Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Тогава трябваше да вземете № 97.

— Но нали и този отива в центъра.

— Да, накрая, но дори когато стигнете там, ще трябва да се върнете — жената въздъхна. — Най-добре да слезете тук и да се спуснете надолу по хълма. Пред кметството има автобусна спирка. От нея можете да хванете № 4 или № 58 — и двата ще ви закарат почти до авеню „Акация“. Слезте на Спортния център и оттам ще вървите пеша. Запомнихте ли?

— Номер 4 или 58.

— Ще ви спра тук.

Спирката беше на хълма, до широки отворени железни порти, и изглеждаше отблъскваща и неприветлива. Скарлет изчака на вратата на автобуса, докато жената не каза: „Хайде, скачайте“. Когато стъпи на тротоара, автобусът избълва облак черен дим и отмина с ръмжене.

Вятърът свиреше в дърветата от другата страна на стената.

Скарлет започна да се спуска по хълма — ето затова й трябва мобилен телефон, помисли си тя. Ако закъснее дори пет минути, майка й ще се побърка, но все пак няма да купи на Скарлет телефон. Ами добре! Ще се наложи да изтърпи поредния скандал. Нито ще е първият, нито последният.

Момичето стигна отворените порти. Хвърли един поглед през тях и…

— Странно — каза на глас.

Има една фраза — „дежа вю“, която означава, че имаш усещането, че си бил на това място и преди, че някак си си го сънувал или видял в мислите си. Скарлет беше преживявала подобно нещо — увереността, че някоя учителка ей сега ще им разкаже за почивката си в Инвърнес или че някой вече е изпускал лъжицата точно по този начин. Но сега беше различно. Не беше усещане, че и друг път е била тук. Беше нещо по-истинско.

Скарлет мина през отворените порти и влезе в гробището.

Стъпките й подплашиха една сврака — проблесна пъстра светкавица: бяло, черно и преливащо в цветовете на дъгата зелено — птицата кацна на едно тисово дърво и я загледа. Зад ъгъла, помисли Скарлет, има църква с пейка отпред. Щом зави зад ъгъла наистина видя църква, много по-малка от тази, която си представяше — малка зловеща готическа постройка от сив камък със заострена кула. Пред нея стоеше очукана дървена скамейка. Тя приближи, седна на пейката и залюля крака, все едно още беше малко момиченце.

— Ехо? Ами… хей? — разнесе се глас зад гърба й. — Знам, че е много нахално, но бихте ли ми помогнали да задържите това… Имам нужда от още един чифт ръце, ако няма да ви притесня твърде много.

Скарлет се огледа и видя мъж със светлобежов шлифер, приклекнал пред надгробен камък. Държеше голям лист хартия, който се развяваше на вятъра. Тя забърза към него.

— Задръжте така — каза мъжът. — Едната ръка тук, другата там, точно така. Ужасно е неудобно, знам. Страшно съм ви благодарен!

До него стоеше кутия за бисквити, от която извади нещо, подобно на пастел, но с размера на малка свещ. Започна да го търка нагоре-надолу по камъка с леки, уверени движения.

— Готово! — каза весело той. — И ето я сега… опа! Тук долу има нещо завъртяно, мисля, че трябва да е било бръшлян — във викторианската епоха са рисували бръшлян навсякъде, заради символиката… Готово! Може вече да пуснете.

Той се изправи и прокара ръка през сивата си оредяваща коса.

— Ох, имах нужда да се изправя. Краката ми са изтръпнали. Е, какво ще кажете за това?

Надгробната плоча, покрита със зелени и жълти лишеи, беше толкова очукана, че надписът бе избледнял и почти нечетлив, но отпечатъкът беше ясен. „Маджела Годспийд, енориарша, 1791–1870, живее вече само в паметта ни“ — прочете Скарлет.

— А сега вероятно и там я няма — отбеляза мъжът.

Той се усмихваше колебливо и примигваше насреща й зад малки кръгли очила, с които приличаше на дружелюбна сова.

Едра капка дъжд падна върху хартията. Мъжът бързо нави листа на руло и грабна кутията с пастели. Паднаха още няколко капки, докато Скарлет отиде да вземе една папка, която той я помоли да вземе, и която беше подпряна на близкия надгробен камък. После го последва към малката врата на църквата, където дъждът не можеше да ги достигне.

