— Не си егоист. Имаш нужда да си сред своите. Разбираемо е. Просто в света на живите е по-трудно и не можем толкова лесно да те защитаваме. Исках да си в съвършена безопасност, но за твоя род има само едно съвършено безопасно място и няма да го достигнеш, докато не свършат всичките ти приключения и никое от тях вече няма значение.

Ник потърка с ръка камъка на Томас Р. Стаут (1817–1851 „Дълбоко опечалени са всички, които го познаваха“). Мъхът се ронеше под пръстите му.

— Той все още ме търси — каза Ник. — Онзи, който е убил първото ми семейство. Има много неща, които трябва да науча за хората. Ще ме спреш ли да не излизам от гробището?

— Не. Това беше грешка, от която и двамата се поучихме.

— Тогава какво?

— Ще трябва да се постараем да задоволим интереса ти към историите, книгите и света. Има библиотеки. Има и други начини. Има и много места, където да си сред други живи хора като теб, например на театър или на кино.

— Какво е това? Като футбола ли? Харесваше ми, като играеха в училището.

— Футбол… Хм, обикновено е твърде рано през деня за мен — каза Сайлъс. — Но мис Лупеску може да те заведе на футболен мач следващия път, когато дойде.

— Много ще се радвам — каза Ник.

Тръгнаха надолу по хълма. Сайлъс каза:

— Двамата оставихме твърде много следи през последните няколко седмици. Те още те търсят.

— Вече си ми казвал. Откъде знаеш? И кои са те? Какво искат?

Но Сайлъс само поклати глава и отказа да продължи разговора, така че Ник трябваше да се задоволи с това.

Последните няколко месеца Сайлъс беше много зает. Изчезваше от гробището с дни, а понякога със седмици. Около Коледа мис Лупеску замести Сайлъс за три седмици. Заедно с Ник се хранеха в малкия й апартамент в Стария град. Тя дори го заведе на мач, както бе обещал наставника му. Но един ден мис Лупеску стисна бузите на Ник, нарече го Нимини10, галеното име, с което се обръщаше към него, и замина за място, което нарече „Старата родина“.

Сега и Сайлъс, и мис Лупеску ги нямаше. Господин и госпожа Оуенс седяха в гробницата на Джосая Уортингтън и говореха с него. И тримата не изглеждаха щастливи.

Джосая се обърна към двамата си събеседници:

— Значи не ви е казал къде отива и как да се грижим за детето?

Когато Оуенсови поклатиха глави, Джосая попита:

— Добре, но къде е?

Оуенсови не знаеха. Господин Оуенс рече разтревожено:

— Никога не е отсъствал толкова дълго. Освен това, когато детето дойде при нас, той обеща, че ще е тук или някой друг ще ни помага да се грижим за него. Обеща ни!

— Тревожа се, че може да му се е случило нещо — намеси се госпожа Оуенс. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче, но после сълзите й се превърнаха в гняв: — Толкова по-зле за него! Няма ли никакъв начин да го открием и да го извикаме?

— Аз поне не знам — рече Джосая. — Но мисля, че е оставил в криптата пари за храна за момчето.

— Пари! — извика госпожа Оуенс. — За какво са ни пари?

— Ще му трябват пари да отиде да си купи храна… — започна господин Оуенс, но жена му го прекъсна троснато:

— И ти си като всички останали!

После излезе от гробницата и тръгна да търси сина си. Както очакваше, намери го на върха на хълма, вперил поглед в града.

— Давам едно пени, за да узная мислите ти — каза майка му.

— Ти нямаш едно пени — отвърна Ник.

Вече беше на четиринайсет години и стърчеше над нея.

— Имам две в ковчега. Сигурно вече са позеленели, но все пак са там.

— Мислех си за света — каза Ник. — Откъде сме сигурни, че човекът, който уби семейството ми, е още жив и че още ме търси?

— Сайлъс твърди, че е така.

— Но не ни казва нищо повече.

— Той ти желае само доброто, знаеш това — каза госпожа Оуенс.

— Благодаря! — отвърна заядливо Ник. — И къде е сега?

Майка му замълча.

— Видяла си мъжа, който е убил семейството ми, нали? — попита Ник. — В деня, в който сте ме осиновили.

