— Знаеш, че си различен, че си жив. Знаеш, че те прибрахме — всъщност, те те прибраха — и аз се съгласих да съм твой наставник.

Ник мълчеше.

Сайлъс продължи с кадифения си глас:

— Ти имаше родители и по-голяма сестра. Те бяха убити. Мисля, че и ти трябваше да бъдеш убит и това не стана благодарение на късмета ти и намесата на Оуенсови.

— И на твоята — вметна Ник, който бе слушал много разкази за онази нощ от различни хора, някои от които дори са присъствали там. За гробището това бе важна нощ.

Сайлъс каза:

— Човекът, който уби семейството ти, все още те търси и все още иска да те убие.

— И какво от това? — сви рамене Ник. — Просто смърт. Така де, повечето ми най-добри приятели са мъртви.

— Да — Сайлъс се поколеба, — така е. Повечето от тях са приключили работата си с този свят, но ти не си. Ти си жив, Ник. Това означава, че имаш безкрайни възможности — можеш да правиш всичко, да мечтаеш за всичко. Ако искаш да промениш света, той ще се промени. Имаш възможности. Умреш ли, тях вече няма да ги има. Край. Свършил си каквото си свършил, приключил си с мечтите си, написал си името си. Може да те погребат тук, дори може и да се върнеш и да бродиш тук, но с твоите възможности ще е свършено.

Ник се замисли. Звучеше почти вярно, въпреки че се сещаше за изключения — родителите му например го бяха осиновили. Но мъртвите и живите са различни и той знаеше това, въпреки че симпатиите му клоняха към мъртвите.

— Ами ти? — обърна се Ник към Сайлъс.

— Какво аз?

— Е, ти не си жив. Но се разхождаш извън гробището и вършиш разни неща.

— Аз — каза Сайлъс — съм точно това, което съм, и нищо повече. Както каза, аз не съм жив. Но ако с мен се свърши, аз просто ще престана да съществувам. Ние, тези като мен, или сме, или не сме, ако ме разбираш.

— Не съвсем.

Сайлъс въздъхна. Дъждът бе спрял и облачният сумрак се превърна в истински здрач.

— Ник — каза той, — има много причини, поради които е важно да си в безопасност.

Ник попита:

— А сигурен ли си, че човекът, който е убил семейството ми и иска да убие и мен, все още е навън? — от известно време мислеше за това и знаеше какво иска да направи.

— Да. Още е там.

— Тогава — Ник изрече немислимото — искам да тръгна на училище.

Сайлъс не можеше да се развълнува. Светът можеше да свърши, но на него и окото му нямаше да мигне. Но сега отвори уста, смръщи вежди и каза само:

— Какво?

— Научих много неща в това гробище — обясни Ник. — Мога да се Сливам и да Витая, мога да отворя таласъмска порта, познавам съзвездията. Но отвън има друг свят, с море и острови, корабокрушения и прасета. Искам да кажа, пълен е с неща, за които не знам. Учителите тук ме научиха на много, но искам да знам още, щом ще трябва да оцелявам навън някой ден.

Сайлъс не изглеждаше впечатлен.

— И дума да не става. Тук си в безопасност. Как да те опазим навън? Там може да ти се случи всичко.

— Да — съгласи се Ник. — Това са възможностите, за който говореше. — Замълча и после проговори тихо: — Някой е убил майка ми, баща ми и сестра ми.

— Да, някой го направи.

— Човек ли?

— Човек.

— Което означава — каза Ник, — че не задаваш правилния въпрос.

Сайлъс повдигна вежда.

— Как така?

— Ами — продължи Ник, — ако изляза във външния свят, въпросът не е „кой ще ме опази от него“?

— Не е ли?

— Не. Въпросът е „кой ще го опази от мен?“

Клонките драскаха по високите прозорци, сякаш искаха някой да ги пусне вътре. Сайлъс изтръска въображаема прашинка от ръкава си с остри като бръснач нокти и каза:

— Трябва да ти намерим училище.

Никой не забелязваше момчето, поне не в началото. Никой дори не забелязваше, че не го забелязва. То седеше на средната редица в класната стая, не говореше много, освен ако не го попитат, а дори и тогава отговорите му бяха кратки, безцветни и бързо се забравяха — той сякаш изчезваше от мислите и спомените.

