— Добре съм — каза Скарлет. — Просто денят беше дълъг.

— Тогава ще те откарам у дома. Да имаш някаква представа какво пише тук? От половин час се мъча да го разгадая.

Той посочи един отпечатък от надгробен камък. Листът лежеше на масичката, затиснат с по един буркан в четирите края, за да е опънат.

— Как мислиш — продължи той, — дали името е Гладстон? Може да е роднина на премиер-министъра… Но нищо друго не мога да разчета.

— Боя се, че и аз — каза Скарлет. — Но ще погледна пак, когато дойда в събота.

— Дали и майка ти ще дойде?

— Каза, че ще ме докара сутринта. После трябва да напазарува за вечеря. Ще прави печено пиле.

— Мислиш ли — попита господин Фрост с надежда, — че може да има и печени картофи?

— Така смятам, да.

Господин Фрост изглеждаше очарован. После каза:

— Не бих искал да я притеснявам.

— На нея й харесва — Скарлет беше откровена. — Благодаря, че ще ме закарате у дома.

— За мен е удоволствие — усмихна се господин Фрост.

Двамата слязоха по стълбите на високия и тесен дом и излязоха през малкото антре.

Пещерите на Дракона в Краков са под хълма Вавел, кръстен на отдавна умрял дракон. Тези пещери са известни на туристите. Под тях обаче има други, за които туристите дори не подозират и затова никога не посещават. Тези пещери се спускат дълбоко в недрата на планината и са пълни с живот.

Сайлъс влезе пръв, следван от сивата грамада на мис Лупеску, която меко стъпваше на четири лапи. Зад тях вървеше Кандар, увита в превръзки асирийска мумия с мощни орлови криле и очи като рубини, хванал под мишница малко прасе.

Първоначално бяха четирима, но изгубиха Харун в една пещера, някъде дълбоко под тях. Ифритът11 бе прекалено самоуверен, като всички от неговата раса, и стъпи в пространство, оградено от три бронзови огледала. Погълна го проблясък бронзова светлина.

За миг Харун се виждаше в огледалата, макар да бе изчезнал от реалния свят. Огнените му очи бяха широко отворени, а устните му се движеха, сякаш им крещеше да внимават и да се махат. Миг след това се стопи без следа.

Сайлъс, който нямаше проблеми с огледалата, покри едното с палтото си и така обезвреди капана.

— Е — каза той, — сега останахме трима.

— И едно прасе — добави Кандар.

— Защо? — попита мис Лупеску с вълчи език през вълчи зъби. — Защо прасе?

— Носи късмет — отвърна Кандар.

Мис Лупеско изръмжа с недоверие.

— Харун имаше ли прасе? — просто попита Кандар.

— Тихо! — изшътка Сайлъс. — Идват! Много са, ако съдя по шума.

— Нека дойдат — прошепна Кандар.

Козината на мис Лупеску настръхна. Тя не каза нищо, но беше готова да ги посрещне и само с усилие на волята се сдържаше да не отметне глава назад и да завие.

— Тук е много красиво — каза Скарлет.

— Да — потвърди Ник.

— Значи цялото ти семейство е било убито? — попита момичето. — А знае ли се кой го е направил?

— Не, поне доколкото ми е известно. Наставникът ми каза само, че убиецът е още жив и че някой ден ще разкаже и останалото, което знае.

— Някой ден?

— Когато съм готов.

— От какво го е страх? Че ще метнеш пушка на рамо и ще тръгнеш да отмъщаваш на човека, убил семейството ти?

Ник я погледна сериозно.

— Ами да! Разбира се, не с пушка, но да… Нещо такова…

— Шегуваш се!

Ник замълча, стиснал устни. После поклати глава и каза:

— Не се шегувам.

Беше ясна, слънчева съботна сутрин. Двамата минаха през входа на Египетската алея, за да се скрият от слънцето под боровете и разрасналата се араукария12.

— Наставникът ти също ли е мъртъв?

— Не искам да говорим за това — каза Ник.

— Дори и с мен ли? Обиди се Скарлет.

— Дори и с теб.

— Добре — каза тя. — Щом така искаш.

— Виж, съжалявам, не исках… — започна Ник, но Скарлет не го остави да довърши.

