Хората започнаха да разпитват Скарлет какво се е случило и тя отговори колкото може по-честно. Разказа им за момчето на име Никой, което я завело дълбоко навътре в хълма, където в тъмното се появил Индиговия мъж, но всъщност той бил плашило.

Дадоха й шоколад, избърсаха лицето й и заразпитваха дали татуираният мъж е карал мотор.

След като се успокоиха, родителите на Скарлет, започнаха да се ядосват на себе си и взаимно да се обвиняват, че са оставили малкото си момиченце да играе в гробище, независимо че гробището е природен резерват, говореха, че светът в наши дни е опасно място и, ако изпуснеш детето си от очи, нямаш представа в какви ужасни неща може да се забърка. Особено дете като Скарлет.

Майката на Скарлет се разхлипа, което разплака Скарлет, а едната полицайка започна да се кара с бащата на Скарлет, който не издържа и се развика, че именно той като данъкоплатец й плаща заплатата. На свой ред тя също се развика и каза, че също е данъкоплатец и вероятно плаща неговата заплата.

Ник стоеше безмълвен в сенчестия ъгъл на параклиса, невидим за всичко, дори и за Скарлет, гледаше и слушаше, докато не можа да понесе повече.

В гробището падна здрач. Сайлъс се появи и видя Ник да стои горе на амфитеатъра и да гледа към града. Застана до момчето и не каза нищо. Това беше неговият начин да започне разговор.

— Не беше виновна тя проговори Ник. — Аз бях, а сега тя загази.

— Къде я заведе? — попита Сайлъс.

— В хълма, да види най-стария гроб. Само че там няма никой. Само едно змийско нещо, което се казва Гибел и плаши хората.

— Впечатляващо.

Двамата бавно заслизаха по хълма и гледаха как полицаите заключват стария параклис и си тръгват в нощта заедно със Скарлет и родителите й.

— Мис Бороус ще те научи да пишеш буквите слято — каза Сайлъс. — Прочете ли вече „Котаракът с шапка“?

— Да — отвърна Ник. — Преди сума ти време. Ще ми донесеш ли още книги?

— Надявам се — каза Сайлъс.

— Мислиш ли, че ще я видя отново?

— Момичето ли? Много се съмнявам.

Но Сайлъс грешеше. След три седмици, в един сив следобед, Скарлет дойде на гробището заедно с родителите си.

Те настояваха тя да е непрекъснато пред очите им. Вървяха малко след нея. От време на време майка й възкликваше колко е отвратително всичко наоколо и колко е хубаво, че скоро всичко това ще остане завинаги зад гърба им.

Когато родителите на Скарлет се заговориха помежду си, Ник каза:

— Здравей.

— Здрасти — отвърна много тихичко Скарлет.

— Не вярвах, че ще те видя пак.

— Казах им, че няма да тръгна с тях, ако не ме доведат тук още веднъж.

— Къде отивате?

— В Шотландия. Там има университет. Татко ще преподава физика на елементарните частици.

Повървяха заедно по пътеката — момиченце в ярко оранжев анорак и момченце в сив саван.

— Шотландия много ли е далеч?

— Да — отвърна тя.

— Аха.

— Надявах се, че ще бъдеш тук, за да се сбогуваме.

— Винаги съм тук.

— Но не си мъртъв, нали, Никой Оуенс?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава не може цял живот да останеш тук, нали? Един ден ще пораснеш и тогава ще трябва да излезеш и да живееш във външния свят.

Ник поклати глава.

— За мен там не е безопасно.

— Кой го казва?

— Сайлъс, семейството ми, всички…

Скарлет замълча.

В този момент баща й я повика:

— Скарлет! Хайде, скъпа, време е да вървим! Получи си последната разходка в гробището, хайде да се прибираме.

Скарлет се обърна към Ник:

— Ти си смел. Ти си най-смелият човек, когото познавам, и си мой приятел. Не ме интересува дали си въображаем.

После се затича по пътеката към родителите си и към света.

