живи господин и госпожа Оуенс не се занимаваха много с четене, а сега в гробището нямаше буквари.

Следващата нощ Сайлъс се появи пред уютния гроб на Оуенсови с три дебели книги. Двете бяха ярки и шарени буквари („А“ като „агънце“, „Б“ като „бонбон“), а третата — „Котарак с шапка“2.

Носеше също листа и кутия пастели. После тръгна с Ник из гробището, като поставяше пръстчетата на момчето върху най-новите и най-четливите надгробни камъни и плочи. Така го учеше да намира буквите от азбуката. Започнаха с островърхата кула на главното „А“.

Сайлъс даде на Ник задача да открие в гробището всяка буква от азбуката и момчето я изпълни с гордост, като откри надгробния камък на Изикиял Улмсли, вграден в стената на стария параклис.

Наставникът му беше много доволен.

Всеки ден Ник взимаше лист и пастели, обикаляше из гробището и преписваше колкото може по-добре имена, думи и цифри. Всяка вечер, преди Сайлъс да тръгне по своите дела, Ник го караше да му обясни какво е написал и да му преведе латинските думи и изрази, които объркваха Оуенсови.

Беше слънчев ден, пчелите прелитаха над цветята в гробището, като поспираха над прещипа и синчеца с монотонно лениво бръмчене. Ник лежеше под пролетното слънце и гледаше как един бронзов бръмбар пълзи върху камъка на Дж. Рийдър, жена му Доркас и сина им Себастиян (Fidelis ad Mortem).