— Обещах на господин Фрост да не се бавя. Трябва да се връщам.

— Добре — съгласи се Ник, разтревожен, че я е обидил, а и не знаеше какво да каже, за да оправи нещата.

Ник гледаше как момичето се отдалечава по криволичещата пътечка към параклиса. Изведнъж познат женски глас произнесе насмешливо:

— Вижте я само! Госпожица Голямата работа!

Но наоколо нямаше никого.

Ник тръгна към Египетската алея, чувстваше се много неловко. Госпожица Лилибет и госпожица Вайълет му разрешиха да остави в гробницата им кашон със стари книги и сега му се искаше да вземе нещо за четене.

Скарлет помага на господин Фрост да сваля отпечатъци от надгробните плочи почти до обяд. Тогава спряха, за да хапнат. Той предложи да я почерпи с риба и пържени картофки и двамата слязоха до будката в подножието на хълма. На връщане похапваха от хартиени пликове вдигаща пара риба и картофки, обилно полети с оцет и с проблясващи кристалчета сол.

Скарлет каза:

— Ако искате да научите нещо за някое убийство, къде ще потърсите? Вече опитах в интернет.

— Ами зависи. За какво точно убийство говорим?

— Мисля, че е станало тук, преди 13–14 години. Някъде наблизо е било убито цяло семейство.

— Леле! — възкликна господин Фрост. — Наистина ли?

— О, да. Добре ли сте?

— Не съвсем. Стреснах се малко. На човек не му се ще да мисли за престъпления, извършени наблизо, а какво остава за такива случили се тук. Не съм очаквал момиче на твоята възраст да се интересува от подобни неща.

— Всъщност не аз — призна Скарлет, — един приятел се интересува.

Господин Фрост дояде последната пържена рибка.

— Предполагам, че трябва да погледнеш в библиотеката. Ако няма нищо в интернет, ще го има в архива на вестниците. Защо толкова се интересуваш?

— Ами — Скарлет искаше да лъже възможно най-малко, — заради едно познато момче. Той разпитваше.

— Определено в библиотеката — каза господин Фрост. — Убийство! Бррр! Тръпки ме побиват!

— И мен — отвърна Скарлет. — Мъничко. — После попита с надежда: — Дали е възможно да ме закарате до библиотеката този следобед?

Господин Фрост отхапа половината от голям картоф и погледна разочаровано остатъка:

— Колко бързо изстиват! В един миг си изгаряш устата, а в следващия се чудиш как изстиват толкова бързо.

— Съжалявам — каза Скарлет. — Не биваше да ви моля да ме карате навсякъде…

— Нищо подобно — прекъсна я господин Фрост. — Просто се чудя как най-добре да организирам следобеда и дали майка ти обича шоколадови бонбони. Бутилка вино или бонбони? Не мога да реша. Може би и двете?

— Мога сама да се прибера от библиотеката — каза Скарлет. — Мама обича бонбони. Както и аз.

— Тогава ще са бонбони — с облекчение въздъхна господин Фрост. Бяха стигнали средата на редица от високи къщи, подредени терасовидно на хълма, и зелената кола марка „Мини“, паркирана отпред. — Качвай се, ще те закарам до библиотеката.

Библиотеката беше квадратна сграда от камък и тухли, построена в началото на миналия век. Скарлет се огледа и пристъпи към библиотекарката.

— Да? — каза жената.

— Искам да видя изрезки от някои стари вестници.

— За училище ли ти трябват? — попита жената.

— За историята на града — кимна Скарлет, доволна, че всъщност не лъже много.

— Пазим местния вестник на микрофилм — каза жената.

Беше пълна и с големи сребърни халки на ушите. Сърцето на Скарлет биеше лудо, убедена, че изглежда виновна или подозрително, но жената я заведе в стая, пълна с кутии, подобни на компютърни монитори, и й показа как да ги използва, за да прожектира по една страница от вестника на екрана.

— Някой ден ще ги дигитализираме — каза тя. — Така, кои дати те интересуват?

— Вестници от преди 13–14 години — отвърна Скарлет. — Не мога да кажа по-точно. Ще разбера какво търся, щом го видя.