Жената й подаде малка кутия с изданията на вестника за период от пет години и каза:

— Давай смело!

Скарлет предполагаше, че убийството на цяло семейство ще бъде на първа страница, но най-накрая намери съобщението, забутано някъде на пета страница. Беше станало през октомври, преди 13 години. Статията беше безцветна, без подробности, просто сухо изреждане на факти:

Не се споменаваше как е убито семейството, не се казваше нищо за изчезнало бебе. През следващите седмици нямаше развитие на случая, а полицията изобщо не беше коментирала.

Но Скарлет бе сигурна, че е намери каквото търси: „Дънстън роуд“ № 33. Знаеше коя е къщата.

Беше влизала вътре.

Скарлет върна кутията с микрофилми на библиотекарката, благодари й и пое към къщи под топлите лъчи на априлското слънце. Майка й готвеше в кухнята — не съвсем успешно, съдейки по миризмата на загоряло, която изпълваше почти целия апартамент. Скарлет се прибра в стаята си и разтвори широко прозорците, за да проветри. После седна на леглото и взе телефона.

— Ало? Господин Фрост?

— Скарлет, всичко наред ли е за тази вечер? Как е майка ти?

— Всичко е под контрол — каза момичето, това бе отговорила и на майка си, когато я попита същото. — Господин Фрост, откога живеете в къщата?

— Откога ли? Ами от около четири месеца.

— Как я открихте?

— Чрез агенция. Къщата беше празна, можех да си я позволя. Исках да мога да стигам пеша до гробището, и тя се оказа идеална.

— Господин Фрост… — Скарлет се чудеше как да му каже и после просто го изстреля: — Преди тринайсет години трима души са били убити в къщата ви — семейство Дориан.

На другия край на слушалката се възцари мълчание.

— Господин Фрост? Там ли сте?

— Ами… Да, тук съм, Скарлет, извинявай. Беше много неочаквано. Къщата е стара, нормално е преди време да са се случвали разни неща. Но не и… така де, какво е станало?

Момичето се зачуди колко може да сподели. После каза:

— Имаше кратка статия в стар вестник, пишеше само адреса и нищо друго. Не знам как са умрели.

— Аха! Боже мой… — господин Фрост звучеше по-заинтригуван от новините, отколкото Скарлет бе очаквала. — И тук, малка Скарлет, се наместват местните историци. Остави на мен, ще открия всичко, което мога, и ще те уведомя.

— Благодаря ви — в гласа на момичето се долавяше облекчение.

— Ами… Предполагам, че ми се обади, защото ако Нуна разбере, че в дома ми е станало убийство, било то преди тринайсет години, никога няма да ти разреши повече да ме виждаш или да идваш на гробището. Значи няма да го споменавам, освен ако ти не кажеш нещо.

— Благодаря, господин Фрост!

— Ще се видим в седем. Ще донеса бонбони.

Вечерята беше изключително приятна. Миризмата на изгоряло бе изчезнала от кухнята. Пилето беше вкусно, салатата — още повече, печените картофи бяха леко препечени, но очарованият господин Фрост заяви, че ги обича точно такива и си сипа втора порция.

Цветята бяха чудесни, а бонбоните, които хапнаха за десерт, бяха прекрасни. Господин Фрост седя и говори с тях, после гледаха телевизия до към десет часа, а после той каза, че трябва да се прибира.

— Времето, приливите и историческите проучвания не чакат никого — каза той, енергично стисна ръката на Нуна, намигна съзаклятнически на дъщеря й и си тръгна.

През нощта Скарлет се опита да потърси Ник в сънищата си — мислеше за него, преди да заспи, представяше си как върви из гробището и го търси, но когато заспа, сънуваше как се разхожда из центъра на Глазгоу с приятелите си от старото училище. Търсеха някаква улица, но попадаха само в задънени пасажи.

Дълбоко под Краковския хълм, в най-дълбокото подземие под пещерите, наречени Леговището на дракона, мис Лупеску се препъна и падна.

Сайлъс приклекна до нея и взе главата й в ръце. Лицето й бе изцапано с кръв, част от която беше нейна собствена.

— Остави ме тук — каза тя. — Спаси момчето.

В момента тя бе наполовина вълк, наполовина жена, но лицето й бе човешко.

— Не — каза Сайлъс, — няма да те оставя.

Зад него Кандар люлееше прасенцето си, както дете гушка кукла. Лявото крило на мумията беше раздробено и никога повече нямаше да лети, но брадясалото му лице беше невъзмутимо.

— Ще се върнат, Сайлъс — прошепна мис Лупеску. — Слънцето ще изгрее скоро.

— Тогава — отвърна Сайлъс — трябва да се справим с тях, преди да са готови за нападение. Можеш ли да се изправиш?

— Да! Аз съм Божия хрътка — каза мис Лупеску, — ще се изправя. — Наведе глава в сенките, изви пръсти. Когато отново вдигна глава, тя беше вълча. Опря предни лапи на скалата и се изправи с усилие — сив вълк, по-едър от мечка. Козината и муцуната й бяха окървавени.

Вълкът отметна глава назад и зави яростно и предизвикателно. Оголи зъби и пак наведе глава.

— Сега — изръмжа мис Лупеску — да приключваме с това!

В късния неделен следобед телефонът иззвъня. Скарлет седеше на долния етаж и усърдно прерисуваше лица от мангата13, която четеше. Майка й вдигна слушалката.

— Забавно, тъкмо говорехме за вас — каза тя, въпреки че нямаше нищо подобно. — Беше чудесно — продължи. — Много приятно. Не, наистина, изобщо не е проблем. Бонбоните ли? Бяха идеални. Просто идеални. Казах на Скарлет да ви предаде, че когато искате вкусна вечеря, само ми се обадете. Скарлет ли? Да, тук е. Ще я извикам. Скарлет!

— Тук съм, мамо, не е нужно да викаш — тя взе телефона. — Господин Фрост?

— Скарлет? — гласът му звучеше развълнувано. — Ами… за онова, което говорихме. Което се е случило в къщата ми. Можеш да кажеш на приятеля си, че открих… слушай, като каза „приятел“, да не го каза в смисъл на това, че всъщност говорим за теб? Или наистина има друг човек, ако не е твърде личен въпрос…

— Имам истински приятел, който се интересува — развесели се Скарлет.

Майка й я погледна озадачено.

— Кажи на приятеля си, че се порових малко — не буквално, а по-скоро се разтърсих, доста работа отхвърлих — и мисля, че намерих информация. Натъкнах се на нещо скрито. Не мисля, че трябва да го разпространяваме… открих някои неща.

— Какви?

— Виж… да не си помислиш, че съм луд. Доколкото разбрах, убити са трима души. А един — мисля, че е бебе — е останал жив. Не са били трима, а четирима в семейството. Само трима са умрели. Кажи на приятеля си да дойде при мен, всичко ще му разкажа.

— Ще му кажа — отвърна Скарлет.

Когато затвори телефона, сърцето й биеше лудо.

Ник се спусна по тесните каменни стълби за пръв път от шест години. Стъпките му отекваха в залата под хълма.

Слезе до долу и изчака Гибелта да се покаже. Чакаше ли, чакаше, но нищо не се появи, нищо не прошепна, нищо не помръдна.

Той се огледа, без да се притеснява от пълната тъмнина, защото виждаше, както виждат мъртвите. Приближи каменния олтар, издигнат на пода, върху който лежаха чашата, брошката и каменният нож.

Протегна се и докосна острието. Не очакваше да е толкова остро и се поряза.

— ТОВА Е СЪКРОВИЩЕТО НА ГИБЕЛТА — просъска тройният глас, но звучеше по-слабо, отколкото си го спомняше, по-колебливо.

— Ти си най-старото нещо тук — каза Ник. — Дойдох да говоря с теб. Искам съвет.

Мълчание. После:

— НИЩО НЕ ИДВА ПРИ ГИБЕЛТА ЗА СЪВЕТ. ГИБЕЛТА ПАЗИ. ГИБЕЛТА ЧАКА.

— Знам. Но Сайлъс го няма и не знам с кого друг да говоря.