Момчето тръгна след него и се спусна по малка вита стълба в криптата.

— Позволих си да ти приготвя куфар — обясни Сайлъс, когато стигнаха долу.

Върху купчина плесенясали псалтири стоеше малък кожен куфар, миниатюрен двойник на сайлъсовия.

— Всичките ти вещи са вътре — каза наставникът му.

— Разкажи ми за Почетната стража, Сайлъс — помоли Ник. — Ти си в нея. Мис Лупеску беше в нея. Кой друг? Много ли сте? Какво правите?

— Не правим достатъчно. Най-вече охраняваме граничните земи. Пазим границите на нещата.

— Какви граници?

Сайлъс не отговори.

— Искаш да кажеш като това, че спря Джак и хората му?

— Правим каквото трябва — гласът му прозвуча уморено.

— Но вие постъпихте правилно. Нали спряхте Джаковците. Те бяха ужасни. Бяха чудовища!

Сайлъс пристъпи по-близо до Ник и така момчето трябваше да отметне глава назад, за да види бледото лице на мъжа. Наставникът му промълви:

— Аз невинаги съм постъпвал правилно. Когато бях по-млад… правех по-лоши неща и от Джак. По-лоши от който и да е от тях. Тогава бях чудовище, Ник, по-лош от всяко чудовище.

На Ник дори не му хрумна, че мъжът може да лъже или да се шегува. Знаеше, че казва истината и попита:

— Но вече не си такъв, нали?

— Хората могат да се променят — отвърна Сайлъс и млъкна. Ник се чудеше дали наставникът му, дали Сайлъс, не е потънал в спомени. После мъжът каза: — За мен беше чест да бъда твой наставник, младежо. — Ръката му се скри под наметката и когато я измъкна, в нея се виждаше протрит стар портфейл. — За теб е. Вземи го.

Ник взе портфейла, но не го отвори.

— Вътре има пари. Достатъчно като за начало, но нищо повече.

Ник каза:

— Днес ходих при Алонсо Джоунс, но го нямаше или не можах да го видя. Исках да ми разкаже за далечните земи, където е бил, за острови и китове, за ледници и планини, за земи, където хората се обличат и се хранят по странен начин. — Ник замълча, после продължи: — Тези места още съществуват. Отвън има цял един свят. Може ли да го видя? Може ли да ида там?

Сайлъс кимна.

— Да, навън има цял един свят. Във вътрешния джоб на куфара ти има паспорт. Издаден е на името на Никой Оуенс. Не беше лесно да се направи.

— Ако размисля, може ли да се върна тук? — попита Ник, после сам си отговори: — Ако се върна, това място ще си е тук, но вече няма да бъде мой дом.

— Искаш ли да те изпратя до портата? — попита Сайлъс.

Ник поклати глава.

— По-добре да отида сам. А, Сайлъс… Ако някога се озовеш в беда, повикай ме. Ще дойда да ти помогна.

— Аз — каза Сайлъс — не се озовавам в беди.

— Не. Предполагам, че не. Но все пак…

В криптата беше тъмно и миришеше на мухъл, влага и стари камъни. За пръв път му се стори много тясно.

Ник каза:

— Искам да видя живота, да го хвана в ръце. Искам да оставя стъпки в пясъка на пустинен остров. Искам да играя футбол. Искам… — той спря и се замисли. — Искам всичко.

— Добре — каза Сайлъс. После вдигна ръка, сякаш отмяташе кичур от очите си — крайно нетипичен за него жест. — Ако някога се случи да съм в беда, категорично ще те повикам.

— Въпреки че никога не попадаш в беда?

— Съвсем правилно.

В ъгълчето на устните му потрепна нещо, което можеше да е усмивка, можеше да е съжаление, можеше да е просто игра на сенките.

— Тогава сбогом, Сайлъс — Ник протегна ръка, както правеше като малко момче, Сайлъс я пое със своята студена длан с цвят на слонова кост и силно я разтърси.

— Сбогом, Никой Оуенс.

Ник взе малкия си куфар. Отвори вратата, излезе от криптата и пое по пътеката, без да се обръща.

Отдавна бе минал часът, в който заключваха портата. Запита се дали ще успее да мине през решетките или ще трябва да се върне в параклиса, за да вземе ключ. Но когато стигна до входа, видя, че малката вратичка е отключена и широко разтворена, сякаш го очакваше, сякаш гробището лично се сбогуваше с него.

Една бледа, закръгленка фигура го чакаше пред отворената портичка и му се усмихваше, докато той вървеше към нея, а в очите й на лунната светлина блестяха сълзи.

— Здравей, мамо — каза Ник.

Госпожа Оуенс разтри очите си с юмрук, после ги попи с престилката си и поклати глава.

— Реши ли какво ще правиш?

— Ще видя света — каза Ник. — Ще се забърквам в неприятности, ще се измъквам от неприятности, ще видя джунгли и вулкани, пустини и острови… и хора. Искам да се запозная с ужасно много хора.

Госпожа Оуенс не отговори веднага. Гледаше го, а после запя една песен, която Ник си спомняше, песен, която майка му пееше, когато бе още съвсем малък, песен, с която го приспиваше като дете.

— Не грешиш — прошепна Ник. — Ще го пребродя.

Тогава госпожа Оуенс си спомни последния куплет на песента и го изпя на сина си:

— Вред ти остави следа — повтори Ник. — Не е лесна задача, но ще се постарая.

Опита се да прегърне майка си, както когато беше дете, но със същия успех можеше да опита да прегърне мъглата, защото бе останал сам на алеята.

Пристъпи напред, премина през вратата и излезе от гробището. Стори му се че чу някой да казва: „Толкова се гордея с теб, синко“, но може би си въобразяваше.

На изток лятното небе започваше да просветлява и Ник се отправи натам. Спусна се по хълма към живите хора, към света, към зората.

В чантата му имаше паспорт, в джоба му — пари. По устните му танцуваше усмивка, ако и да беше плаха, тъй като светът е по-голям от малкото гробище на хълма. В света го очакваха опасности и тайни, предстоеше му да завърже нови приятелства и да преоткрие старите, грешки очакваха да бъдат направени и пътища да бъдат извървени, преди най-накрая да се завърне в гробището или да се качи с Дамата на широкия гръб на нейния огромен сив жребец.

Но между сега и тогава се простираше Животът и Ник пристъпи в него с широко отворени очи и открито сърце.

Neil Gaiman

The Graveyard Book, 2008

Издание:

Нийл Геймън. Книга за гробището

Английска. Първо издание

PRO BOOK/HOF STUDIOS, София, 2011

ISBN: 978-954-2928-03-4

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/35964

Последна корекция: 29 ноември 2015 в 18:08