Госпожа Оуенс кимна.

— Как изглеждаше?

— Гледах най-вече теб, дете. Чакай да помисля… тъмна коса, много тъмна… Уплаших се от него. Имаше много слабо лице. Беше едновременно гладен и ядосан. Сайлъс го отпрати.

— Защо не го е убил? — в гласа на Ник се долавяше ярост. — Трябвало е да го убие още тогава!

Госпожа Оуенс докосна ръката на Ник със студените си пръсти.

— Сайлъс не е чудовище, Ник.

— Ако го беше убил, сега щях да съм в безопасност. Щях да мога да ходя навсякъде.

— Сайлъс знае повече от теб по въпроса, повече от всички нас. Сайлъс разбира и живота, и смъртта — каза майка му.

— Как се казва? Човекът, който ги е убил — попита Ник.

— Не каза. Поне не го каза тогава.

Ник наклони глава и я погледна с очи, сиви като гръмотевични облаци.

— Но ти знаеш, нали?

— Нищо не можеш да направиш, Ник — госпожа Оуенс погледна кротко сина си.

— Мога! Мога да се науча! Мога всеки ден да уча нещо, от което имам нужда. Вече знам за таласъмските порти. Научих се да Сънобродя. Мис Лупеску ме научи да наблюдавам звездите. Сайлъс ме научи на мълчание. Мога да Витая. Мога да се Сливам. Познавам всеки сантиметър от гробището.

Госпожа Оуенс се протегна и докосна рамото на сина си.

— Един ден… — започна тя, после се поколеба. Един ден няма да може да го докосва. Един ден Ник ще ги напусне. Един ден… После продължи: — Сайлъс ми каза, че мъжът, който уби семейството ти, се казва Джак.

Ник не продума, само кимна.

— Мамо?

— Какво има, синко?

— Кога ще се върне Сайлъс?

Среднощният вятър беше студен и идваше от север.

Госпожа Оуенс вече не бе ядосана. Страхуваше се за сина си. Промълви само:

— Де да знаех, скъпо момче, де да знаех!

Скарлет Амбър Пъркинс беше на петнайсет години и седеше на горния етаж на стар двуетажен автобус, цялата кълбо от дива омраза. Мразеше родителите си, че се разделиха. Мразеше майка си, че се преместиха от Шотландия тук, мразеше баща си, защото явно не му пукаше, че нея я няма. Мразеше този град, че е толкова различен — по нищо не прилича на Глазгоу, където отрасна. Мразеше го и защото всеки път, когато завиеше зад някой ъгъл и видеше нещо, светът ставаше болезнено, ужасяващо познат.

Сутринта беше избухнала пред майка си.

— В Глазгоу имах приятели! — в гласа на Скарлет се смесваха гневен крясък и сълзи. — Никога повече няма да ги видя!

А майка й отговори хладно:

— Поне си била тук и преди. Живяхме тук, когато беше малка.

— Не си спомням! — викна Скарлет — И вече не познавам никого. Да не искаш да намеря приятелите, които съм имала на пет години? Това ли искаш?

— Ами не те спирам — отвърна майка й.

Скарлет беше ядосана целия ден в училище и продължаваше да е ядосана и сега. Мразеше училището, мразеше света, а точно в този момент мразеше и градския транспорт.

Всеки ден автобус № 97 с последна спирка в центъра на града я откарваше от училищните врати до края на улицата, където майка й бе наела малък апартамент. В този ветровит априлски ден бе чакала почти половин час автобус № 97, но той така и не дойде, затова когато видя автобус № 121, на който също пишеше, че отива до центъра, се качи на него. Но там, където нейният автобус завиваше надясно, този зави наляво, към Стария град, мина покрай градската градина, покрай статуята на баронет Джосая Уортингтън, а после започна да се изкачва по хълма. Пътят лъкатушеше между високи къщи. Сърцето на Скарлет се сви и ядът отстъпи място на силна тревога.

Тя слезе на долния етаж, наклони се напред, погледна табелата, на която пишеше да не говори с шофьора, докато превозното средство е в движение, и каза:

— Извинете, исках да стигна до авеню „Акация“.

Шофьорът, едра жена с кожа по-тъмна дори от тази на Скарлет, каза: