Някойси Джак седеше на централната маса в първия ред до елегантен мъж с посребрени коси. Чакаха да им сервират кафето.

— Времето минава — каза среброкосият мъж, — а никой от нас не се подмладява.

Някойси Джак започна:

— Мислех си за онази работа в Сан Франциско преди години…

— Приключи неуспешно, но вече няма какво да се направи по въпроса. Ти се провали, Джак. Трябваше да се погрижиш за всички, включително за бебето. Особено за бебето. „Почти“ се брои само когато става въпрос за конски подкови и ръчни гранати.

Един сервитьор с бяло сако наля кафе на всички на масата — дребен мъж с тънки черни мустачки, висок рус мъж, който приличаше на филмова звезда или модел, и тъмнокож мъж с огромна глава, който гледаше като побеснял бик. Те не слушаха разговора на Джак и среброкосия, а се бяха съсредоточили върху говорителя, дори от време на време ръкопляскаха. Среброкосият сипа няколко пълни лъжички захар в кафето си и го разбърка.

— Десет години — поде той — напразно очакване. Бебето скоро ще порасне. И тогава какво?

— Все още имам време, мистър Денди — понечи да обясни Джак, но среброкосият мъж го прекъсна, като изпъна едър розов показалец в негова посока.

— Имаше време! Сега имаш само краен срок. Трябва да измислиш нещо. Не можем повече да си затваряме очите. Омръзна ни да чакаме!

Някойси Джак кимна отсечено и вметна:

— Вървя по някои следи.

Среброкосият мъж отпи от кафето си.

— Така ли?

— Да. И повтарям, мисля, че има връзка с проблема в Сан Франциско.

— Обсъди ли го със секретаря? — господин Денди посочи човека на подиума, който в този момент разказваше за болничното оборудване, закупено предишната година с техни средства. („Не един, не два, а три апарата за хемодиализа“ — съобщи той, а мъжете в стаята учтиво аплодираха себе си и своята щедрост.)

Някойси Джак кимна.

— Споменах му.

— И?

— Не го интересува, иска само резултати. Иска да довърша започнатото.

— Всички искаме това, скъпи — отвърна среброкосият. — Момчето е още живо. А времето вече не е на наша страна.

Другите на масата, които се преструваха, че не слушат, изсумтяха и кимнаха в знак на съгласие.

— Както казах — равно повтори господин Денди, — времето тече.

Над гробището се сипеше дъжд и светът се размиваше в отраженията си в локвите. Ник седеше под арката, която разделяше Египетската алея и северозападната пустош под нея от останалата част на гробището. Беше се скрил от всички, които биха го търсили — живи или мъртви, и четеше книга.

— Проклет да си! — разнесе се вик откъм пътеката. — Проклет да си, господинчо! Да ти изтекат очите! Когато те хвана, ще те накарам да съжаляваш, че си се родил!

Ник въздъхна, свали книгата и се наведе, за да види как Такъри Поринджър (1720–1734, син на горния) трополи по хлъзгавата пътека. Такъри беше едро момче — умрял на 14 години, малко след като станал чирак на майстор бояджия. Един ден майсторът и другите чираци му скроили номер. Дал му осем медни петачета и му казали да не се връща без половин галон червено-бяла боя на райета, за боядисване на бръснарските стълбчета9.

Такъри обикалял пет часа града в кишавия януарски ден в търсене на червено-бяла боя на райета — навсякъде, където отивал, му се смеели и го пращали да търси другаде. Най-накрая разбрал, че го вземат на подбив, и от ярост получил удар. Мъчил се цяла седмица. Преди да умре, мятал бесни погледи на другите чираци и дори на господин Хоробин, майстора бояджия, който бил изтърпял далеч по-лоши неща в дните си като чирак и не разбирал за какво е цялата тази врява.

Такъри Поринджър починал страшно ядосан, стиснал в ръка своя „Робинзон Крузо“, заедно с една сребърна монета от шест пенса и дрехите на гърба си. Книгата била единственото му притежание и майка му настояла да го погребат с нея. Смъртта не бе смекчила нрава на Такъри и сега той крещеше:

— Знам, че си някъде тук! Излез и понеси наказанието си, крадец такъв!

Ник затвори книгата.

— Не съм крадец, Такъри. Взех книгата само назаем. Обещавам, че ще ти я върна, щом я прочета.

Такъри погледна нагоре и забеляза Ник зад статуята на Озирис.

— Казах ти да не я пипаш!

Ник въздъхна:

— Но тук има толкова малко книги. Сега съм на най-интересното място. Той намира отпечатък от крак — значи на острова има още някого.

— Книгата е моя! — упорстваше Такъри. — Върни ми я!

Ник беше готов да спори или просто да се пазари, но видя обиденото изражение на Такъри и се предаде. Спусна се по арката, скочи на земята и подаде книгата.

— Дръж!

Такъри издърпа грубо книгата и го изгледа кръвнишки.

— Мога да ти почета — предложи Ник. — Наистина.

— Върви си троши дебелата глава! — отговори му по-голямото момче и замахна. Удари го по ухото, но изражението на Поринджър показваше, че болката в юмрука му едва ли е по-слаба, отколкото тази в пламналото ухо на Ник.

Такъри затича надолу по пътеката. Ник го гледаше как се отдалечава. Ухото го болеше, а очите му пареха. После тръгна под дъжда по хлъзгавата алея, покрита с бръшлян. Подхлъзна се, падна, скъса дънките и ожули коляно си.

Покрай стената имаше върбова горичка и Ник едва не се блъсна в госпожица Юфемия Хорсфол и Том Сандс, които излизаха заедно от много години. Том бе погребан толкова отдавна, че от надгробния му камък бе останал само обрулен къс. Живял бе по време на Стогодишната война с Франция, докато госпожица Юфемия (1861–1883, „Спи тя, ала, уви, при ангелите спи.“) бе погребана през Викторианската епоха, след като гробището бе разширено и за около 50 години се бе превърнало в успешно търговско предприятие. Затова тя разполагаше с цяла гробница зад черна порта на Алеята на върбите. Но двойката явно нямаше проблеми с разликата в историческите епохи.

— Не бързай толкова, млади Ник — провикна се Том, — ще се нараниш.

— Вече се е наранил — отбеляза госпожица Юфемия. — Божичко, Ник, без съмнение майка ти ще има да каже доста неща по въпроса. Никак няма да ни е лесно да зашием тези панталони.

— Ох, съжалявам! — отвърна Ник.

— А и наставникът ти те търсеше — добави Том.

— Все още е ден — вдигна поглед към сивото небе Ник.

— Станал е овреме — отговори Том. Ник знаеше, че тази дума означава „рано“. — Каза, ако те видим, да ти предадем, че те вика.

Ник кимна.

— В храстите зад Литълджонови има зрели лешници — прошепна Том с усмивка, сякаш искаше да смекчи новината.

Ник благодари, втурна се под дъжда по лъкатушещата пътека по склоновете на гробището и не се спря, докато не стигна стария параклис.

Вратата беше отворена. Сайлъс, който не беше почитател нито на дъжда, нито на дневната светлина, седеше в сенките.

— Чух, че си ме търсил — рече Ник.

— Да — потвърди Сайлъс. — Май си скъсал панталоните си.

— Тичах — обясни Ник. — Малко се посбих с Такъри Поринджър. Исках да прочета „Робинзон Крузо“. Това е книга за един човек на кораб — това е нещо, което върви по море, което е вода като огромна локва — и как корабът се разбива на остров, което е място в морето, където можеш да стоиш и…

Сайлъс го прекъсна:

— Минаха единадесет години, Ник. От единадесет години си с нас.

— Да — отвърна Ник. — Сигурно е така.

Сайлъс сведе поглед към питомника си. Момчето беше слабо, мишата му коса бе леко потъмняла с възрастта.

В стария параклис всичко тънеше в сенки.

— Мисля — започна наставникът му, — че е време да поговорим откъде си дошъл.

Ник пое дълбоко въздух и каза възможно най-небрежно, макар сърцето му да препускаше в гърдите:

— Може да не е сега, ако не искаш…

Тишина. Чуваше се само шуртенето на дъжда и водата от улуците. Тишина, която продължи толкова дълго, че Ник си помисли, че повече няма да издържи.

Най-накрая Сайлъс каза: