Господин „Ами“ каза, че се казва Фрост, но може да го нарича Джей, госпожа Пъркинс се усмихна, каза му да я нарича Нуна и сложи чайника да заври.

Докато пиеха чай, Скарлет разказа на майка си историята с объркания автобус и как се озовала на гробището, как срещнала господин Фрост до малката църква…

Госпожа Пъркинс изпусна чашата си.

Седяха на масата в кухнята, затова чашата не падна отвисоко и не се счупи, просто чаят се разля. Госпожа Пъркинс се извини, непохватно попи разсипания чай с кърпа и после попита:

— Гробището на хълма ли, в Стария град?

— Аз живея недалеч — обясни господин Фрост. — Снемам отпечатъци от много гробове. Знаете ли, че всъщност гробището е природен резерват?

— Знам! — стисна устни госпожа Пъркинс. После добави: — Благодаря ви, че докарахте Скарлет у дома, господин Фрост. — Всяка дума бе като кубче лед. — Мисля, че е време да си вървите.

— Това е доста рязко — миролюбиво отбеляза господин Фрост. — Не исках да ви засегна. Нещо лошо ли казах? Отпечатъците са за местен исторически проект, не копая кости или нещо такова.

За миг Скарлет реши, че майка й ще се нахвърли върху господин Фрост, който изглеждаше доста разтревожен. Но тя поклати глава и каза:

— Извинете, семейна история. Не е ваша вината — после, сякаш с усилие на волята, продължи жизнерадостно: — Като малка Скарлет си играеше в онова гробище. Беше преди десет години. Имаше си въображаем приятел. Момченце на име Никой.

В ъгълчето на устните на господин Фрост потрепна усмивка.

— Призраче ли?

— Не, не мисля. Просто живееше там. Тя дори ни показа гроба, в който живее. Така че може би е бил призрак. Спомняш ли си, скъпа?

Скарлет поклати глава.

— Май съм била странно дете.

— Сигурен съм, че не сте била нищо подобно, ами… — каза господин Фрост. — Възпитавате чудесна дъщеря, Нуна. Е, чаят беше прекрасен. Много се радвам, че се запознах с нови приятели. Сега ще вървя, трябва да си приготвя вечеря, а после ще ходя на среща на местното Историческо общество.

— Сам ли си приготвяте вечерята? — попита госпожа Пъркинс.

— Да, сам. По-скоро я размразявам. Освен това съм майстор на полуготовите храни. Храня се сам, живея сам, закоравял стар ерген съм. Всъщност във вестниците това винаги значи гей, нали? Не съм гей, просто досега не съм срещнал подходящата жена — за миг той изглеждаше доста тъжен.

Госпожа Пъркинс, която мразеше да готви, обяви, че винаги приготвя твърде много храна през уикендите и докато изпращаше господин Фрост във фоайето, Скарлет я чу да го кани на вечеря в събота, а той да приема с голямо удоволствие да дойде.

Когато госпожа Пъркинс се върна, единственото, което каза, беше:

— Надявам се, че си написала домашните си.

Вечерта в леглото, докато слушаше как колите ръмжат към главния път, Скарлет мислеше за случилото се следобед. Била е в гробището като малка. Затова всичко й изглеждаше толкова познато.

Представяше си и си спомняше разни неща, а по някое време заспа, но и в съня си вървеше по пътеките на гробището. Беше нощ, но виждаше всичко ясно като бял ден. Стоеше на върха на хълма. Момче, горе-долу на нейната възраст, бе застанало с гръб към нея и гледаше светлините на града.

— Хей, момче! Какво правиш? — попита Скарлет.

Той се огледа, сякаш не успя да я фокусира.

— Кой говори? — попита той, а после каза: — О, виждам те, в известна степен. Сънобродиш ли?

— Мисля, че сънувам — съгласи се тя.

— Не точно това имах предвид. Здрасти! Аз съм Ник.

— Аз съм Скарлет — каза тя.

Той пак я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Ама разбира се! Знаех си, че ми изглеждаш позната. Днес беше в гробището с онзи човек с хартията.

— Господин Фрост — обясни тя. — Много е мил. Закара ме до вкъщи. — После попита: — Ти видя ли ни?

— Да. Виждам повечето неща, които се случват в гробището.

— Що за име е Ник? — попита тя.

— Съкратено от Никой.

— Точно така! — извика Скарлет. — Ето за какво е този сън. Ти си въображаемият ми приятел, който имах като малка, но си пораснал.

Той кимна.

Беше по-висок от нея. Облечен бе в сиво, въпреки че Скарлет не можеше да опише дрехите му. Косата му беше твърде дълга и тя си помисли, че отдавна не се е подстригвал.

— Ти беше много смела — каза той. — Спуснахме се дълбоко във вътрешността на хълма и видяхме Индиговия човек и Гибелта.

Тогава нещо прещрака в главата й. Един през друг запрепускаха образи, заля я порой от картини…

— Спомням си — каза Скарлет.

Но го каза в тъмната пустота на стаята си и в отговор не чу нищо друго, освен приглушения грохот от далечен камион, който пътуваше в нощта.

Ник имаше запаси от храна, скрити в криптата, както и в някои от по-хладните гробове, гробници и мавзолеи. Сайлъс се беше погрижил. Имаше Достатъчно храна за няколко месеца. Когато Сайлъс и мис Лупеску ги нямаше, той просто не напускаше гробището.

Липсваше му светът зад гробищната порта, но знаеше, че навън не е в безопасност. Все още не. А гробището беше неговият свят и владение, гордееше се с него и го обичаше така, както само 14-годишно момче може да обича.

Но все пак…

В гробището никой не се променяше. Децата, с които Ник си играеше като малък, оставаха малки деца. Фортинбрас Бартълби, преди най-добрият му приятел, сега бе пет-шест години по-малък от него и всеки път, когато се видеха, намираха все по-малко неща, за които да си говорят. Такъри Поринджър бе на ръста и годините на Ник и се държеше много по-добре с него. Вечер се разхождаха заедно и той му разказваше за нещастията, случили се на негови приятели. Обикновено историите завършваха с обесването на приятеля по погрешка, но понякога провинилият се биваше закарван в Американските колонии и не се налагаше да го обесват, стига да не се връща.

Лиза Хемпсток, приятелка на Ник вече шест години, също бе различна, но по друг начин. Тя все по-рядко се появяваше, когато Ник слизаше до избуялата коприва, за да я види, а появеше ли се, беше избухлива, заядлива и често, направо груба.

Ник говори с господин Оуенс за това и след като помисли малко, баща му каза:

— Просто жените са такива. Харесваше те като момче и вероятно сега, когато вече си млад мъж, не е сигурна кой си. Когато бях малък, всеки ден си играех с едно момиченце край езерото с патиците, но когато тя стана на твоята възраст, един ден ме замери с ябълка и не ми проговори, докато не навърших седемнайсет.

Госпожа Оунес изсумтя:

— Не беше ябълка, а круша. И ти проговорих доста скоро след това, нали танцувахме на сватбата на братовчед ти Нед, която вдигнаха два дни след шестнайсетия ти рожден ден.

— Разбира се, че си права, скъпа — и господин Оуенс намигна на Ник, за да му покаже, че изобщо не мисли така. После само с устни произнесе „седемнайсет“.

Ник не си позволяваше да има приятели сред живите. През кратките си училищни дни бе разбрал, че това носи само неприятности. Но все пак не бе забравил Скарлет, тя му беше липсвала години, след като си тръгна, и той дълго привиква с факта, че никога повече няма да я види. И ето, сега тя бе дошла в гробището, а той не я позна…

Ник навлезе по-дълбоко в непроходимата плетеница от обрасли с бръшлян дървета, която правеше северозападната част на гробището много опасна. Табели предупреждаваха посетителите да не преминават, но нямаше нужда от тях. Минеш ли бръшляновата завеса в края на Египетската алея и черната врата в псевдо-египетските стени, която водеше към гробовете, всичко ставаше неприветливо и злокобно. В северозападната част природата от почти сто години бавно си връщаше гробището, камъните бяха килнати, гробовете бяха забравени или просто изчезнали под зеления бръшлян и петдесет години листопади. Пътеките бяха изличени и непроходими.

Ник пристъпваше внимателно. Познаваше района добре и знаеше колко е опасен.

Когато беше на девет години, изследваше точно тази част от гробището, когато почвата под краката му внезапно поддаде и той се строполи в дупка, дълбока почти шест метра. Гробът бил изкопан надълбоко, за да поеме много мъртви, но сега нямаше надгробен камък и на дъното лежеше само един ковчег, в който почиваше лекар на име Карстеърс. Лекарят се въодушеви от пристигането на момчето и настояваше да прегледа китката му (която бе изкълчена, защото при падането момчето се хвана за един корен), преди Ник да успее да го убеди да повика помощ.