— Мислиш ли, че семейството му е набожно? — попита господин Кирби в учителската стая, докато проверяваше домашни работи.

— Чие семейство? — попита госпожа Маккинън.

— На Оуен от осми „бе“ — отговори господин Кирби.

— Високото пъпчиво момче?

— По-скоро ми се струва, че е среден на ръст.

Госпожа Маккинън сви рамене.

— И какво за него?

— Всичко си записва — продължи господин Кирби. — Има чудесен почерк, направо калиграфски.

— И защо смятате, че е набожен?

— Казва, че нямат компютър.

— Е, и?

— Няма и телефон.

— Не виждам защо това да прави хората набожни — каза госпожа Маккинън, която плетеше на една игла, откакто забраниха пушенето в учителската стая. В момента майстореше бебешко одеялце, което не беше за никого.

Господин Кирби сви рамене:

— Той е умно момче. Просто не знае някои неща. А по история разказва измислени подробности, които ги няма в учебниците…

— Какви подробности?

Господин Кирби прегледа работата на Ник и я остави върху купчината. След като пред него нямаше нищо, което да му напомня за какво говори, темата веднага му се стори мъглява и неважна.

— Разни неща — отвърна разсеяно той и забрави за това.

Точно както забрави да впише името на Ник в дневника.

Точно както името на Ник не можеше да се открие в документите на училището.

Момчето беше образцов ученик, незабележим и бързо забравян. Прекарваше повечето си свободно време в дъното на кабинета по английски, където имаше рафтове със стари книги, и в училищната библиотека — голяма стая, пълна с книги и стари фотьойли, където четеше със същото желание, с което други деца се хранеха.

Другите ученици също забравяха за него. Но не и когато седеше пред тях — тогава си го спомняха. Но когато момчето бе далеч от очите им, то бе далеч и от ума им. Не мислеха за него. Нямаше защо. Ако някой помолеше учениците в осми „бе“ да затворят очи и да изброят 25-те момчета и момичета в клас, Оуенс нямаше да е в списъка. Присъствието му бе почти призрачно.

Разбира се, когато го виждаха, беше различно.

Дик Фартинг беше на 12 години, но можеше да мине — и понякога минаваше — за 16-годишен. Той беше момче с крива усмивка и малко въображение. Беше практичен в най-общия смисъл на думата, добър джебчия и понякога побойник, който не държеше другите деца — особено по-дребните от него, да го харесват, стига да правят каквото им каже. Но все пак имаше приятел. Тя се казваше Морийн Куилинг, но всички й викаха Мо. Беше слабо момиче с бледа кожа и светла руса коса, с воднисти сини очи и с остър, любопитен нос. Дик крадеше в магазините, но Мо беше тази, която му казваше какво да краде. Дик можеше да удря, наранява и заплашва, но Мо му казваше кого да заплаши. Двамата заедно бяха, както тя казваше, перфектният отбор.

Седяха в ъгъла на библиотеката и деляха плячката от джобните на седми клас. Осем-девет от единайсетгодишните бяха научени всяка седмица да им дават джобните си.

— Синх още не е кихнал — каза Мо. — Трябва да го намериш.

— Добре — отвърна Дик, — ще си плати.

— Какво сви? Диск ли?

Дик кимна.

— Просто му посочи къде греши — каза Мо, която искаше да звучи като трудните деца от телевизията.

— Лесна работа — отвърна Дик. — Ние сме добър отбор.

— Като Батман и Робин — каза Мо.

— По-скоро като доктор Джекил и мистър Хайд — отбеляза някой, който незабелязан от двамата четеше, седнал в стола до прозореца, а после стана и излезе от стаята.

Пол Синх седеше до прозореца край съблекалните, пъхнал ръце дълбоко в джоба си и потънал в мрачни мисли.

Момчето извади едната си ръка, отвори я, погледна шепата монети, тръсна глава, и пак сключи ръка около монетите.

— Това ли чакат Дик и Мо? — попита някой. Пол стреснато подскочи и монетите издрънчаха по пода.