Ник си проправяше път през северозападната част — хаос от окапали листа и бръшлян, където лисиците си бяха направили дупки, а паднали ангели се взираха в небето с невиждащи очи. Трябваше да поговори с Поета.

Поетът се казваше Неемия Трот и на камъка му под зеленината пишеше:

— Господин Трот? Може ли да се посъветвам с вас? — повика го Ник.

Неемия едва доловимо засия.

— Разбира се, скъпо момче. Съветът на поетите е вежливостта на кралете! С какъв мехлем да намажа — не, не мехлем — с какъв балсам да облекча болката ти?

— Всъщност не ме боли. Просто… ами има едно момиче, което познавах преди и не съм сигурен дали да я потърся и да говоря с нея, или просто да я забравя.

Неемия Трот се изправи в цял ръст, въпреки това остана по-нисък от Ник, и развълнувано протегна ръце към момчето:

— О! Трябва да идеш при нея и да я умоляваш! Трябва да я наречеш твоя Терпсихора, твоя Ехо, твоя Клитемнестра! Трябва да напишеш стихове за нея, величествени оди — ще ти помогна с тях — тогава, но едва тогава, трябва да спечелиш сърцето на истинската си любов.

— Всъщност не искам да печеля сърцето й. Тя не е истинската ми любов — каза Ник. — Просто искам да поговоря с нея.

— От всички органи — каза Неемия Трот — езикът е най-забележителния. С него опитваме едновременно сладкото вино и горчивата отрова. Със същия този език изричаме думи едновременно сладки и горчиви. Иди при нея! Говори с нея!

— Но не бива.

— Бива, сър! Трябва! Аз ще пиша за това, когато битката е загубена или спечелена.

— Но ако се покажа на един човек, тогава другите по-лесно ще ме видят…

Неемия Трот каза:

— Ах, чуй ме, млади Леандре, млади герою, млади Александре, ако не рискуваш, нищо няма да спечелиш.

— Имате право — Ник бе доволен, че се е сетил да се посъветва с Поета. Всъщност, помисли той, ако не можеш да се довериш на един поет за разумен съвет, то тогава на кого? Което му напомни… — Господин Трот, разкажете ми за отмъщението.

— Ястие, което се сервира студено — отговори Неемия. — Не се заемай с отмъщение, докато в теб още пламти желание. Изчакай подходящия час. Имаше един некадърен писач, О’Лиъри — ирландец, трябва да уточня — който има нахалството, проклетникът, да пише за първия ми тънък сборник стихове — „Китка красота, събрана за подбрани господа“, и да твърди, че е долнокачествена безсмислица без никаква стойност и че хартията, на която е написана, по-добре да се използва за… Не, не мога да го произнеса! Повярвай ми, беше изключително просташко сравнение.

— Отмъстихте ли му? — полюбопитства Ник.

— На него и на цялото му вредно племе! О, отмъстих, господин Оуенс, и то как! Написах и публикувах писмо, което след това заковах по портите на кръчмите в Лондон, които такива пропаднали драскачи имаха навика да посещават. Там обясних, че предвид крехкостта на поетическия гений, аз отсега нататък няма да пиша за тях, а само за мен и идните поколения. И че, докато съм жив, няма да публикувам повече стихове — за тях! Затуй оставих указания след смъртта ми стиховете ми да бъдат погребани с мен, непубликувани, та само когато бъдните поколения оценят моя гений и разберат, че стотици от куплетите ми са изгубени — изгубени! — едва тогава ковчегът ми да бъде изровен, едва тогава стиховете ми да бъдат отделени от студената ми мъртва ръка, за да се публикуват за одобрение и наслада на всички. Ужасно нещо е да си изпреварил времето си!

— А след като умряхте, публикуваха ли стиховете ви?

— Не, още не. Но има много време. Бъдните поколения нямат край.

— Значи… това е отмъщението ви?

— Точно така. Могъщо и коварно отмъщение!

— Аха-а… — отрони Ник, който не беше напълно убеден.

— Най-добре се сервира студено — гордо произнесе Неемия Трот.

Ник остави зад гърба си северозападната част на гробището и тръгна към Египетската алея. Вървеше по по-равни и не така обрасли пътеки. Когато падна мрак, свърна към стария параклис — не защото се надяваше Сайлъс да се е върнал, а защото цял живот отиваше там по здрач и му харесваше да следва този ритъм. А и беше гладен.

Момчето се шмугна през вратата в криптата. Премести кашон, пълен с овлажнели стари енорийски документи и извади кутия портокалов сок, ябълка, пакет солети и парче сирене, които изяде, докато се чудеше как и дали да потърси Скарлет — явно можеше да Съноброди, след като така бе дошла при него…

Ник излезе и тъкмо се канеше да поседне на сивата дървена пейка, зърна нещо, което го накара да спре като закован. На пейката вече седеше някой и четеше списание.

Ник се Сля, стана част от гробището, точно като сянка или клонче.

Но тя вдигна поглед. Гледаше право в него и попита:

— Ник? Ти ли си?

Ник замълча за момент, а после попита:

— Виждаш ли ме?

— Виждам те едва-едва. Отначало помислих, че си някаква сянка. Но изглеждаш точно както в съня ми и тогава ти сякаш стана по-ясен.

Той приближи до пейката й и се обърна към момичето:

— Наистина ли успяваш да четеш? Не е ли твърде тъмно за теб?

Скарлет затвори списанието.

— Странно — каза тя. — Наистина вече е твърде тъмно, но четях без никакъв проблем.

— А ти… — провлачи той, без да е напълно сигурен какво иска да я пита. — Сама ли си тук?

Тя кимна.

— След училище дойдох да помогна на господин Фрост за няколко отпечатъка от надгробни камъни. После му казах, че искам малко да поседя тук и да помисля. Обещах да пия чай с него, след като приключа. Той ще ме откара до вкъщи. Не ме попита защо искам да остана. Каза, че и той обича да седи в гробища и смята, че са най-спокойните места на света. — Тя замълча и после погледна Ник в очите: — Може ли да те прегърна?

— Искаш ли? — попита той.

— Да.

— Добре тогава — Ник се замисли за миг — Нямам нищо против.

— Нали ръцете ми няма да минат през теб? Нали наистина си тук?

— Няма да минеш през мен — увери я той и тя го прегърна и притисна толкова силно, че почти му спря дъха. — Боли ме!

— Извинявай — Скарлет го пусна.

— Не, беше хубаво. Искам да кажа, че ме стисна по-силно, отколкото очаквах.

— Просто исках да се уверя, че си истински. През всички тези години мислех, че си плод на въображението ми. После като че ли те забравих. Но ето, не съм те измислила. Ти се върна и то не само в мислите ми, но и в реалния свят.

Ник се усмихна.

— Преди носеше едно такова оранжево палтенце и всеки път, когато видех някъде такъв цвят, се сещах за теб. Предполагам, че вече не го обличаш.

— Не — отвърна тя, — от доста време. Сега ми е твърде малко.

— Да — съгласи се Ник, — разбира се.

— Трябва да се прибирам — каза Скарлет, — но мисля, че мога да мина през уикенда. — Като видя изражението на лицето му, уточни: — Днес е сряда.

— Ще се радвам да дойдеш.

Тя се обърна да си върви, но се спря.

— А как ще те открия следващия път?

Ник отвърна:

— Не се тревожи, аз ще те намеря. Ела сама и аз ще те намеря.

Скарлет кимна и се отдалечи.

Ник се върна през гробището и пое по хълма към гробницата на Фробишър. Не влезе вътре, а се изкачи по стената, като се хващаше и стъпваше по дебелите корени на бръшляна. Така стигна до каменния покрив. Там седна и се замисли, вперил поглед в постоянно движещия се свят отвъд гробището. Спомни си как Скарлет го прегърна и колко спокойно му стана в тази прегръдка, макар да бе само за миг. Мислеше си колко би било хубаво да върви в безопасност извън гробището и колко е добре, че е господар на своя собствен малък свят.

Скарлет каза:

— Много благодаря, но не искам чаша чай, нито шоколадова бисквита.

Господин Фрост се притесни.

— Да ти кажа честно — започна той, — изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. Гробището, разбира се, е подходящо място за такава среща. Една моя леля твърдеше, че папагалът й е обладан от духове. Беше червена ара — птицата, не леля ми. Леля ми беше архитект. Така и не разбрах подробности за папагала и за духовете.