По един гроб във всяко гробище принадлежи на таласъмите. Ако го търсите достатъчно дълго, ще го откриете. Ще го познаете по това, че целият е на петна, изтърбушен и покрит с проскубана трева или избуяли бурени. Надгробният камък обикновено е пропукан или счупен. Когато стигнете до него, ви изпълва особено чувство на изоставеност. Усещате как надгробният камък е по-студен от останалите, а името върху него често не може да бъде разчетено. Ако на гроба има статуя, обикновено е без глава или е така покрита с мъхове и лишеи, че сама прилича на лишей. Ако някой гроб в гробището сякаш е поруган от дребни вандали, ако ви кара да искате да сте някъде другаде, то той със сигурност е таласъмската порта.

В гробището на Ник също имаше такъв гроб.

Във всяко гробище има такъв гроб.

Сайлъс си тръгваше.

В първия момент, в който научи новината, Ник се разстрои. Но сега вече не беше разстроен. Беше бесен!

— Защо си тръгваш? — обърна се момчето към наставника си.

— Казах ти вече. Необходима ми е определена информация. За да я намеря, трябва да пътувам. А за да пътувам, трябва да тръгна оттук. Вече говорихме за това.

— Какво е толкова важно, че да трябва да заминеш? — Шестгодишният Ник се опита да си представи кое е онова нещо, което може да накара Сайлъс да го изостави, и не успя. — Не е честно!

Наставникът му остана невъзмутим.

— Не е нито честно, нито нечестно. Никой Оуенс, просто е.

Ник не се предаде.

— Трябва да се грижиш за мен. Обеща ми!

— Така е, като твой наставник нося отговорност за теб. За щастие, не съм единственият, който носи тази отговорност.

— А къде отиваш?

— Навън. Надалеч. Трябва да открия някои неща и не мога да ги открия тук.

Ник изсумтя и се отдалечи, като подритваше въображаеми камъни. В северозападната част на гробището растителността бе така избуяла и оплетена, че дори пазачът на гробището не можеше да се справи с нея. Ник се отправи точно натам, събуди семейство викториански деца, всички умрели преди десетия си рожден ден, и под светлината на луната заедно играха на криеница в бръшляновата джунгла.

Ник се опита да си представи, че Сайлъс не заминава, че всъщност нищо не се променя, но когато играта свърши и се върна в стария параклис, видя две неща, които бързо го върнаха в реалността.

Първо видя чантата. В мига, в който я погледна, Ник разбра, че е на Сайлъс. Чантата беше поне на сто и петдесет години — красива изработка от черна кожа с месингови украшения и черна дръжка. Подобни чанти сигурно са носили лекарите или погребалните агенти от времето на кралица Виктория. В тях неотменно са били подредени всички инструменти, които биха им потрябвали. Досега Ник не беше виждал чантата на Сайлъс, дори не знаеше, че Сайлъс има чанта, но такава чанта можеше да е само негова. Ник се опита да погледне вътре, ала тя бе заключена с голям месингов катинар. Беше твърде тежка, за да я вдигне.

Чантата беше първото нещо.

Второто нещо седеше на пейката до параклиса.

— Ник — каза Сайлъс. — Това е мис Лупеску.

Мис Лупеску не беше красива. Гледаше смръщено и неодобрително. Косата й беше сива, а лицето й изглеждаше твърде младо за тази сива коса. Предните й зъби бяха леко изкривени. Носеше огромен шлифер и мъжка вратовръзка.

— Здравейте, мис Лупеску — поздрави Ник.

Мис Лупеску не отговори. Тя подуши въздуха, погледна Сайлъс и каза:

— Значи това е момчето. — После стана от пейката и бавно обиколи Ник с разширени ноздри, сякаш го обдушваше.

Когато направи пълна обиколка, каза:

— Ще идваш при мен, когато се събудиш и преди да легнеш да спиш. Наела съм стая в онази къща ей там — тя посочи един покрив, който едва се виждаше от мястото, където бяха застанали. — Но ще прекарвам времето си на гробището. Тук съм като историк, изследващ историята на старите гробове. Разбираш ли, момче? Да?

— Ник — каза Ник. — Казвам се Ник. Не „момче“.

— Съкратено от Никой — допълни тя. — Глупаво име. А Ник е име като за домашно животно. Не го одобрявам. Ще те наричам „момче“. Ти ме наричай „мис Лупеску“.

Ник погледна умоляващо Сайлъс, но по лицето му нямаше и следа от съчувствие. Той взе чантата си и каза: