Ник спря до камъка, върху който бяха гравирани обърнати надолу факли, и зачака, но не видя никого. Повика Алонсо Джоунс, дори почука на камъка, но отговор нямаше. Момчето се наведе, за да пъхне глава в гроба и да извика приятеля си, но вместо главата му да премине през твърдата материя като сянка, се удари шумно и болезнено в земята. Ник повика отново, но не видя нищо и никого, затова внимателно се измъкна от лабиринта преплетена растителност и сив камънак до пътеката. Три свраки, кацнали на глогинката, изпърхаха с криле и отлетяха, когато мина край тях.

Ник не видя нито една душа, чак до югозападния склон на гробището, където познатият силует на Мама Слотър, съвсем дребна под високото си боне и наметка, се разхождаше между надгробните камъни с наведена глава и търсеше диви цветя.

— Насам, момче! — извика тя. — Ей там растат диви латинки, вземи ми набери няколко и ги сложи при камъка ми.

Ник накъса жълти и червени латинки и ги занесе при надгробния камък на Мама Слотър, който беше толкова обрулен, напукан и пострадал от времето, че отгоре му се разчиташе само: МА СЛО, което вече над сто години озадачаваше местните историци. Той сложи цветята пред камъка с уважение.

Мама Слотър се усмихна:

— Ти си добро момче. Не знам какво щяхме да правим без теб.

— Благодаря — отвърна Ник. После попита: — Къде са всички? Ти си първият човек, когото срещам тази нощ.

Мама Слотър се вгледа внимателно в него.

— Какво си направил на челото си?

— Ударих го на гроба на господин Джоунс. Не можах да премина и…

Но Мама Слотър беше присвила устни и наклонила глава настрани. Проницателните старчески очи изучаваха Ник изпод бонето.

— Казах ти „момче“, нали? Но времето отлита за миг и вече си младеж, нали така? На колко си години?

— Мисля, че на около петнайсет. Но се чувствам същия като преди — каза Ник.

Мама Слотър го прекъсна:

— И аз все още се чувствам като малкото момиченце, което виеше венчета от маргаритки на старото пасище. Оставаш си все същият и това не се променя, но всъщност непрекъснато се променяш и нищо не може да се направи по въпроса.

Тя приседна на очукания си камък и продължи:

— Помня нощта, когато дойде тук, момче. Аз казах: „Не можем да оставим малчугана да си отиде“ и майка ти се съгласи, а всички започнаха да се дърлят, докато не се появи Сивата дама. „Хора от Гробището! — каза тя. — Чуйте Мама Слотър. Не е ли останало никакво милосърдие в костите ви?“ Тогава всички се съгласиха с мен. — Тя замълча и поклати дребната си глава. — Тук не се случва кой знае какво и дните си приличат. Сезоните се редуват, бръшлянът расте, камъните се строполяват, но твоето идване тук… е, радвам се, че се случи, това е.

Тя се изправи и измъкна мърлява кърпа от ръкава си, плю върху нея и се протегна, колкото можа, за да изтрие кръвта от челото на Ник.

— Готово, така изглеждащ по-прилично — каза строго старицата. — Като се има предвид, че не знам кога пак ще те видя, умната!

Ник се чувстваше така смутен, както никога досега. Тръгна към гроба на Оуенсови и с радост видя, че и двамата му родители го чакат там. Когато приближи обаче, радостта му бе заменена от притеснение — защо господин и госпожа Оуенс стоят така, всеки застанал от една страна на гроба, като образи от стъклопис? По лицата им не можеше да се прочете нищо.

Баща му пристъпи напред и каза:

— Добър вечер, Ник. Надявам се, че си добре.

— Поносимо — отговори Ник.

Така отвръщаше и господин Оуенс, когато някой от приятелите му го попиташе същото.

Баща му продължи:

— С госпожа Оуенс цял живот сме искали дете. Не мисля, че някога щяхме да имаме по-добро момче от теб, Ник — и той погледна сина си с гордост.

— Ами, да, благодаря ти, но… — смотолеви момчето и се обърна към майка си, сигурен, че може да я накара да му каже какво става. Ала тя беше изчезнала. — Къде отиде мама?

— Ох… да… — с неудобство промълви господин Оуенс. — Нали я знаеш Бетси. По някой път се случват неща, когато… ами, не знаеш какво да кажеш. Нали разбираш?

— Не — отвърна Ник.

— Предполагам, че Сайлъс те чака — каза баща му и изчезна.

Минаваше полунощ. Ник тръгна към стария параклис. Дървото, пораснало в улука на куличката, бе съборено от последната буря и бе повлякло със себе си част от траурно черните плочи на покрива.

Ник зачака, седнал на сивата дървена пейка, но от Сайлъс нямаше и следа.

Вятърът духаше на силни пориви. Беше късна лятна вечер, когато здрачът сякаш трае вечно. Беше топло, въпреки това Ник усети как кожата на ръцете му настръхва.

До ухото му се разнесе глас:

— Кажи, че ще ти липсвам, глупчо!

— Лиза? — Ник не беше чувал и виждал вещицата вече цяла година, от нощта на Всякой Джак. — Къде беше?

— Гледах — каза тя. — Една дама не е длъжна да съобщава всичко, което прави.

— Гледала си мен ли? — попита Ник.

Гласът на Лиза прошепна в ухото му:

— Честно, животът се пропилява в живеене. Никой Оуенс. Защото единият от нас е твърде глупав и ще живее, и това не съм аз. Кажи, че ще ти липсвам.

— Къде отиваш? — попита Ник. — Разбира се, че ще ми липсваш, където и да идеш…

— Твърде глупав — прошепна гласът на Лиза Хемпсток и той усети докосването й по ръката си. — Твърде глупав, за да живее.

Усети докосването на устните й по бузата си и ъгълчето на своите устни. Тя го целуна нежно, а той беше твърде смутен, твърде засрамен, за да реши какво да прави.

Гласът й каза:

— И ти ще ми липсваш. Винаги!

Полъх на вятъра разроши косата му, а може би беше нейната ръка, и в следващия миг разбра, че е сам на пейката.

Тогава се изправи.

Тръгна към вратата на параклиса, повдигна камъка, който стоеше до нея и взе резервния ключ, оставен там от отдавна починал клисар. Отключи голямата дървена врата, без дори да опита дали ще успее да се плъзне през нея. Тя проскърца недоволно и се отвори.

Вътре в параклиса беше тъмно и Ник осъзна, че присвива очи, за да види.

— Влизай, Ник — разнесе се гласът на Сайлъс.

— Нищо не виждам — отвърна момчето. — Много е тъмно.

— Вече? — каза Сайлъс и въздъхна.

Ник чу шумолене на кадифе, после драсване на клечка, която пламна и запали две огромни свещи в резбовани дървени свещници в дъното на стаята. На светлината им Ник видя, че наставникът му стои до голям кожен куфар — често такива ги наричат „параходен сандък“ — толкова голям, че дори висок мъж може да се свие и да спи вътре. До него лежеше черната кожена чанта на Сайлъс, която Ник беше виждал няколко пъти, но все още намираше за впечатляваща.

Параходният сандък бе тапициран с бяло. Ник протегна ръка към вътрешността, докосна коприна, напипа и суха пръст.

— Тук ли спиш? — попита.

— Да, когато съм далеч от дома — отвърна Сайлъс.

Ник беше изумен — Сайлъс беше тук, откакто се помни, че и от преди това.

— Не е ли тук твоят дом?

Сайлъс поклати глава.

— Къщата ми е далеч, далеч оттук, ако все още е обитаема. В родния ми край имаше проблеми и изобщо не съм сигурен какво ще намеря там при завръщането си.

— Прибираш ли се? — попита Ник. Дори неизменните неща се променяха. — Наистина ли си тръгваш? Но… ти си моят наставник.

— Бях твоят наставник. Сега си вече достатъчно голям да се грижиш сам за себе си. Аз трябва да се погрижа за други неща.

Сайлъс затвори капака на кафявия кожен куфар и започна да стяга ремъчета и закопчалки.

— Не може ли да остана тук? В гробището?

— Не бива — каза Сайлъс. Ник не помнеше гласът на наставникът му някога да е бил толкова ласкав. — Всички хора тук вече са изживели живота си, Ник, дори и най-краткия. Сега е твой ред. Трябва да живееш.

— Може ли да дойда с теб?

Сайлъс поклати глава.

— Ще те видя ли отново?

— Може би — в гласа му се долавяше доброта и още нещо. — Няма значение дали ти ще ме видиш, не се съмнявам, че аз ще те видя. — Той подпря кожения сандък до стената и тръгна към вратата в другия край на стаята. — Ела с мен.