— Много ви благодаря — обърна се към нея мъжът. — Мисля, че няма да завали силно. Прогнозата за следобеда бе преобладаващо слънчево.

Сякаш в отговор на думите му студен порив на вятъра блъсна вратата и ливна пороен дъжд.

— Знам какво си мислите — обърна се човекът към Скарлет.

— Така ли? — каза тя. Мислеше си „мама ще ме убие“.

— Чудите се дали това е църква или гробищен параклис. Отговорът е, че, доколкото ми е известно, тук наистина е имало малка църква и първоначално гробището е било в двора й — някъде през 8–9 век. Оттогава църквата е престроявана и разширявана няколко пъти. Но през 20-те години на 19-и век избухнал пожар. И без това църквата вече била станала малка и хората от района започнали да използват „Свети Дънстън“ на селския площад. Затова когато възстановили тази, я построили като гробищен параклис. Запазили много от първоначалните й черти — твърди се, че стъклописите на далечната стена са оригинални…

— Всъщност — каза Скарлет, — си мислех, че мама ще ме убие. Качих се в грешния автобус и вече съм закъсняла много.

— Боже, горката! — съжали я мъжът. — Вижте, аз живея съвсем наблизо. Изчакайте тук! — при тези думи той пъхна папката, кутията с пастели и рулото хартия в ръцете й и се спусна към портата на гробището, привел рамене, за да се предпази от проливния дъжд. След няколко минути Скарлет видя фаровете на кола и чу клаксона й.

Затича се към портата и видя зелено старо „мини“. Човекът, с когото бе говорила, седеше зад волана.

— Хайде — каза той, като свали прозореца. — Къде да ви откарам?

Скарлет не помръдна, а дъждът се стичаше по врата й.

— Не се качвам при непознати.

— Много правилно — отвърна мъжът. — Но доброто дело заслужава отплата, нали така. Сложете всичко на задната седалка преди да подгизне — той отвори вратата, Скарлет се наведе и подреди нещата отзад колкото можа по-добре. — Знаете ли какво, защо не се обадите на майка си. Използвайте моя телефон и й кажете номера на колата ми. Но първо влезте вътре, че навън ще подгизнете.

Скарлет се колебаеше. Косата й започваше да натежава от дъжда. Беше студено.

Човекът се протегна и й подаде мобилния си телефон. Скарлет го погледна и осъзна, че повече се страхува да се обади на майка си, отколкото да се качи в колата. После каза:

— Мога да се обадя и на полицията, нали?

— Разбира се, че можете. А можете да се приберете пеша или да се обадите на майка ви да дойде да ви прибере.

Скарлет седна и затвори вратата. Продължаваше да държи телефона.

— Къде живеете? — попита мъжът.

— Наистина няма нужда. Може просто да ме закарате до автобусната спирка…

— Ще ви закарам до вас. Адресът?

— Авеню „Акация“, 102-А. Отбивате от главния път, малко след големия Спортен център…

— Доста сте се отдалечили. Добре, сега ще ви закарам — той свали ръчната спирачка, обърна колата и пое надолу по хълма.

— Отдавна ли живеете тук? — попита той.

— Не, преместихме се след Коледа. Но сме живели тук, докато навърша пет години.

— Някакъв акцент ли долавям?

— Десет години живяхме в Шотландия. Там говорех като всички останали, а като дойдохме тук, изпъквам като бяла врана.

Скарлет искаше думите й да прозвучат като шега, но те бяха самата истина и го усети в мига, в който ги произнесе — не смешно, а с горчивина.

Мъжът я откара до авеню „Акация“, паркира пред дома й, после настоя да я изпрати до входа. Когато вратата се отвори, каза:

— Ужасно съжалявам! Позволих си да доведа дъщеря ви. Явно добре сте я възпитали, тя отказва да се качва при непознати. Но все пак валеше дъжд, беше хванала грешен автобус и се бе озовала в другия край на града. Доста объркана история. Надявам се да успеете да простите… на нея… и, ами, и на мен.

Скарлет очакваше майка й да се разкрещи и на двамата, но с изненада и облекчение чу как тя казва:

— Никога не е излишна малко предпазливост в наши дни.

После попита дали господин „Ами“ е учител и не иска ли чаша чай?

32
{"b":"285474","o":1}